Определение № 590 от 23.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2712/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. П. Г. срещу решение №539 от 05.03.2019г. по в.гр.д.№3263/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия. С него е потвърдено решение № 2326 от 13.04.2018г. постановено по гр.дело №9959/2013г. на Софийския градски съд, ГО, 6 състав, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК, предявен от М. П. Г. против В. Т. М. за установяване в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата 125 000 лева по запис на заповед, издаден на 13.12.1980г. в [населено място], Германия, с падеж на плащане 13.12.2010г., ведно със законната лихва от 23.02.2012г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК на 12.03.2012г. по ч.гр.д.№9293/2012г. по описа на СРС, 74 състав и на основание чл.78, ал.3 от ГПК М. П. Г. е осъден да заплати на В. Т. М. 1400 лева разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени нарушения при прилагането на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че съдът се е отклонил от указанията в ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяваното по реда на чл.422 ал.1 от ГПК парично вземане, освобождава ищеца – кредитор от задължението да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед. Изтъква, че ответницата по делото не е направила своевременно с отговора на исковата молба възражение за наличие на каузално правоотношение между страните, а въведените след това възражения в този смисъл са преклудирани. С оглед на това поддържа, че неправилно въззивният съд е обсъждал наличието на каузално правоотношение между страните и обезпечителния характер на записа на заповед. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 т.3 от ГПК по следните правни въпроси, сочени като значими за изхода на спора: 1. Може ли да се възприеме издаденият запис на заповед като обезпечение на каузално правоотношение, без това да е отбелязано в записа на заповед? 2. След като в отговора на исковата молба по реда на чл.131 ал.1 от ГПК ответникът не е навел доводи за наличие на каузално правоотношение като обезпечение на оспорения запис на заповед, а го прави впоследствие в открито съдебно заседание, може ли да се приеме, че е преклудирано правото му да въвежда нови обстоятелства и да въвежда нови доводи за наличие на обезпечение с процесния запис на заповед по делото? 3. След като записът на заповед не е обявен за нищожен, може ли да породи на самостоятелно основание своите правни последици, независимо от договора за паричен заем, за който съдът приема, че е издаден да обезпечи?. В раздел първи от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване излага доводи за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителните разяснения в т.2 от Тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.4д от ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ответницата по касация В. Т. М. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като разрешението на въззивния съд по формулираните правни въпроси е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е отречено претендираното от ищеца вземане за сумата 125 000 лева по запис на заповед, издаден от М. П. Б., наследодателка на ответницата, на 13.12.1980г. в [населено място], Германия, с падеж на плащане 13.12.2010г., е приел, че каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис, е отречено със сила на пресъдено нещо. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият от поставените от касатора правни въпроси, относно възможността да се установява връзката между записа на заповед и каузално правоотношение, ако тя не е отразена изрично в текста на документа, е от значение за изхода на спора, но по отношение на него касаторът не е обосновал допълнителните предпоставки за достъп до касация. Изследвайки тази връзка, въззивният съд не се е отклонил от задължителните разяснения в т.4д от ТР №4/2013 по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които добавката относно наличието на каузално правоотношение между страните опорочава ценната книга до степен на недействителност, само ако отрича безусловния характер на поетото задължение. Ако не засяга задължителните й реквизити, добавката не опорочава формата й и следва да се счита ненаписана. Дадените разрешения не въвеждат като единствено възможен способ за установяване на обезпечителната функция на записа на заповед спрямо конкретно правоотношение, изричното отбелязване на този факт в текста на документа. Последователно в практиката си ВКС приема, че връзката на записа на заповед с конкретно правоотношение, задължението по което записът обезпечава, подлежи на доказване съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса с всички допустими доказателствени средства. В решение №85/03.06.2013г. по т.д.№101/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., се приема, че когато заповедта за изпълнение е издадена на основание чл.417, т.9 от ГПК въз основа на запис на заповед и при направено от ответника възражение за гаранционно-обезпечителна функция на същия, връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение представлява факт, който следва да бъде изрично установен. Наличието на такава връзка обаче не е обусловено непременно от съвпадане на сумата по записа на заповед и на задължението по каузалното правоотношение. Връзката ще е доказана ако бъде установено, че именно каузалното правоотношение е причина за издаването на ценната книга, като размерът на задълженията по менителничното и по каузалното правоотношение ще е от значение единствено за това, дали искът е основателен изцяло или частично. В решение №38/07.04.2015г. на т.д.№1008/14г. на ВКС, ТК, І т.о., са разяснени различните правно значими факти и разпределението на доказателствената тежест относно същите при доказване на релативното възражение на ответника по менителничния иск, основано на договор за заем. Наличието на формирана практика по поставения от касатора въпрос изключва основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Вторият поставен от касатора въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на конкретното дело, тъй като не отразява коректно извършените от съда и страните процесуални действия. В отговора на исковата молба ответницата е заявила твърдения, че посоченото от ищеца каузално правоотношение по договор за заем, за обезпечение на което е издаден записът на заповед, не съществува. В проведените в първоинстанционното производство открити съдебни заседания ответницата не е въвеждала доводи за наличие на друго каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед. С оглед на това въпросът не е от значение за изхода на спора, поради което не следва да се обсъжда и наличието на сочените от касатора допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Формулираният в изложението въпрос относно това дали редовността на записа на заповед е достатъчна предпоставка за уважаването на иска в производството по чл.422 от ГПК, независимо от каузалното правоотношение, което съдът приема, че записът е издаден да обезпечи, е обуславящ за изхода на спора. По отношение на него обаче не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 т.3 от ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 от ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, и разпределянето на доказателствената тежест между страните е преодоляна с ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ВКС, ОСГТК. В т.17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото в този случай е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл.422, ал.1 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат правилата за разпределение на доказателствената тежест. С решение № 202/9.12.2014г. по т.дело №600/2012г. съставът на ВКС, ТК, І т.о., приема, че ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането по който е предявил иска по чл.422, ал.1 от ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане, както и да доказва възникването и съществуване на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника като издател, по повод или във връзка, с които е издаден записът на заповед. При въведена от него кауза / договор за заем/ и поддържайки твърдението, че не е получил договорената по заема сума, ответникът носи доказателствената тежест за установяване на тези твърдения. За да премине доказателствената тежест у ищеца, че е предоставил договорената сума, ответникът следва да докаже връзката между процесния запис на заповед и договора, задължението по който е поддържал, че обезпечава с менителничния ефект. Въззивният съд не е допуснал отклонение от практиката на ВКС. Съдът не е възложил върху кредитора – поемател по записа на заповед, доказателствената тежест за установяването на изпълняемо вземане по посоченото в заявлението му по чл.417 т.9 от ГПК каузално правоотношение, съответно не е отхвърлил иска поради липса на доказателства за съществуването на това вземане. Съставът на САС е съобразил направените от ответницата възражения, че според ищеца записът на заповед от 13.12.1980г. е бил издаден като обезпечение на каузално правоотношение по договор за заем от същата дата между издателя и поемателя, а такъв договор не е бил сключен валидно – нищожен е поради липса на съгласие, тъй като не е подписан от заемополучателката М. Б.. Приел е за установена връзката между записа на заповед от 13.12.1980г. и договора за заем от същата дата, като се е позовал на твърденията в подаденото от М. Г. заявление по чл.417 т.9 от ГПК, в което е посочено, че сумата по записа на заповед съставлява парично вземане по договор за заем от 13.12.1980г., а също така е съобразил и отправената от Г. покана за изпълнение до ответницата, в която изрично се сочи, че за обезпечение на задълженията по договор за заем от 13.12.1980г., е издаден и запис на заповед. Съдът е взел предвид и че с влязло в сила решение по гр. д. №16613/2015г. по описа на СГС, чийто предмет са били правоотношенията между страните по договора за заем от 13.12.1980г., включително неговата действителност, със сила на пресъдено нещо е установено несъществуването на твърдяното от ищеца спорно материално право. Въз основа на тези констатации въззивният съд е стигнал до извода, че след като вземането на М. Г. по договора за заем от 13.12.1980г. не е възникнало, не е налице и подлежащо на изпълнение вземане по записа на заповед от 13.12.1980г. за сумата 125 000 лева. Следователно при приета за доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, която е била въведена от ищеца в производството чрез подаденото от него заявление, съдът е съобразил влязлото в сила решение по частичен иск, с което се отрича съществуването на вземането по същото каузално правоотношение. По този начин съдът е решил въпроса в съответствие с дадените в т.4д и т.17 от ТР№4/2013 по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК разяснения, както и с указанията на т.1 от ТР №1/17.07.2001г. по тълк.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС. В раздел I от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът излага доводи, че въззивният съд в противоречие с т.2 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въпреки непълния и неточен доклад на първоинстанционния съд, не е допуснал допълнително представяне на сравнителен материал за съдебно – почеркова експертиза, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Също поддържа, че съставът на САС не е съобразил, че процесният запис на заповед е без отбелязване за наличие на каузално правоотношение, с което е допуснал отклонение от разясненията в т.4д от ТР №4/2013 по тълк.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК. Без да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващата воля на съда, с изложените от него доводи касационният жалбоподател не обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване. Непосочването на правен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора касаторът М. П. Г. следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация В. Т. М. направените по разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,