Определение № 3806 от 25.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3686/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. О. З., против решение № 240 от 01.07.2024 г. по гр. дело № 283/2024 г. на Пазарджишки окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по гр. дело № 125/2023 г. на Велинградски районен съд за признаване по отношение на нея на принадлежността от О. К. Р. и Д. К. Р. на 1/2 идеална част от собствеността на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], въз основа на наследяване и давностно владение.

Въззивното решението в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта за уважаване на установителния иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК и за другата 1/2 идеална част от същия обект поради липса на спор между страните за принадлежността й, и в частта за отхвърляне на исковете за установяване по отношение на В. О. З. на принадлежността от О. К. Р. и Д. К. Р. въз основа на наследяване и давностно владение на 1/6 идеална част от собствеността на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място] и на 1/2 идеална част от собствеността на сграда с идентификатор и сграда идентификатор ** по кадастралната карта на [населено място], не е обжалвано и на основание чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на закона, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира касационните основания с неправилна преценка на доказателствата относно преобръщането на държането във владение и липсата на яснота относно началото на приетото давностно владение. Иска отмяна на въззивното решение. Няма претенция за разноски.

По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навежда в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК специалната предпоставка, регламентирана по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните въпроси:

1. Необходимо ли е да се демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика при наличие на основание за упражняване на фактическа власт към момента на установяването й;

2. Следва ли лицето, упражняващо фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи същия за друго лице или за себе си, да доведе тази промяна до знанието на собственика.

Твърди противоречие на въззивното решение в обжалваната му част с тълкуванията, дадени в решение № 50087 от 19.10.2022 г. по гр. дело № 3914/2021 г. на ВКС, II г.о.; решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр. дело № 977/2016 г. на ВКС, II г.о.; ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. дело № 1840/2013 г. на ВКС, I г.о., и решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. дело № 1162/2009 г. на ВКС, II г.о.

Ответниците по касационната жалба – Д. К. Р. и О. К. Р., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали отговор, в който са изложили съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържано в изложението, констатира следното:

За да постанови решението в обжалваната част по уважения иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че наследодателят на ищците Д. Р. и О. Р. – техният баща К. О. Р., починал на 16.04.2021 г., и ответника В. О. З. (сега касатор), са наследници по закон (деца) на О. Ю. Р., починал на 12.06.2004 г., и З. Ц. Р., починала на 27.06.2018 г., които през 1964 г. са придобили собствеността на 1/2 идеална част от дворно място, находящо се в [населено място], [улица], понастоящем с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], върху което през 1965 г. въз основа на учредено право на строеж по нотариален акт (НА) № 299 от 29.12.1965 г. са придобили и собствеността на жилищна сграда – двойник (близнак). Наследодателят К. Р. и ответникът В. З. са придобили собствеността върху процесния втори етаж от жилищната сграда по силата на договор за дарение по НА № 672 от 15.03.1975 г., прехвърлите по който са техните родители. Изложено е за установено от свидетелските показания на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели и на двете страни, че на този етаж от жилищната сграда живеел до неговата смърт наследодателят К. Р., който от 2016 г. живеел на съпружески начала със св. П. П., като ответникът В. З. никога не е притежавала ключ от този етаж. Дори и когато е живеела на първия жилищен етаж от жилищна сграда със своето семейство и родителите си до преместването й в [населено място] (според свидетелски показания - до 2000 г.), нейният брат К. Р. и децата му са живеели на втория жилищен етаж и тя е ходела на този етаж само по изрична покана. Посочено е, че по делото липсват доказателства тя да притежавала собствени вещи на този етаж, да е преспивала там на собствено основание, а не като гост или да е извършвала каквито и да било действия, които могат да бъдат определени като проява на упражняване на правото й на собственост през период от повече от 10 години преди смъртта на брат й К. Р. – наследодател на ищците Д. Р. и О. Р.. Фактът, че тя е била лишена от свободен достъп до втория жилищен етаж и е ходела там рядко, само по покана на живеещите в него, е разгледано от въззивния съд като ярка проява на демонстрация, че К. Р. е считал този имот за свой. Така е аргументиран изводът, че искът за собственост за 1/2 идеална част от втория жилищен етаж на жилищната сграда е основателен и доказан.

При тези съображения за формиране на решаващата правораздавателна воля на въззивния съд по въведения спор за собственост, уточненият и конкретизиран от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи материалноправен въпрос (т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) - необходимо ли е да се демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо съсобственик при наличие на основание за упражняване на фактическа власт към момента на установяването й, е с обуславящо значение за изхода на спора. Според приетото в задължителните разрешения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, и установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК - решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр. дело № 37/2010 г., решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. дело 2914/ № 1650/2014 г. на ВКС, II г. о., решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр. дело № 2018 г. на ВКС, I г.о., и част от посочените в изложението, сред елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, в хипотеза, при която съсобственик придобива по давност идеалните части на останалите съсобственици, върху които е установил фактическа власт като държане поради съпритежание въз основа на частно правоприемство (възмездно или безвъзмездно) и установените вътрешни отношения на приобретателите, т. е. при основание за придобиване на фактическата власт, се включва изискването съсобственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т. е. владението на вещта като своя да е противопоставено на съсобственика и същото несъмнено да стане достояние на другия съсобственик, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато собственическото отношение се манифестира пред трети лица, но поведението на владелеца спрямо останалите съсобственици е такова, че не може да се установи със сигурност дали владее цялата вещ за себе си или упражнява законовото си право по чл. 31, ал. 1 ЗС да си служи с общата вещ, владението не може да бъде окачествено като несъмнително. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено. Изложеното обосновава касационно обжалване да бъде допуснато за преценка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по посочения правен въпрос в обжалваната част на решението с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и посочената практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК.

Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва се внесе от касатора, която възлиза в размер на 25.49 лева - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.