Определение № 304 от 06.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2210/2016 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 417 от 14.01.2016г. по гр.д. № 2055/2010г. на Софийски градски съд, ІІ-а въззивен състав, в частта му, с която е оставено в сила решение от 03.10.2009г. по гр.д. № 5098/2006г. на Софийски районен съд за признаване за установено на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ по отношение на ответниците, че наследодателят на ищците М. С. Й. към момента на образуване на ТКЗС е бил собственик на имот пл. № 1922, представляващ бивша нива от 1,5 дка в местн. „Могилите” в землището на П., заснет в кадастралния план от 1956г. в кадастрален лист 298 и обозначен по точки А. на скица от 20.11.2001г., издадена от ОП”Софийски кадастър”. Касационната жалба е подадена от Г. К. Х., К. А. К., В. И. С., И. Й. С., Т. Х. К., С. К. И. и К. С. С. чрез пълномощника им адв. Б.. Поддържа се недопустимост на постановения съдебен акт, както и неправилност по същество. При излагане основания за допускане на касационно обжалване на първо място се изтъква недопустимостта на решението предвид наличието на окончателно приключило с отказ административно производство по чл. 14 ал.1-3 ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността на ищците. В тази връзка се поставя въпроса дали е допустим иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ при окончателно приключило административно производство с отказ за възстановяване по съображения, че наследодателят не е бил собственик имота; в допълнение са поставя въпроса: приключила ли е окончателно административната процедура когато Поземлената комисия отказва възстановяването на собствеността с мотив, че имотът не отговаря за възстановяване в стари граници, а съдът потвърждава отказа по съображения, че не е доказана собствеността на наследодателя върху имота и може ли в този случай реституцията да продължи с възстановяване с план за земеразделяне. Ответниците В. М. Д., М. В. М., Л. С. П., Д. Т. М., Н. Т. М., Г. Х. П., С. П. Д. чрез пълномощника си адв. М., представят мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищците са наследници на М. С. Й., починал 1970г., а ответниците на Й. Й. А., починал 1955г. Спорът е чия собственост е била към момента на кооперирането нива от 1,5 дка в местн. Могилите, представляваща имот пл. № 1922 от кад.лист 298 от кад. план от 1956г. С решение № 138/22.V.1996г. ПК К. е отказала да възстанови на наследниците на М. Й. собствеността върху имота по съображения, че не отговаря на изискванията на чл.18а и чл.18б от ППЗСПЗЗ. С решение от 29.ХІІ.2003г. по гр.д. № 14398/2000г. Софийски районен съд е отхвърлил жалбата на наследниците срещу решението на административния орган, а съдебният акт е потвърден окончателно с решение на Софийски градски съд от 27.ІV.2005г. по к.адм.д. № 29/2004г. като в решаващите мотиви на съда е прието, че не е доказана собствеността на наследодателя върху имота. При тези данни за наличие на отказ за възстановяване на собствеността в полза на ищците, който отказ е потвърден с окончателен съдебен акт - решение от 27.04.2005г. по адм.д. № 29/2004г. на Софийски градски съд, първоинстанционният съд е прекратил производството по делото като недопустимо. С определение на Върховния касационен съд по ч.гр.д. № 941/2008г. на ІІг.о. прекратяването е отменено по съображения, че с постановения отказ за възстановяване административната процедура не е завършила, тъй като Поземлената комисия /сега Общинска служба “Земеделие”/ не се е произнесла за възстановяване с план за земеразделяне или за обезщетяване на бившите собственици. За да уважи предявеният иск въззивният съд е извършил преценка на приетите по делото няколко противоречиви експертизи по въпроса за идентичността на имота на наследодателя на ищците, описан в нотариален акт от 1938г., като е възприел заключението на вещото лице П., според което спорният имот пл.№ 1922 е бил притежавания от М. Й., а наследодателят на ответниците е бил негов съсед - собственик на имот 1921; съответно е отхвърлил изводите на приетата тройна експертиза, които са в обратен смисъл. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива са налице за проверка допустимостта на решението във връзка с поставения въпрос за правния интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ при наличие на окончателен отказ за възстановяване на правото на собственост. Въпросът е разрешен в противоречие с т.2 на Тълкувателно решение № 1/1997г. на ОСГК на ВКС, което приема, че искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим при висящо административно производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците; съответно - когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ предявяването на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. По делото е постановено определение на друг тричленен състав на Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал.3 ГПК относно допустимостта на иска, което е задължително за долустоящите инстанции, но не е обвързващо за следващия тричленен състав на Върховния касационен съд, който разглежда спора и отново преценява допустимостта на иска - в този смисъл е Тълкувателно решение № 2/2010г. от 28.09.2011г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК. За касационното разглеждане на делото жалбоподателите следва да внесат държавна такса в размер на 130 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.