Определение № 403 от 18.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4129/2019 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. М. Н., чрез адв. Е. П. от АК - София, срещу въззивно решение № 887/15.04.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 2992/2018 г. в частта, с която е отхвърлен иска на И. М. Н. против на Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за разликата над 3 500 лв. до целия предявен размер от 100 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 04.05.2012 г., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички обстоятелства и необоснованост. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като е отменил частично решенето на първостепенния Софийски градски съд, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. Н. сумата от 3 500 лв.– обезщетение за причинени му неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 16.05.2013 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил е иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗЗД за разликата над 3 500 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. Изложил съображения, че искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата (цялата търсената сума е 100 000 лв.) е погасен по давност за времето 04.05.2012 г. – 15.05.2013 г. Намерил за основателна претенцията само за периода от 16.05.2013 г. върху уважената част от 3 500 лв. Постановеният диспозитив в частта по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е непрецизен. СГС е присъдил обезщетение от 5000 лв. и лихва върху цялото, считано от 04.05.2012 г. до окончателното издължаване. САС е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена законна лихва върху главница от 3 500 лв., начиная от 04.05.2013 г. до 15.05.2013 г. и вместо това е отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тази част. Решението на първа инстанция е потвърдено „в останалите обжалвани части“. С него е присъдено обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху цялата главница от 5000 лв., считано от 04.05.2012 г. до окончателното издължаване. Така следва, че САС е уважил иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 3500 лв., иска за лихва върху тази главница, считано от 16.05.2013 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, но още и за лихва върху 1 500 лв. (разликата над 3 500 лв. до 5000 лв.) от 04.05.2012 г. до окончателното издължаване (в тази част решението на СГС не е отменено). Съставът на Върховния касационен съд намира, че делото следва да бъде върнато на състава за преценка дали е допусната очевидна фактическа грешка във въззивното решение – противоречие в мотиви и диспозитив относно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. След приключване на процедурата по чл. 247 ГПК, делото да се върне на състава на ВКС за продължаване на процесуалните действия по касационната жалба. Мотивиран от горното, съдът