Определение № 2 от 09.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1728/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], общ.У., обл.Л., Ц. И. Л., [населено място] и И. И. Л., [населено място] срещу решение № 50/31.03.2017г., постановено по в.т.д.№ 258/16г. от Великотърновския апелативен съд за потвърждаване на решение № 102/14.06.2016г. по т.д.№ 9/16г. на Русенския окръжен съд за признаване за установено, че касаторите дължат на [фирма], [населено място], солидарно с [фирма], сумата 112970 лв. главница, ведно със законната лихва от 19.11.2015г., както и сумата 11520,87 лв. просрочена лихва за периода от 25.10.2014г. до 08.11.2015г., сумата 221,37 лв. такси за периода от 09.12.2014г. до 04.11.2015г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 6655/2015г. по описа на Русенския районен съд. Касаторите поддържат, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон, както и че същото е необосновано, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. По отношение на [фирма], [населено място], обл.Р. първоинстанционното решение е влязло в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между [фирма] в качеството на кредитор и [фирма] в качеството на кредитополучател, както и Ц. И. Л., И. И. Л. и [фирма] в качеството им на съдлъжници е възникнало облигационно отношение по договор за кредит от 09.12.2013г. с предмет предоставяне на сумата от 112970 лв. за рефинансиране на главница по договор за кредит от 28.03.2012г. с краен срок на погасяване до 09.04.2015г. Сумата по кредита е усвоена на 20.12.2013г., а погасяването на кредита е следвало да стане еднократно за сметка на финансовата помощ, платена във връзка с успешното реализиране на проект по сключен от кредитополучателя договор с ДФ „Земеделие”. Общият размер на направените вноски по кредита в периода от 25.01.2014г. до 25.10.2014г. е 10854,50 лв., а след този период до крайната дата за погасяване на кредита не са постъпвали плащания. По делото е било спорно дали е погасено задължението по кредита с плащането по преводно нареждане от 20.04.2015г. за сумата от 80000 евро (с левова равностойност от 156408 лв.) чрез международен банков превод от VP B. Л.. Основавайки се на изслушаното заключение на икономическата експертиза, решаващият състав е установил, че [фирма] не е приела плащането на сумата от 80000 евро, тъй като то не отговаряло на стандартите на S. (неточно изписано като SUIFT) и на прилаганите стандарти в банката получател. Счетено е, че представеният документ от 20.04.2015г. представлява съобщение, но не такова за превод, тъй като през S. не се движат пари, а при международно разплащане парите се движат по кореспондентски банки. Нямало изисквания да се секюритизира банка, която е клас А., с друга банка, която не иска да разменя кодове. Банката в Л. нямала директна кореспондентска сметка в [фирма], както и [фирма] нямала кореспондираща сметка във VP B. Л., като преводът следвало да мине през кореспондентски банки чрез един или няколко превода, като пътят се определял от банката наредител, като трябвало да се получи суифт съобщение, което да отговаря на определени изисквания по международен стандарт. В периода от 20.04.2015г. до 25.04.2015г. не е установено [фирма] да е получила суифт съобщение, съобщение за размяна на кодове или искане и кореспонденция чрез други технически средства и такива не са отразени нито автоматично, нито ръчно в системата на банката. По отношение на меморандум 1000349 от 01.03.2017г., издаден от суифт сървиз бюро Б. за потвърждаване на издаването на транзакция с формат 103 с посочен номер и дата от 25.04.2015, експертът е обяснил, че транзакцията била получена от банката получател с номер на приемане, отразен в буферната база данни, но „за да има сила този документ, трябва да има приложено съобщение от [фирма] до С. сървиз бюро, че това съобщение са го получили”. Апелативният съд е изложил съображения, че не е доказано заверяването на сметката на кредитора [фирма] съгласно чл.305 ТЗ, както и че не е установена вина на банката за неполучаване на сумата по съобщенията от 20.04.2015г. и 25.04.2015г. предвид неизвършване на действия от нея за осигуряване на секюритизация на канала в „А.” за транзакция на банката. Съобщенията не отговаряли на стандартите на суифт и не установявали превеждане на суми по тях, не са получени от банката и поради това възражението по чл.96 вр. чл.95 ЗЗД е счетено за неоснователно, тъй като не е установено банката да не е приела неоправдано предложеното изпълнение или да не е дала необходимото съдействие, без което длъжникът не може да изпълни задължението си. Въззивният съд е счел за неоснователно позоваването на разпоредбите на чл.68, ал.3 и 4 от Закона за платежните услуги и платежните системи, предвиждащи отговорност за неизпълнение или неточно изпълнение на платежни операции при плащания, наредени от платеца за доставчика на платежни услуги на платеца, тъй като [фирма] е кредитор, а не банка на платеца. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1.Изключва ли забавата на кредитора – банка приложението на чл.305 ТЗ?; Приложим ли е чл.305 ТЗ и не следва ли да се приложи чл.68, ал.3 и 4 ЗПУПС при неотменимо преводно нареждане и прието от банката суифт съобщение съгласно представените документи и явен отказ на банката да приеме плащането? – на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и 2.Чия е отговорността при процеса на предаване на съобщение във връзка с междубанкови плащания в мрежата суифт и как това влияе на прилагането на чл.305 ТЗ? – на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК (редакция до изменение с ДВ бр.86/27.10.17г.) поради противоречие на въззивния акт с решение № 195/25.07.2016г. по т.д.№ 649/15г. на Варненския апелативен съд. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/27.10.17г.) за допускане на касационно обжалване. В цитираното решение № 195/25.07.2016г. по т.д.№ 649/15г. на Варненския апелативен съд (влязло в сила съгласно определение № 332/31.05.17г. по т.д.№ 71/17г. на ВКС, І т.о.) е прието, че стандартизираните електронни съобщения от системата С., надлежно удостоверени от банката на платеца, съставляват разпечатан на хартиен носител електронен документ, който установява изпълнение на платежна услуга от банката на наредителя във връзка с превода на конкретна сума, датата на дебитиране, бенефициера и получаването й от банката на получателя. Това становище не съответства изцяло на изложените от въззивния съд съображения в обжалваното решение, поради което касационното обжалване следва да се допусне по уточнения от състав на ВКС въпрос за приложението на разпоредбата на чл.95 ЗЗД в случай, че кредиторът е банка, а изпълнението се извършва чрез заверяване на сметка в същата банка съгласно чл.305 ТЗ. На основание чл.18, ал.1, т.2 от ТДТ по ГПК касаторите следва да внесат държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 2494,24 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд