Определение № 5233 от 14.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 668/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. М. М. и Д. З. М. срещу решение № 243 от 08.11.2024 г. по в.гр.д.№ 346 от 2024 г. на Шуменския окръжен съд, I състав в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение № 126 от 25.04.2024 г. по гр.д.№ 653 от 2023 г. на Районен съд- гр. Нови пазар в следните негови части:

• частта, с която е признато за установено спрямо З. М. М. и Д. З. М., че ищцата А. С. М. е собственик на 1/3 ид.ч. от къща, лятна кухня, гараж и второстепенна постройка /сайвант/, построени в общинско дворно място с площ от 550 кв.м., находящо се в [населено място], общ.К., обл.Ш., [улица], съставляващо УПИ *** в кв.88 по плана на селото;

• частта, с която З. М. М. и Д. З. М. са осъдени да предадат на А. С. М. описаните по-горе постройки /искът по чл.108 ЗС в неговата осъдителна част е уважен изцяло/;

• частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен издаденият в полза на ответницата З. М. М. констативен нотариален акт № 98 от 13.12.2021 г. и

• частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищцата направените от нея разноски за първоинстанционното дело.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението и чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие на решението с посочена практика на ВКС по следните въпроси:

1. При спор за право на собственост върху сгради, построени в държавен/общински имот, следва ли да се приеме за доказано, че едно лице е собственик на сграда, построена в имот, актуван с АДС, само въз основа на отразяване в АДС, че в имота има отстъпено право на строеж за лицето или негов праводател/наследодател, без да е посочен в АДС конкретният вид на строежа, както и без страната, претендираща права върху сградата, за която твърди, че се отнася отразеното право на строеж в АДС, да представи строителни книжа като доказателство за реализирането на правото на строеж и построяването на сградата, поради липса на такива строителни книжа, и без да докаже, че имотът, в който е построена сградата или сградите, за които претендира права, е идентичен с имота, в който са разположени сградите, описани в нотариалния акт на насрещната страна ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр.д.№ 259 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр.д.№ 1000 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 399 от 10.05.2010 г. по гр.д.№ 1013 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 532 от 06.07.2010 г. по гр.д.№ 1459 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Следва ли да се приеме, че е възникнало право на собственост по наследство за наследник, който не разполага с титул за собственост за имота на името на своя наследодател, след смъртта му фактически не е продължил владението над имота, не е владял непрекъснато имота до снабдяването на трето лице с нотариален акт за имота по давност и чийто наследодател приживе не се е позовал на придобивна давност по отношение на този имот, за който наследникът претендира права след смъртта на наследодателя ? В кой момент се придобива правото на собственост по давност ?

3. Кога е приложима презумпцията на чл.69 ЗС ?

4. Кога се приема, че е налице несъмнено давностно владение?

5. Кои действия следва да се приемат като действия на владелец, а не на държател ?

По втория, третия, четвъртия и петия въпрос се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

В писмен отговор от 12.02.2025 г. ответницата по жалбата и ищца по делото А. С. М. оспорва същата. Молят касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд да не бъде допускано, а евентуално, ако бъде допуснато- моли решението на въззивния съд да бъде оставено в сила. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени допустимостта на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното: А. С. М. е предявила против З. М. М. и Д. З. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото й на собственост и осъждане на ответниците да й предадат къща, лятна кухня, гараж и второстепенна постройка /сайвант/, построени в общинско дворно място с площ от 550 кв.м., находящо се в [населено място], общ.К., обл.Ш., [улица], съставляващо УПИ *** в кв.88 по плана на селото, както и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 98 от 13.12.2021 г., с който се е снабдила ответницата З. М. М. и на нотариален акт № 99 от 13.12.2021 г., обективиращ договор за дарение на процесните сгради, направено от З. М. М. в полза на сина й Д. З. М..

В исковата молба ищцата е твърдяла, че процесните сгради са били собственост на дядо й по бащина линия М. А. К.. След неговата смърт през 2003 г. до 2016 г. родителите на ищцата /баща й С. А. и майка й Д. А./ владяли този имот и го придобили по давност. След смъртта на родителите й съответно през 2016 г. и 2020 г. и на брат й Д. М. през 2020 г. ищцата останала единствен техен наследник и съответно била единствен собственик на процесните сгради. От 2018 г. в процесните сгради заживял братът на ищцата Д. М., заедно с ответницата З. М. М. и децата й. След смъртта на Д. М. през 2020 г., З. М. М. и синът й Д. З. М. останали да ползват сградите, като първоначално З. М. изразявала готовност да ги освободи, но впоследствие- отказала. През 2021 г. ищцата узнала, че З. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на сградите. Ищцата е оспорила този нотариален акт с мотив, че не са били налице изискуемите от закона предпоставки за придобиването на процесните сгради по давност от ответницата.

В отговора на исковата молба ответниците З. М. М. и Д. З. М. са оспорили иска. Твърдяли са, че са собственици на тези сгради на основание констативния нотариален акт № 98 от 13.12.2021 г. и нотариалния акт за дарение № 99 от 13.1.2.2021 г. Не са оспорили факта, че процесните сгради са били собственост на дядото на ищцата М. А. К., починал през 2003 г. и на съпругата му Ф. К., починала през 2005 г. Твърдели са, че З. е заживяла в тези сгради през 2000 г. заедно с брата на ищцата Д. А.. Там от раждането си са живеели и двете деца на З., за които същата твърди, че са биологични деца на Д.. Бащата на Д. и на ищцата- С. А. е напуснал дома на родителите си през 2000 г. и от тогава не е живял там. Посещавал е имота само когато ходел на гости. Неговите съпруга и дъщеря /ищцата по делото/ също не са живели в имота след 2000 г. Д. също продължително време не е живял там, а работел последователно в София и в чужбина- Турция, Дания и Германия. Ответницата З. единствена упражнявала фактическа власт и владяла процесните сгради през продължителен период от време- от 2005 г. до 2021 г., поради което ги е придобила по давност.

За да потвърди първоинстанционното решение за признаване правото на собственост на ищцата върху 1/3 ид.ч. от процесните сгради, въззивният съд е приел, че от акт № 1612/26.10.1965 г. безспорно се установява, че е бил одържавен имот, представляващ празно място, съставляващо парцел *** в кв.121 по плана на [населено място] и че върху този имот е било отстъпено право на строеж на М. А. К.- дядо на ищцата А. М.. Съдът е приел, че М. К. е бил собственик на процесните сгради на основание реализирано право на строеж, въпреки липсата на строителни книжа, удостоверяващи обема на учреденото право на строеж и съответствието му с фактически построеното, тъй като било безспорно установено, че това право на строеж му е било предоставено още през 1965 г. и че е било реализирано /чрез построяването на процесните сгради, които съществуват и към настоящия момент/.

От представените удостоверения за наследници съдът е приел за установено, че след смъртта на М. К. през 2003 г. негови наследници са останали съпругата му Ф. С. К., починала през 2005 г. и трите му деца: син С. М. А., син Н. М. А. и дъщеря А. М. А.. Децата на К. също са починали съответно през 2016 г., през 2006 г. и 2003 г., като са оставили низходящи наследници. Конкретно след смъртта на сина С. А. през 2016 г. той е бил наследен от съпругата му Д. М. и двете му деца- дъщеря А. С. М. и син Д. С. М.. Съпругата Д. е починала през м.11.2020 г., синът Д. е починал през м.02.2020 г., като единствен техен наследник е ищцата А. М.. Поради това е прието, че след смъртта на К. правото му на собственост върху процесните сгради е преминало в патримониума на неговите наследници по закон, една от които е ищцата А. М. с притежавана 1/3 ид.ч. от процесните сгради.

С оглед на това, че починалото лице /М. К./ е бил собственик на процесните сгради към момента на смъртта си, на основание учреденото му и реализирано право на строеж върху държавна земя, съдът е посочил, че в настоящия случай не сме изправени пред хипотезата, уредена в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

По възражението на ответницата З. М. за придобиване на имота по давност, съдът е приел следното: От показанията на разпитаните по делото свидетели безспорно се установявало, че собственикът М. К. и съпругата му Ф. К. са живели в процесните сгради до смъртта си съответно през 2003 г. и 2005 г. Заедно с тях, след 2001 г. са живеели и внукът им Д. М., съжителкатата му З. М. и двете й деца. Те са започнали да упражняват фактическа власт върху процесните сгради като държатели- тъй като са били допусната да ги ползват безвъзмездно от собственика М. К. /дядо на Д./, поради близките му родствени отношения с Д.. Продължили са да ползват сградите и след смъртта на собственика като държатели. За да може да се приеме, че са установили владение върху сградите, те е следвало да преобърнат държането си във владение, чрез действия, с които ясно да демонстрират на собствениците /наследници на починалия собственик М. К./ промяната в намерението си за своене на имота. Ответницата не била доказала да е извършила такива действия спрямо наследниците на М. К.. Ползването на имота по предназначение и събирането на плодове не представлявали такива действия. Затова съдът е достигнал до извод, че ответницата никога не е била владелец на процесните сгради, поради което и не може до ги придобие по давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Шуменския окръжен съд по поставените въпроси, поради следното:

1. Първият поставен въпрос не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- въпросът е неотносим към конкретното дело, тъй като предпоставя фактическа обстановка, различна от установената по делото:

1.1. На първо място, въпросът предоставя, че липсва идентичност между имота, за който е бил съставен актът за държавна собственост и имота, посочен в констативния нотариален акт на ответницата, а по делото такава идентичност е била безспорно установена. Съгласно акта за държавна собственост № 1612 от 26.10.1965 г. на наследодателя на ищцата М. К. е било учредено право на строеж върху общински имот- празно място, съставляващо парцел * в кв.121 по плана на [населено място]. В констативния нотариален акт на ответницата № 98 от 13.12.2021 г. е посочено, че процесните сгради са изградени в общинско дворно място с площ от 590 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], съставляващо УПИ * в кв.88, което съгласно удостоверение изх.№ АР-2878-116-1 т 20.09.2021 г. на Община Каолиново представлява УПИ *, кв.99 по плана на селото от 1966 г. и УПИ *, кв.101 по плана на селото от 1933 г.

1.2. На второ място, въпросът предпоставя, че съдът е достигнал до извод, че процесните сгради са собственост на наследодателя на ищцата М. К., единствено въз основа на посоченото в акта за държавна собственост от 1965 г., че на К. е било учредено право на строеж върху общински имот. По конкретното дело обаче има и други доказателства за това, че процесните сгради са били собственост на М. К.- скици и удостоверения /от които е видно, че имотът е застроен със сгради, които са записани като собствени на М. К./ и свидетелски показания на всички разпитани свидетели, включително доведените от ответниците /които са в смисъл, че сградите са били собственост на дядо М. и баба Ф./. Освен това, за да достигне до извод, че процесните сгради са били придобити в собственост именно от М. К., съдът е взел предвид, че този факт е бил безспорен между страните: в исковата молба ищцата е твърдяла, че сградите са били собственост на дядо й М. К., а в отговора на исковата молба ответниците изрично са признали, че процесните сгради са били собственост на М. К. и на съпругата му Ф. К..

2. Втората група поставени въпроси също са напълно неотносими към конкретното дело, по което не е прието, че наследодателят на ищцата е придобил процесните сгради по давност, въпреки че не се е позовал на тази давност приживе. Видно от мотивите на съда, прието е нещо съвсем различно: че дядото на ищцата М. К. е бил собственик на процесните сгради на основание учредено и реализирано право на строеж върху държавна земя, а не на основание давностно владение. Съответно за ищцата А. М. също е прието, че тя е собственик на 1/3 ид.ч. от тези сгради на основание наследяване от дядо си М. К., починал през 2003 г., от баща си С. А., починал през 2016 г., от майка си Д. А. и брат си Д. М., починали през 2020 г., а не на основание придобивна давност.

3. Третият поставен въпрос /Кога е приложима презумпцията на чл.69 ЗС ?/ е относим към конкретното дело, но по него не е налице посоченото от касаторите основание на чл.280 ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното: На първо място- защото касаторите не са посочили практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи по този въпрос. На второ място- защото приетото в обжалваното решение не противоречи на задължителната практика на ВКС по този въпрос, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, както и на константната незадължителната практика на ВКС, която е в смисъл, че когато се установи, че лицето е допуснато в имота по изрична воля на собственика, за да ползва имота безвъзмездно, установената от това лице фактическа власт върху имота не представлява владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, а държане или само търпими действия.

4. Четвъртият въпрос /Кога се приема, че е налице несъмнено давностно владение ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като не е правен въпрос: отговорът му не е свързан с прилагането и евентуално тълкуването на конкретна правна норма, а напротив- отговорът му налага съобразяване на събрани по конкретното дело доказателства и тяхната преценка, което е недопустимо да бъде правено в настоящото производство по чл.288 ГПК.

5. Петият поставен въпрос /Кои действия следва да се приемат като действия на владелец, а не на държател ?/ макар и твърде общо формулиран, е от значение за конкретното дело, доколкото съдът е посочил в решението, че ползването на имота по предназначение и събирането на плодове не представляват действия, сочещи на намерение да се свои имота. По този въпрос обаче не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като касаторите не са посочили практика на ВКС в обратен смисъл, а и постановеното от въззивния съд не противоречи на константната практика на ВКС по този въпрос.

Решението не е и очевидно неправилно, както се твърди от касаторите. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на чл.68, чл.69, чл.79 и чл.108 ЗС и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения ревандикационен иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат на ответницата по жалбата направените от нея разноски за касационното производство. Доколкото обаче към настоящия момент по делото липсват доказателства за направени такива разноски, на ответницата по жалбата не следва да се присъждат разноски за делото пред ВКС. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение