Определение № 209 от 18.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2864/2013 г.

Производството е по член 274,ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№12439/04.12.2013г.,подадена от Г. С. М. от [населено място] и [фирма] София против определение №732/01.01.2013г. на Софийски градски съд,постановено по ч.гр.д.№17162/2012г. по описа на същия съд,с което се оставя без уважение частна жалба с вх.№15501/20.11.2012г.,постъпила в СГС на 20.12.2012г.,подадена от Г. С. М. и [фирма] София срещу отказ на съдията по вписванията при Районен съд [населено място] да впише нотариален акт за продажба на недвижим имот №21,т.І,рег №1054,дело №22/2012г. на нотариус с рег.№427 по описа на Нотариалната камара. В частната касационна жалба се правят оплаквания,че постановеното определение е неправилно,незаконосъобразно и необосновано,като се иска неговата отмяна. Върховният касационен съд,Гражданска колегия,състав на Второ гражданско отделение,след като прецени данните по делото,приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в член 275,ал.1 ГПК срок и е насочена срещу валиден,допустим и подлежащ на обжалване акт. По допустимостта на касационното обжалване: В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване,приложено към частната касационна жалба,касаторът заявява/цитирам/: „Първо:При постановяване на определението си Софийски градски съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос,който е от съществено значение за точното прилагане на закона/чл.280,ал.1,т.3 ГПК/: При договорена в предварителен договор за покупко-продажба продажна цена,платима на части,към кой момент е приложима нормата на чл.264 ДОПК-към датата на извършване на авансовото плащане по предварителен договор или към датата на окончателното плащане по нотариален акт и може ли чл.264 ДОПК за минало време/преди датата на сключването на нотариалния акт/ по отношение на цялата договорена продажна цена,независимо,че същата не се изплаща изцяло към датата на нотариалната сделка,а е налице авансово плащане по предварителния договор.” И „ Второ:При постановяване на обжалваното определение Софийски градски съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от съществено значение за точното прилагане на закона/чл.280,ал.1,т.3 ГПК/: Приложима ли е нормата на чл.264,ал.4 ДОПК към момент на плащане на част от продажната цена,към който момент продавачът на недвижим имот няма и не е декларирал подлежащи на принудително изпълнение свои публични задължения.” С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че представеният с молбата на нотариуса,отправена до съдията по вписванията/лист 28 от делото/, нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот,съгласно предвиденото в Правилника за вписванията,е измежду предвидените за вписване актове,поради което следва да се прецени дали са налице предпоставките за вписването му и особените изисквания на закона.Съдът е посочил,че съобразно депозираната декларация-съгласие от Е. Д. Б.,в качеството му на управител на [фирма] София,на основание член 264,ал.1 ДОПК,се декларира,че дружеството има непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци,мита и задължителни осигурителни вноски/лист 35 от делото/,поради което съгласно горепосочената разпоредба на ДОПК прехвърлянето на вещни права е допустимо и когато има налице такива публични задължения,но след погасяването им преди сделката или сред писмената декларация на длъжника,че е съгласен да се погасят вземания от сумата получена от сделката.Съдът е стигнал до извода,че след като цената на имота в размер от 75000 лева е платима на части,и в настоящия случай прехвърлителят декларира, че има публични задължения,без дори да е посочен и установен размера на тези задължения,прехвърлянето може да се извърши само след тяхното заплащане или след писмена декларация на длъжника,че е съгласен публичните вземания да се погасят от сумата срещу прехвърлянето и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет,каквито действия не са извършени от страните,поради което е приел,че процесуални действия на съдията по вписванията са съобразени с изискванията на закона. Съгласно възприетото в т.4 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС,правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело,разрешен с обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са неясни,непълни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване,което е налице във всички случаи,при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Предвидената в член 264 ал.4 от ДОПК законова забрана за прехвърляне на собствеността,би могла да се преодолее,само ако публичните задължения на продавача по договора за заплатени,което не е налице в настоящия случай.Разпоредбата на член 264,ал.4 от ДОПК е точна и ясна и не се нуждае от тълкуване,както се твърди от касатора.Още повече,че по същата има задължителна практика на ВКС,с която е съобразено постановеното от въззивния съд определение/ Решение №1352/24.02. по гр.д.№395/2007г. по описа на ВКС,ІІго/. Ето защо,касационният съд намира че не е налице посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд