Определение № 519 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2459/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Плевенчанка“ ЕООД, [населено място], чрез адв. Р. А., срещу решение № 99/29.02.2024г. по гр.д.№ 767/23г. по описа на Окръжен съд Плевен, с което, при препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е потвърдено решението му за осъждане на касатора да заплати на В. В. В., на основание чл. 200 КТ, обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди от трудова злополука от 15.05.2020г. в размер съответно на 15 000 лева и на 514, 69 лева, ведно със законните лихви от 15.05.2020г. до окончателното им изплащане. Жалбоподателят иска обжалваното решение да бъде отменено изцяло, а исковете – отхвърлени, изтъквайки оплаквания за процесуални нарушения и за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД. В контекста им поставя в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпросите: 1/ „Длъжен ли е съдът, при спазване принципа на справедливостта по отношение установяване размера на неимуществените вреди да посочи конкретна съдебна практика, визираща сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на вреди от един и същи вид, за да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези?“ и 2/ „Следва ли влошеното здравословно състояние и причинната връзка с увреждането да бъде установено с решение на ТЕЛК?“, а в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК - въпросът дали при наличие на явно изразени пороци, водещи до нищожност на индивидуалните административни актове на основание на които злополуката е призната за трудова, съдът следва да извърши допълнителна проверка относно всички обстоятелства, характеризиращи злополуката или следва да приеме безрезервно констатациите на органите, разследващи трудовата злополука. Насрещната страна по жалбата – ищцата В. В. В., чрез адв. Н.Х., възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорва касационната жалба. Претендира разноски. При служебна проверка настоящият състав констатира, че касационната жалба е недопустима в частта, с която се обжалва решението на въззивния съд по иска по чл. 200 КТ за имуществени вреди. Цената на този иск е 514, 69 лева, поради което на основание чл. 280, ал.3, т.1 и т.3 ГПК решението на въззивния съд по него не подлежи на касационно обжалване. В недопустимата част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а касационното производство – прекратено. В подлежащата на касационно обжалване част въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по следните съображения: За да потвърди първоинстанционното решение в частта по иска за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд е отчел, че между страните няма спор по фактическата обстановка и е извел за спорни, предвид оплакванията на ответника по въззивната жалба, въпросите дали причинените увреждания са в резултат на трудова злополука, какъв е характера и интензитета им и какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. По първия спорен въпрос е съобразил, че разпореждане №5104-14-9 от 02.04.2021г. на НОИ – ТП-Плевен (с което декларираната злополука от В. В. не се приема за трудова) е отменено с влязло в сила решение №40/02.02.2022г. по адм.д.№411/2021г. на Административен съд гр.Плевен, а в негово изпълнение е издадено разпореждане №5104-14-9#1 от 16.12.2022г. на НОИ – ТП-Плевен, с което злополуката с В. В. В. от 15.05.2020г. е приета за трудова по чл.55 ал.1 от КСО. Отчел е, че разпореждането от 16.12.2022г. е влязло в законна сила, за което са представени писмо от НОИ и два броя известия за доставяне, официално заверени от НОИ на стр.134-136 от делото и е заключил, че уврежданията на В. В. са в резултат на трудова злополука, претърпяна на 15.05.2020г., а работодателя – въззивник, съгласно чл. 200, ал. 1 от КТ, отговаря имуществено за причинените от същата вреди, довели до временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт на работника или служителя. По втория спорен въпрос с обжалваното решение е прието, че мястото и времето на настъпване на вредите се установяват от показанията на разпитаните по делото свидетели, а също и от констативен протокол от 18.05.2020г. /л.46/, съставен от самия управител на ответника, а вида и характера на травматичните увреди (счупване на капачката на лявото коляно) са установени от приложената по делото медицинска документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което болките и страданията са с продължителност от около 12 месеца, като са най – силни непосредствено от увреждането и през първите 3-4 месеца, съпроводени са със затруднено придвижване, атрофирала мускулатурата на крака, оток и ограничени болезнени движения в колянната става, а към датата на заключението функцията на ходене на крака е напълно възстановена. По третия спорен въпрос – за размера на обезщетението, въззивният съд е отбелязал, че неимуществените вреди се изразяват освен в болки и страдания в резултат от самата травма и от последвалите хирургични интервенции за лечението й, и в психичните изживявания на лицето в следствие на увреждането. Болките и страданията са надлежно установени от показанията на разпитаните свидетелки и от заключението на СМЕ. Като времетраене се определят за период от около една година. Независимо от неизготвянето на психологическа или психиатрична експертиза по делото е налице заключението на съдебно-медицинската такава, което изрично посочва, че е нормално след инцидент да има притеснения, нервност, безпокойство, безсъние, потиснатост, но предвид данните по делото, същите не са били по- тежки от обичайните. Свидетелите установяват, че ищцата се е нуждаела продължително време от чужда помощ за всекидневното си обслужване, рехабилитация и предвиждане с помощни средства и то след всяка интервенция. Ограничаване възможността на лицето да се грижи за себе си и да се придвижва е водело до негативни преживявания и дискомфорт, тъй като преди това ищцата е била здрав и жизнен човек. Така установеното е позволило на въззивния съд, при отчитане задължителните указания в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и практиката на ВКС за определяне на понятието "справедливост", да определи размер от 15 000 лева за адекватен, съобразявайки вида на травмата, годините на ищцата, болничния престой, ползването на помощни средства за придвижване почти една година след травмата, интензитета на болките, броя на хирургичните интервенции, психическото състояние на ищцата, ограниченията в движението и затрудненото битово обслужване, общественоикономическите условия в страната към момента на настъпване на увредата и наложилите се морални норми в обществото, „респ. съдебната практика“. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Нито един от поставените от касатора въпроси няма претендираното значение за правните изводи на въззивната инстанция. За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съпоставял сходни на процесната хипотези, а единствено е маркирал „съдебната практика“ като ориентир за размера и то по принцип, а не във връзка с конкретния казус. При това положение и доколкото касаторът не се позовава на нарушаване на принципа на справедливост чрез определяне на различно по размер обезщетение от такова в сходен казус, разрешен в конкретно съдебно решение, първото питане по изложението е ирелевантно. Отделен е въпросът, че съдът няма задължение да мотивира акта си чрез цитиране на каузална съдебна практика. Вредите и причинната им връзка с травматичното увреждане, получено при трудовата злополука, са установени от въззивната инстанция въз основа на събраните по делото доказателства - гласни, писмени ( сред които не е решение на ТЕЛК) и заключението на СМЕ. Решение на ТЕЛК не е събрано като доказателство по делото и не е било необходимо за доказване на търпените неимуществени вреди от злополуката. От друга страна, обстоятелството дали ищцата е била с намалена трудоспособност ( за установяване на което вече би било от значение има ли решение на ТЕЛК) нито е част от фактическото основание на иска за обезщетяване на неимуществените вреди, нито е обсъждано от въззивния съд. За да приеме, че злополуката е трудова, въззивният съд се е позовал на влязъл в сила административен акт –разпореждане №5104-14-9#1 от 16.12.2022г. на НОИ – ТП-Плевен. Гражданският съд не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на това разпореждане, предвид изричната норма на чл. 17, ал.2 ГПК. Допустимо е гражданският съд да се произнесе единствено по валидността на административния акт – вж. чл. 17, ал.2, изр.първо ГПК, но това предполага валидно заявено възражение за нищожност на акта. Такова ответникът не е направил. С въззивната жалба единствено е заявил, че разпореждането е нищожно, но не е посочил конкретния порок, който, според него, го прави такова. Въззивният съд не е обсъдил бланкетно заявената нищожност на акта, още по – малко е отрекъл валидността на последния, поради което е бил длъжен да зачете приетия с него трудов характер на злополуката. В заключение, въпросите не отговарят на общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК и касационно обжалване не следва да бъде допускано. Съдът не присъжда разноски на ищцата за настоящото производство, тъй като тя не сочи дали и какви са направени и не е представила доказателства да са сторени. Така мотивиран, съдът