Определение № 60370 от 26.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3758/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. Я. Я., чрез адв. Н. И., против въззивно определение № 522 от 15.06.2021 г., постановено по в. ч. гр. д. № 7419/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20070805 от 18.03.2021 г. по гр. д. № 24026/2020 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по компетентност на Административен съд София-град. Частният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Като основание за допускане на касационното обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата Държавата, представлявана от Министъра на финансите, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и, че атакуваното определение е правилно и законосъобразно. Заявена е претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Областна администрация на област София не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Производството е образувано по иск, предявен от Н. Я. Я. против Областна администрация на област София, евентуално - срещу Държавата, чрез Министъра на финансите, за осъждането на ответника да заплати в полза на ищеца сумата в размер от 4093,19 лв., представляваща обезщетение за отчуждена част от 2,487 дка от имот с идентификатор *** с Решение 438 от 12.06.2015 г. на Министерски съвет, съответстващо на притежаваните от ищеца 15/108 идеални части от имота. Н. Я. Я. е навела твърдения, че е собственик по наследство на 15/108 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по Кадастрални карта и кадастрални регистри, одобрена със заповед № РД-18-48 от 12.10.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота в [населено място], район „Н.“, местност „Ч.“, с площ от 24 992 кв. м., собствеността по отношение на който била възстановена с Решение 100-2/10.03.1999 08.05.1999 г. на Поземлена комисия - [община], [населено място], влязло в сила на 08.05.1999 г. Посочила е, че с Решение № 438 от 12.06.2015 г. на Министерски съвет за отчуждаване на имоти и части от имоти - частна собственост, за държавни нужди за изграждане на обект „път II-18 „С.о.п.” от км 0+780 до км 6+300”, намиращ се на територията на Столична община, област София, в землището на[жк], район „В.” и район „Л.”,[жк], район „Н.” и [населено място] – район „В.”, С.о. и обект „път II-18 „С.о.п.” от км 0+780 до км 6+300” - изместване и реконструкция на съоръжения на други ведомства, намираш се на територията на Столична община, област София, в землището на район „В.” и район „Н.", както и [населено място] - район „В.”, било определено обезщетение в размер на 29 471 лв. за отчуждената част от 2,487 дка от поземлен имот с идентификатор ***, като с оглед притежаваните идеални части от имота на Н. Я. Я. се дължало обезщетение в размер на 4093,19 лв. С молба от 28.08.2018 г. до АПИ представила необходимите документи за получаване на дължимото й се обезщетение. С писмо от 30.08.2018 г. АПИ изпратила преписката на Областна администрация на област София, като АПИ посочила, че определеното с Решение № 438 от 12.06.2015 г. на Министерски съвет обезщетение за имота в размер на 29 471 лв. е преведено по сметка на Областна администрация на област София. С писмо от 26.09.2018 г. Областна администрация на област София поискала от Н. Я. Я. представяне на допълнителни документи, които тя представила със заявление, депозирано на 14.10.2019 г., но понастоящем Областна администрация на област София все още не била изплатила дължимото й се обезщетение в размер на 4093,19 лв., поради което Н. Я. Я. е поискала да бъде осъдена Областна администрация на област София да й заплати сумата от 4093,19 лв., представляваща обезщетение за отчуждената част от 2,487 дка от посочения поземлен имот, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на завеждане на исковата молба до изплащането на вземането. С обжалваното определение е прието, че исковата молба по естеството си представлява жалба срещу мълчаливия отказ за изплащане на дължимото обезщетение за отчуждаване на имот, собственост на ищеца. В настоящия случай е налице спор между орган на власт и частноправен субект във връзка с бездействие при изпълнение на административна дейност, който спор има административноправен характер. Отношенията между Н. Я. Я. и Областната администрация на област София са установени и са се развили в рамките на установената процедура по чл. 32 и сл. от Закона за държавната собственост, която процедура представлява самостоятелно административно производство, като определянето на дължимото на Я. обезщетение за отчуждаването на имот 15/108-ми нейна собственост е част от дейността на административния орган и изплащането на това обезщетение е част от законово регламентираните му задължения в рамките на процедурата по отчуждаване, т. е. самото изплащане представлява административна дейност. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Законосъобразно и правилно ли е неразглеждането по същество от граждански съд на спор между частно правен субект и орган на власт за неплащане на парично обезщетение, дължимо за отчуждена част от частен имот, когато тези отношения са се развили, без участието на частноправния субект, не по съответното административно производство и има ли в този случай частноправния субект право на защита от граждански съд?”. Сочи, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 122/28.03.2012 г. по гр. д. № 955/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 14/07.03.2014 г. по гр. д. № 3783/2013 г. на ВКС, I г. о. и определение № 111/24.02.2016 г. по ч. гр. д. № 90/2016 г. на ВКС, I г. о. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Въпросът е обусловил правните изводи на съда, но по него не се разкрива поддържаното от частния жалбоподател допълнително основание – противоречие с практиката на ВКС. Посочената в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съдебна практика е неотносима, тъй като същата е постановена по съвсем различни от настоящия спор казуси. В случая от твърденията в исковата молба може да се заключи, че Н. Я. Я., в качеството й на собственик 15/108 идеални части от отчужден за държавни нужди имот обжалва мълчалив отказ на Областна администрация на област София по подаденото от нея заявление с искане да й се заплати обезщетение на основание чл. 39а, ал. 2 ЗДС. Претендира осъждане на ответника да й заплати следващото й се обезщетение в размер на 4093,19 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, което обуславя компетентността на административните съдилища /вж. Решение № 6953/09.06.2020 г. по адм. д. № 11486/2019 г. на ВАС, IV о. и др./. Не е заявена претенция за вреди от незаконосъобразно бездействие на административен орган по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, нито отделен иск за присъждане на мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Следователно въззивният съд е постановил определението си изцяло в съответствие с възприетото в практиката разбиране, че споровете във връзка с издаването на актове в процедура по отчуждаване на недвижими имоти или части от имоти за държавни нужди, респективно изричния или мълчалив отказ от издаването им касаят отношения на орган на власт и частноправен субект в рамките на административно производство и са от компетентността на административния съд, в случая АССГ. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Настоящият състав намира, че на Държавата, представлявана от Министъра на финансите, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение - сумата в размер от 50 лв., определена съгласно чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл. 37 ЗПрП, за подаване на отговор на частната касационна жалба без явяване в съдебно заседание, платима от частния жалбоподател. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение