Определение № 411 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3513/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. В. Н., чрез процесуалния представител адвокат М. К., против определение № 2716 от 29.05.2025 г. по гр.д. № 3343/2024 г. на ВКС, ІІ г.о., в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на частния жалбоподател срещу решение № 607 от 6.06.2024 г. по гр. д. № 569/2024 г. на Варненския окръжен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от него против Г. С. М. искове по чл. 45 ЗЗД за присъждане обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени на ответницата разноски по инициираното от жалбоподателя НЧХД № 1353/2021 г. на Районен съд - Варна в размер на 2180.00 лв. и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение за защита по същото НЧХД в общ размер на 3575.00 лв. В частната жалба се правят оплаквания за недопустимост, евентуално неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Жалбоподателят поддържа оплакване, че жалбата му е разпределена против правилата за разпределение на дела между различните отделения на ВКС. Поддържа, че докладчикът по делото е имал основание за отвод. По същество поддържа, че неправилно е прието, че цената на иска под 5 000лв е препятствие пред касационната проверка на въззивното решение. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, ответникът по жалбата Г. С. М., чрез пълномощника си адвокат А. А., е подала отговор, с който изразява становище за неоснователност на частната жалба и за законосъобразност и правилност на обжалваното определение, което счита, че трябва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, предходният състав на ВКС е приел, че касационната жалба на И. В. Н. срещу решение № 607 от 6.06.2024 г. по гр. д. № 569/2024 г. на Варненския окръжен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от него против Г. С. М. искове по чл. 45 ЗЗД за присъждане обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени на ответницата разноски по инициираното от ищеца НЧХД № 1353/2021 г. на Районен съд - Варна в размер на 2180.00 лв. и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение за защита по същото НЧХД в общ размер на 3575.00 лв., е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т.1, предл. 1 ГПК. Прието е, че се касае за обективно съединяване на два иска за обезщетяване на имуществени вреди, като всеки от тях е с цена под 5000 лв., поради което въззивното решение е влязло в сила с постановяването му. Обжалваното определение е валидно, процесуално допустимо и правилно. Постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. То е и процесуално допустимо - постановено е в отговор на надлежно сезиране с касационна жалба и в рамките на сезирането. Недопустимо би било и определението, постановено, въпреки че съдът е бил десезиран, или ако искането е било сторено след съответния срок, както и ако жалбата не е била поправена в срок, в случай на нередовност, каквато настоящата хипотеза не е. При извършената проверка за валидност и допустимост настоящият състав не констатира вероятност обжалваното определение да е нищожен или недопустим съдебен акт като постановено от незаконен съдебен състав, разглеждал конкретното дело в нарушение на принципа на случайното разпределение. Делото е разгледано от състав на ВКС, ГК, Първи поток- Първо и Второ гражданско отделение, съобразно разпореждане № 149 от 23.07.2021 г. на заместник председателя на ВКС и ръководител на ГК, съгласно което постъпващите дела в Гражданска колегия на ВКС с правно основание на исковете по чл.45-50 от ЗЗД се разпределят именно на съставите от Първи поток на ГК на ВКС. Протоколът за извършен избор доказва, че при спазване на принципа по чл. 9, ал. 1 и 2 ЗСВ, на Вътрешните правила за разпределение на делата във Върховния касационен съд, на случаен принцип е избран съдията – докладчик по делото. По делото не се установяват факти, представляващи обективно основание за отвод на член на състава, разгледал подадената касационна жалба от И. Н.. Обстоятелството, че съдията- докладчик по делото е родом от един град със страна по делото, само по себе си не е такова, което да обоснове предположение за липса на безпристрасност на съдията и съответно не е такова, което да наложи отвод на съдията от делото. Определението е правилно. Приетото в него относно процесуалната недопустимост на касационната жалба е в съответствие с процесуалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС при обективно съединяване на искове е меродавна цената на всеки иск поотделно, а не материалният интерес като сбор от отделните искови претенции. Това разрешение намира приложение и при сега действащия процесуален закон. В случая цената на всеки от предявените искове се определя съобразно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е под 5000 лв. като не попада в някое от посочените в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК изключения, поради което касационната жалба срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване, т. е. влязъл в сила съдебен акт, и правилно е оставена без разглеждане с обжалваното определение. Следва да се изясни още, че триинстанционно производство по гражданските дела не е уредено като всеобхватно и че подходът ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС, като се въведе факултативен достъп за обжалване, не е нито противоконституционен, нито в противоречие с правила на общностното право. Предвид това неоснователно е позоваването на частният жалбоподател на практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, както и оплакването за противоречие с чл. 6 КЗПЧОС и чл. 47 от Х. на основните права в Европейския съюз. За националните държави – членки на ЕС съществува задължение правото им да е в съответствие с тези норми, но не се изключва задължението на съда да следи за наличието на абсолютни процесуални предпоставки за упражняване правото на жалба. Оставянето без разглеждане на касационната жалба не представлява отказ от правосъдие, както се поддържа в частната жалба. Такъв би бил налице, когато компетентен правосъден орган откаже да се произнесе по образувано пред него допустимо производство. Не съставлява отказ от правосъдие, когато след констатиране на недопустимост на жалбата като подадена срещу влязъл в сила (необжалваем) съдебен акт, съдът прекрати производството. Предвид гореизложеното, настоящият състав намира частната жалба за неоснователна, а обжалваното определение на предходния състав на ВКС, ІІ г.о. за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,