Определение № 243 от 17.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6546/2014 г.

ВКСIV гражданско отделение17.02.2015 г.докладчик Светла Бояджиева

Диспозитив

ДОПУСКА до касационно обжалване решение от 23.06.14г.,постановено по в. гр.дело № 4869/14г.на Софийски градски съд в обжалваната част. УКАЗВА на жалбоподателя [фирма] София в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 975.56 лв и да представи доказателства за това. След внасяне на държавната такса делото да се докладва на Председателя на ІV го. за насрочване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

Мотиви

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу решение от 23.06.14г.,постановено по в.гр.дело № 4869/14г.на Софийски градски съд в осъдителната му част. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 от ГПК жалбоподателят поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на спора,решаван противоречиво от съдилищата.Прилага решение от 20.02.03г.по гр.дело № 1625/01г.на Софийски апелативен съд. В отговор по чл.287 ГПК ответникът по жалбата Г. А. Т. моли да не се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК ,приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел,че ищецът Г. Т. е заемал длъжността”шофьор международни превози” при ответното дружество и на 25.03.09г.в [населено място] е претърпял злополука,призната за трудова с разпореждане № 19721 от 22.04.09г.на СУСО.С ЕР № 0535 от 11.02.10г.на ТЕЛК му е призната 58% ТНР по водеща диагноза”неинсулинозависим захарен диабет” със срок до 1.02.13г.,по причини 50% общо заболяване и 40% трудова злополука/счупване на подбедрица и глезен,артроза/.За процесния период 25.03.09г.- 1.02.13г.Т. е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност; работил е като трудоустроен и е получавал пенсия за трайна нетрудоспособност.На 20.06.12г.третото лице помагач [фирма] му е заплатило сумата от 28 725.13 лв застрахователно обезщетение по застраховка на работодателя.Като е съобразил заключението на назначената съдебно-медицинска експертиза,че болките и страданията са продължили около 6 месеца, и е взел предвид последващите оперативни намеси, въззивният съд е счел,че правилно първоинстанционният съд определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв.Частично е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част,и е присъдил в полза на ищеца обезщетение за имуществени вреди разликата над 2014.82 лв до размера на 28 778.18 лв за периода 25.03.09г.-1.02.13г.,представляваща разлика между обезщетение за временна нетрудоспособност и евентуално трудово възнаграждение /включително обезщетения за командировка/ако бе здрав за периода 25.03.09г.-12.02.10г.;както и разлика между трудовото възнаграждение,което е получавал като трудоустроен за периода 13.02.10г.-1.12.11г.и евентуалното трудово възнаграждение,ако бе здрав; както и разлика между пенсията за инвалидност,която е получавал за периода 2.12.11г. - 1.02.13г.и евентуалното трудово възнаграждение /включително обезщетения за командировка/за същия период,ако бе здрав. В разглеждания случай е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване – разрешен от въззивния съд правен въпрос,решаван противоречиво от съдилищата.За да е налице това основание правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд,въззивен съд или решение на ВКС,постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос.В случая поставеният материалноправен въпрос: следва ли при определяне размера на обезщетението по чл.200 КТ за претърпени вреди да се вземат предвид получаваните от ищеца командировъчни пари по Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина преди увреждането, е разрешен от въззивния съд в противоречие с влязлото в сила решение от 20.02.03г.по гр.дело № 1625/01г.на Софийския апелативен съд,в което е прието,че командировъчните суми не са елемент от трудовото възнаграждение,а разноски,които трябва действително да се разходвани,поради което не могат да съставляват пропусната полза и заплащането им не представлява обезщетение по смисъла на чл.200 КТ. При тези данни жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.

Цитирани разпоредби

6