Определение № 397 от 10.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2070/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. К. А., действаща чрез своя законен представител К. А. И., срещу решение № 1471/18.06.2019 г. по в. гр. д. № 5188/2018 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 5683/28.08.2018 г., постановено по гр. д. № 1012/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлена претенцията на жалбоподателката за заплащане на обезщетение по чл. 226 от Кодекса за застраховане /отм./ в размер над 14 000 лв. до 40 000 лв. като неоснователна.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция и са решени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално са от значение за правилното приложение на закона и развитие на правото. Въпросите са следните:

1. „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск на увредения при причинено телесно увреждане на малолетно лице?“

2. „Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?“

3. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната?“

4. „Следва ли въззивният съд да присъди по – нисък размер на застрахователно обезщетение за причинени телесни увреждания на малолетно лице, отколкото би присъдил на пълнолетно лице поради причина, че възстановителният период при малолетно лице е по – кратък от този, необходим за възстановяване на пълнолетен за едно и също увреждане?“

5. „Следва ли въззивният съд изрично да посочи, че приема/споделя мотивите на първоинстанционния съд в решението, с което потвърждава първоинстанционното решение?“

6. „Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви при постановяване на решението си в случай, че потвърждава първоинстанционното решение в тази част?“

По въпрос номер едно е посочено, че решението на въззивния съд е в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ТК, II ТО, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ТК, II ТО, решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ТК, II ТО, решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ТК, I ТО. По втори и трети въпрос се сочи отклонение от разрешенията, дадени в решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ТК, II ТО и решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ТК, II ТО. По пети и шести въпроси се твърди противоречие с решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ГК, IV ГО.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.

Ответникът по касация „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна и излага доводи за отсъствие на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявеният от Р. К. А., действаща чрез своя законен представител К. А. И., срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане /отм./ е основателен до размер на 14 000 лв. В мотивите на решението е констатирал, че спорът между страните е разрешен със сила на пресъдено нещо относно наличието на материалноправна легитимация както за ищцата – увредена при ПТП, същото причинено на 24.04.2016 г., така и за ответника - застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на вредата – Д. М.. Приложил е правилото на чл. 300 ГПК като е счел, че противоправното поведение на делинквента и причинно – следствената му връзка с настъпилите увреждания на ищцата са установени с влязла в сила присъда по нохд № 114/2017 г. на ОС Ловеч. При оспорен размер на вредите въззивната инстанция е взела в предвид заключението на комплексната медицинска експертиза и установените от вещите лица увреди по отношение на Р. А. – фрактура на вътрешния глезен на лявата голямопищялна кост, охлузна рана на дясната буза с размери 2/2 см. и множество натъртвания по цялото тяло. Отчела е поставянето на гипсова имобилизация за срок от 35 дни, както и възстановителния период от 2 месеца, който се характеризира с интензитет на болките през първите две седмици и по време на последвалата двуседмична рехабилитация. Решаващият съд е взел в предвид и възрастта на ищцата към датата на инцидента /9 г./, пълното възстановяване на глезенната става, както и остатъчния белег на лявата буза с дължина 2 см. Анализирал е и установените чрез събраните гласни доказателства факти, че при промяна на времето понякога левият крак се подува и ищцата изпитва болки. При анализ на сочените факти е счел, че обезщетение в размер на 14 000 лв. е достатъчно да обезщети понесените от Р. К. А. страдания.

Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, релевирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въпросът, формулиран от касатора под номер едно касае критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се изпълни изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД – то да бъде справедливо. Въпреки, че по отношение на този въпрос е изпълнено изискването на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да е от значение за изхода на делото, то не е налице допълнителният селективен критерий, закрепен в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – същият да е разрешен в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г., ППВС № 2/1984 г., установява, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Основните разрешения, дадени в цитираните постановления, са съобразени и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, на които касаторът се позовава. В процесната хипотеза Апелативен съд София, макар и пестеливо да е мотивирал решението си, е взел в предвид всички релевантни за определяне на справедливо обезщетение обстоятелства – вида и интензитета на причиненото увреждане, продължителността на оздравителния процес, минималните остатъчни увреждания, благоприятната бъдеща прогноза, възрастта на ищцата към датата на ПТП, както и липсата на усложнения. Въззивният съд се е съобразил с формираната по приложението на чл. 52 ЗЗД задължителна практика, както и с тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК.

