Определение № 1975 от 15.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 387/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Б. К., действаща като ЕТ „К.-В.-Е. И.“, срещу решение № 1175 от 24.10.2023 г. по в. гр. д. № 1591/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 270 от 27.02.2023 г. по т. д. № 1065/2022 г. на Софийски градски съд, VI-8 състав, с което е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 439 ГПК да бъде признато за установено, че не съществува правото на принудително изпълнение на банката ответник за сумата от 125 783, 40 лв. - главница по договор за банков кредит продукт “Бизнес револвираща линия-плюс” № BL14015/13.03.2008 г. и анекс от 27.06.2012 г., ведно със законната лихва от 01.04.2013 г. до изплащане на вземането, сумата от 8599, 71 лв. - договорна лихва за периода 21.10.2012 г. - 27.03.2013 г., сумата от 371, 53 лв. - такси за периода 30.06.2012 г. - 27.03.2013 г., както и сумата от 4852, 15 лв. - разноски по делото, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 14190/2013 г. на СРС, 26 състав, поради погасяване по давност на вземането на банката. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че по предявения отрицателен установителен иск ищцата носи доказателствената тежест. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че давността е била прекъсната с насрочване на публична продан за времето от 16.11.2015 г. до 16.12.2015 г. по предходно образувано от взискателя ответник по иска изп. д. № 1092/2013 г. по описа на ЧСИ У. Д., доколкото единственото доказателство относно проданта, представено по делото, е съобщение за насрочването й. В касационната жалба са изложени и съображения, че заключението на въззивният съд, че давностният срок за вземането на ответната банка към ищцата е спрял да тече за времето от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. е основан на неправилно приложение на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците. Касационната жалбоподателка моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Кой носи доказателствената тежест за установяване на вземането при предявен отрицателен установителен иск? и 2. При предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по изпълнително дело годно ли е да прекъсне давността съобщение за насрочване на публична продан, без такава реално да е извършена?“ Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава по въпроса по т. 1 – на решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. и решение № 38 от 4.04.2013 г. по т. д. № 1165/2011 г., а по въпроса по т. 2 – на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са въведени и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за съществуване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, въззивният съд е приел, че по ч. гр. д. № 14190/2013 г. на СРС са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за вземането на ответната банка по процесния договор за кредит към ищцата, която е солидарно задължено лице заедно със “Зиг Заг Текстил” ООД и К. Г. П., като за вземането на банката първоначално е образувано изп. д. № 1092/2013 г. на ЧСИ Д.. С решение № 959 от 15.06.2015 г. по т. д. № 8504/2013 г. на СГС, VI-2 състав, влязло в сила на 23.07.2015 г. по отношение на ищцата, по предявения от банката иск по реда на чл. 422 ГПК е било признато за установено съществуването на вземането на „Юробанк България“ АД към ищцата. Въззивният съд е посочил, че въз основа на представените документи от изп. д. № 2841/2020 г. на ЧСИ Н. М. може да се направи извод, че същото е образувано за събиране на вземането на банката от ищцата. Констатирал е, че делото е било образувано по молба вх. № 057453/03.08.2020 г., уточнена с молба вх. № 060573/17.08.2020 г., с която на основание чл. 18 ЗЧСИ е възложено на съдебния изпълнител извършването на справки за имущественото състояние на длъжника и предприемане на изпълнителни действия за събиране на вземането, като е отправено и искане за прилагане на изпълнителни способи - запор на вземания и трудово възнаграждение. Приел е, че на 22.12.2020 г. на ищцата е била връчена покана за доброволно изпълнение, в която са били инкорпорирани и уведомления за наложените запори и възбрана върху недвижим имот, както и уведомление за насрочен опис на недвижим имот на 28.01.2021 г. От разпореждания от 24.09.2020 г. по посоченото изпълнително дело е установено, че ЧСИ е постановил: налагане на възбрана върху недвижим имот в [населено място], както и насрочване опис на имота на 25.11.2020 г.; налагане на запори върху дружествените дялове на ищцата в „Зиг Заг Текстил“ ООД, банковите й сметки и трудовото й възнаграждение. При тази фактическа установеност въззивният съд е приел, че вземането на ответната банка към ищцата е признато за установено с влязло в сила на 23.07.2015 г. съдебно решение, като доколкото искът е уважен, давността за вземането е била прекъсната и на основание чл. 117 ЗЗД от прекъсването на давността е започнала да тече нова давност, която съобразно същата разпоредба е всякога пет години. С оглед заявените от страните становища в обжалваното решение е прието, че предявеният от ищцата иск е основан на погасяване по давност на спорното вземане, като спорът се концентрира върху въпроса дали започналият да тече на 23.07.2015 г. нов давностен срок е бил прекъсван и изтекъл ли е той към датата на предявяване на разглеждания иск по чл. 439 ГПК. Решаващият състав е посочил, че ответникът е въвел твърдение, че давностния срок е бил прекъснат с насрочването на публична продан за периода 16.11.2015 г. – 16.12.2015 г. по предходно образуваното изп. д. № 1092/2013 г. на ЧСИ Д.. Намерил е, че фактът на надлежното прекъсване на погасителната давност не е бил главно и пълно доказан от ответника, тъй като за установяването му е представено само съобщение за насрочването на публична продан, адресирано до ответника. Счел е обаче за основателно възражението на ответника, че започналият да тече на 23.07.2015 г. нов петгодишен давностен срок е бил спрян по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), като не е текъл за времето от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г., включително. Като се е позовал на задължителните указания по Tълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че давността се смята за прекъсната с искането за извършване на всяко изпълнително действие и съответно от този момент започва да тече нова давност, въззивният съд е приел, че течащият, считано от 21.05.2020 г., остатък от давностния срок е бил надлежно прекъснат на 03.08.2020 г., когато взискателят ответник по иска по чл. 439 ГПК е поискал образуването на ново изпълнително дело срещу К., като е посочил и изпълнителни способи, които да бъдат приложени, както и е възложил по силата на чл. 18 ЗЧСИ извършването на проверки и изпълнителни действия, насочени към събиране на вземането. Формирал е извод, че започналият да тече от 03.08.2020 г. нов давностен срок от своя страна последователно е бил отново прекъсван с налагането на поисканите запори и вписването на обезпечителна възбрана, съответно на 08.10.2020 г., 09.10.2020 г., 27.10.2020 г. и 23.11.2020 г. Поради това съдът е приел, че доколкото настоящото производство е образувано по искова молба, депозирана за разглеждане на 10.06.2022 г., към момента на предявяване на иска давностният срок не е бил изтекъл и правото на принудително изпълнение на кредитора не е било погасено, поради което предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК подлежи на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка не покрива общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. На първо място, въпросът е твърде общо поставен и не отчита обстоятелствата, че в случая вземането на банката към ищцата е установено с влязло в сила съдебно решение по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, и в настоящия процес с иск по чл. 439 ГПК тя осъществява защита в качеството си на длъжник по висящо изпълнително производство, образувано за принудително удовлетворяване на съдебно потвърденото вземане, като искът й е основан на нов факт, довел до последващо отпадане на вземането, а именно на погасяването на вземането по давност. С оглед позоваването на ищцата длъжник в изпълнителния процес на давност предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността. На второ място, въпросът не съответства и на аргументите на решаващия състав, доколкото в обжалваното решение е прието, че ответникът не е провел пълно и главно доказване на фактите, на които е основал едно от възраженията си за прекъсване на погасителната давност по отношение на вземането към ищцата, а именно за извършено изпълнително действие по изп. д. № 1092/2013 г. на ЧСИ Д., образувано за удовлетворяване на вземането, - публична продан, проведена за периода 16.11.2015 г. – 16.12.2015 г. Що се касае до останалите изводи на въззивния съд досежно спирането и прекъсването на давността по отношение на вземането на ответната банка, то те са направени при съобразяване на доводите на ответника, носител на процесното вземане, и приложение на разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците и на чл. 116, б. “в“ ЗЗД с оглед установените по делото факти за поискани и осъществени изпълнителни действия по изп. д. № 2841/2020 г. на ЧСИ Н. М., образувано за събиране на процесното вземане. В този смисъл, правната воля на съда е основана на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. Същевременно, в случая не са налице и въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Актовете на ВКС, на които се прави позоваване, са постановени в производства по искове по чл. 254 ГПК /отм./ и чл. 124, ал. 1 ГПК в хипотезата на издаден изпълнителен лист по реда на чл. 237 ГПК /отм./ по молба, подадена преди влизането на действащия ГПК в сила, и не са относими към настоящото оспорване на правото на принудително изпълнение с иск по чл. 439 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са обосновани в съответствие с разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и двете предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение на поставения въпрос за точното приложение на закона и развитие на правото. Въпросът по т. 2 от изложението на касационната жалбоподателка също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. В обжалваното решение е прието, че ответникът не ангажира доказателства за пълното установяване на фактическия състав на изпълнителния способ, който се твърди, че е осъществен, и на който основава възражението си за прекъсване на погасителната давност, тъй като по делото е представено само адресирано до него съобщение за насрочване на публична продан за времето от 16.11.2015 г. – 16.12.2015 г. Поставеният въпрос не е бил предмет на обсъждане и не би могъл да обоснове достъпа до касация. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение