Определение № 392 от 19.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 899/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Атена Дивелъпмънтс”ЕООД срещу решение № 2466/28.11.2017г. по в.т.д. № 1754/2017г. на Софийски апелативен съд за потвърждаване на решение № 222/01.02.2017г. по т.д. № 4066/2015г. на СГС, ТО, VI-9 с-в, с което е обявена неплатежоспособността на касатора, е определена начална дата на неплатежоспособността– 31.12.2013 г., е открито производството по несъстоятелност на касатора, е постановено прекратяване на дейността на предприятието на касатора, е обявен касаторът в несъстоятелност и е спряно производството по несъстоятелност по т.д. №4066/2015 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав, на основание чл.632 ал.1 ТЗ. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Уестинкорпорейтид”ЕООД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускането на касационно обжалване. Върховният касационен съд, ТО, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е било установено наличие на парично задължение на „Атена Дивелъпмънтс“ЕООД спрямо ищеца „Уестинкорпорейтид“ЕООД, по което длъжникът е спрял плащанията. Обсъдените по делото доказателства, според САС не оборват презумпцията на чл.608, ал.2 / ал.3 в новата редакция на закона/ ТЗ, поради което е счел, че затрудненията на касатора не са временни и той не разпоралага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията без опасност за интересите на крердиторите. Отченено е било неподаването на ГФО за 2013г., 2014г. и 2015г., като решаващият съд е посочил, че дори и това да се дължи на поведение на ищеца / като управител на ответника/, то от това не се налага извод за осъществяване на условията по чл.631 ТЗ. Изводът е бил обоснован с липсата на данни за финансово-икономическото състояние на длъжника за посочения период, който факт е останал не установен по делото, поради процесуалното поведение на ответника, въпреки назначената ССЕ. Въззивният съд се е позовал и на възможността дружеството да реализира спрямо управителя си отговорността му за зле водени дружествени работи по реда на иск с правно осн. чл.145 ТЗ. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя следния процесуалноправен въпрос: Следва ли при постановяване на решението да бъде обсъдена цялата фактическа обстановка, да бъдат съобразени твърденията на страните и да се извърши цялостна преценка на правнорелевантните факти по спора? Необходимо ли е излагането на мотиви, касаещи въведеното спорно право при постановяване на съдебния акт? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие между произнасянето по този въпрос в обжалваното решение и практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1/53 и в решение № 235/04.07.2011г. по т.д. № 513/2010г. на ВКС, IV г.о., и на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, когато страните спорят относно конкретни факти и доказателства и пред въззивната инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и изложените в отговора на въззивната жалба съображения всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Необсъждането от въззивния съд на част от представените в първоинстанционното производство доказателства относно спорните пред двете инстанции факти и обстоятелства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая не може да се направи извод за осъществяване на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаторът нито в касационната жалба, нито в изложението свързва поставения правен въпрос с конкретно оплакване кои доказателства или твърдения са останали необсъдени от въззивния съд. Ето защо дори и да бъде допуснато касационно обжалване в дейността си по същество касационната инстанция не може служебно да проверява въззивното решение за неправилност с оглед въведения въпрос без точно и мотивирано изложение в касационната жалба, още по-малко такава преценка може да се извърши във фазата по чл.288 ГПК. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касациноно обжалване на решението на САС. Водим от горното, Върховният касационен съд