Въпроси втори и трети касаят приложение на критерия икономически условия в страната към момента на увреждането. Действително, както беше посочено в предходния абзац, в задължителната практика на ВС, се приема, че с оглед паричния характер на обезщетението за неимуществени вреди, от значение за приложение на принципа за справедливост са и обществено – икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане, тъй като с тях се съизмерява общественото разбиране за справедливост. Именно обществено – икономическите условия стоят в основата на нормативно определените нива на застрахователно покритие, както сочи и касаторът. Последователно е разбирането на касационната инстанция, обективирано в редица решения, че нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите нямат самостоятелно и водещо значение за прилагане на принципа за справедливост. От този мотив се е водил и въззивният съд при постановяване на решението си, съответно не е допуснал произнасяне в разрез с практиката на касационната инстанция. Уместно е да се отбележи и обстоятелството, че приложението на чл. 52 ЗЗД във всеки конкретен казус зависи от конкретно установените релевантни факти, различни по всяко дело, както и от самостоятелната им преценка от страна на съдебния състав, който я извършва по свое вътрешно убеждение в изпълнение на регламентираното от чл. 12 ГПК правило. Следователно, и по отношение на въпроси втори и трети не е налице соченото в касационната жалба основание за селектиране по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпрос четири е хипотетично зададен, доколкото в мотивите на въззивното решение не е обсъждан въпросът за корелация между размера на присъденото обезщетение по чл. 226 от Кодекса за застраховане /отм./ и факта, че пострадалата ищца /касатор в настоящото производство/ е била малолетна към датата на ПТП. При обсъждане на релевантните критерии не е даден превес на възрастта й. Последната е обсъдена наред всички други обстоятелства, които имат значение за определяне размера на присъденото обезщетение. Разрешението по делото не е обусловено от степента на дееспособност по смисъла на Закона за лицата и семейството, до която е достигнала ищцата. Следователно, формулираният въпрос не е обусловил решаващата воля на съда и не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да е от значение за изхода на спора.

Въпросите под номер пет и шест касаят задълженията на въззивния съд да мотивира постановеното от него решение. Те удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и допълнителния такъв – да са разрешени в отклонение от създадена по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. Както в соченото от касатора решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ГК, IV ГО, така и в множество други свои решения, служебно известни на състава /напр. решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. ГК, III ГО, решение № 153/01.08.2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. на ГК, II ГО, решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ГК, IV ГО, решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ГК, IV ГО, решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ГК, IV ГО, решение № 63/2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ТК, ІІ ТО, решение № 186/2015 г. по гр. д. № 4465/2014 г. на ГК, ІV ГО / ВКС приема, че въззивната инстанция е инстанция по същество на спора и е длъжна да мотивира решението си като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от соченото задължение. В същото време, следва да се има предвид, че дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство и не е необходимо в мотивите на въззивното решение да се преповтарят изводите, до които е достигнал първоинстанционния съд, а те следва да се надградят. Постановеното от Апелативен съд София решение съдържа собствени изводи по съществото на спора досежно причинените на Р. К. А. неимуществени вреди и справедливото според състава на съда обезщетение, което следва да ги репарира. Действително, както беше посочено и по – горе, мотивите на решението са пестеливи, но следва да се отчете и обстоятелството, че въззивници в производството са били освен Р. К. А., така също и К. С. О., К. А. И. и М. К. А., поради което съдът не е преповторил анализа на общите за всички тях фактически и правни изводи.

Наличието на формирана практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 272 ГПК, по отношение на която не е обоснована необходимост да бъде осъвременявана, изключва приложение и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на който е направено позоваване от касатора.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС