Определение № 3801 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2653/2026 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.З ГПК. С определение №.357/4.02.26 по ч.г.д.№.995/25 на АС София, 8с., е оставена без уважение частната жалба на адв.П. П. С. срещу опр.№.260795/25.02.25 по г.д.№.3327/19 на СГС, 1-1с., с което е отхвърлено искането му за изменение на определение №.261355/2.03.23 по г.д.№.3327/19 на СГС за обезсилване на постановеното по делото решение №.263146/19.10.22 поради отказ от иска и осъждането му да плати 5450лв. разноски на основание чл.78 ал.4 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба от адв.П. П. С., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответните страни С. А. Д., А. Н. Д. и И. Н. Д. оспорват жалбата. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.З ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивната инстанция е изяснила, че първоинстанционното производство е образувано от ищеца адв.П. С. срещу С. А. Д., А. Н. Д. и И. Н. Д. /последните двама представлявани от тяхната майка и законен представител С. Д./ с правно основание чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД /ищецът претендира от ответниците заплащане съответно на 27 703,22лв., 34 698,01лв. и 34698,01лв. уговорено неплатено адвокатско възнаграждение/; с отговора на исковата молба процесуалният им представител адв. К. е представила пълномощно и договор за правна помощ и съдействие от 14.06.19 /разположени върху един лист/ с договорено възнаграждение в размер на 3 3 00лв., след което на ръка е записано „изплатени в брой” /лист 107 от делото/; впоследствие, с молба от 01.12.20г., е приложено ново пълномощно от ответниците с изписване на трите им имена и ЕГН, с посочване номера на делото, както и втори договор за правна помощ и съдействие с дата 01.12.20г. /пълномощното и договорът са разположени на един лист/, в който като клиенти са посочени ръкописно С. Д., лично и като майка и законен представител на А. Н. Д. и И. Н. Д., с посочени ЕГН и на тримата. Посочено е, че правната защита и съдействие се изразяват в /отново ръкописно попълнено/ представителство по г.д.№.3327/19, 1-1 с-в, СГС; налице е корекция в годината на образуване на делото, като цифрата „9” е удебелена; договорено е възнаграждение, изписано ръкописно, както следва: 1 650лв. за представителство на С. Д. и по 1 900лв. за представителство на А. и Н. Д.-общо 5 450лв., получени изцяло в брой на 01.12.20; в последния абзац от молбата на адв. К. от 01.12.20 е отразено „Претендираме разноски, представляващи платен адвокатско хонорар в размер на 5 450лв. с ДДС по представения договор за правна помощ и моля настоящата молба да се счита за списък на разноски.”. С молба от 01.11.22 ищецът е заявил отказ от предявения иск. С определение №.261355/2.03.23 съдът на основание чл.233 ГПК е прекратил производството по делото и е обезсилил постановеното по същото решение №.263146/19.10.22, като е осъдил ищеца да плати на ответниците общо 5 450лв. разноски на основание чл.78 ал.4 ГПК; изложил е мотиви, че с оглед обезсилване на решението изцяло, не се дължи разглеждане на молбата на ответниците за изменение му в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК; независимо от това, обаче, те имат право на такива поради прекратяване на делото на основание чл.78 ал.4 ГПК-поискали са присъждането им към датата на устните състезания, били са представлявани от адвокат с уговорено възнаграждение за първата ответница от 1 650лв. и за другите двама по 1 900лв. или общо 5 450лв., в приложения договор за правна защита и съдействие от 01.12.20 /стр.295/ е удостоверено плащането в брой и в тази част той има характер на разписка, а присъждането на разноските не е обусловено от представянето на списък по чл.80 ГПК /той е условие за допустимост единствено при искане за изменение по чл.248 ГПК, като същевременно законът не поставя изискване за списъка с разноски да се съставя нарочен документ-посочването им по основание и размер във всеки друг документ по делото има значението на списък по чл.80 ГПК, както е направено в случая от ответниците в молбата от 01.12.20/. С молба от 21.03.23 ищецът е поискал на основание чл.248 ГПК изменение на определението от 02.03.23 в частта за разноските и намалянето им поради прекомерност, което СГС е оставил без уважение с атакуваното пред САС определение №.260795 от 25.02.25г. От правна страна е прието, че безспорно предпоставките на чл.78 ал.4 ГПК са налице и ответниците имат право на разноски. Установено е и, че те са направили такива във връзка с прекратеното дело предвид представения договор за правна помощ и съдействие от 1.12.20, удостоверяващ заплащане на обща сума 5450лв. за тримата ответници, като е приложен и списък с разноски. Във връзка с горния извод са изложени мотиви, че когато разноските представляват платено адвокатско възнаграждение, е необходимо да се представи договор за правна помощ, при което ако възнаграждението е платено в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка - т.1 ТР №.6/6.11.13 по тълк.д.№.6/12, ОСГТК; представянето на списък по чл.80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските, списъкът може да бъде инкорпориран и в друг документ, изходящ от съответната страна - каквато е и разглежданата хипотеза /тъй като в молбата от 01.12.20 адв.К. изрично е посочила какви разноски като вид и размер претендира да бъдат присъдени в полза на ответниците, а същевременно е заявила и, че молбата й следва да се счита за списък на разноски/, но в случая представянето на такъв не е било и нужно. За неоснователни са намерени и изложените от жалбоподателя възражения във връзка с представения с молбата от 01.12.20 договор за правна помощ и съдействие от същата дата. Посочено е, че в него изрично е записано, че възнаграждението в размер на 5 450лв. е платено изцяло в брой на 01.12.20г. По отношение на годината на делото, отразена в договора, за която е видима корекция, е отбелязано, че същата година и номер на дело са видни и в пълномощното, дадено от ответниците на адв.К., а тези два документа са разположени на един лист и е очевидно, че се отнасят до едно и също дело; същевременно не е имало възражение от страна на ищеца или спор по този повод до момента на приключване на устните състезания в последното по делото открито съдебно заседание на 22.06.21-т.е. повече от половин година след представянето на договора. По отношение на възражението за липсата на възможност адв. С. да релевира всички възражения срещу документите, представени към молбата от 01.12.20, вкл. срещу договора за правна помощ и съдействие, е отбелязано, че видно от протокола от с.з. на 23.02.21 /лист 332-342 от първоинстанционното дело/, съдът е дал възможност, след което адв. С. изрично е заявила, че се е запознала с доказателствата и е изразила становище по тях като е изложила възраженията си срещу приемането им /лист 333 от делото/; липсва изявление, че времето за запознаване е било недостатъчно и не е бил поискан допълнителен срок за запознаване и представяне на становище по въпросните доказателства. За неоснователни са приети и възраженията досежно посоченото в договора име Н. Д.-видно от самия договор за правна помощ и съдействие от 01.12.20, в същия са вписани имената на клиентите – С. А. Д., действаща лично и като майка на А. Н. Д. и И. Н. Д., като са изписани и техните ЕГН; по-долу в същия договор, при посочване на конкретните хонорари, дължими от всеки от ответниците, едното дете е записано с името Н. вместо И., но и двете деца са с бащини, съответно-фамилни имена Н./а Д./а-поради което е прието, че е допусната техническа грешка при изписването на името на И. Н. Д., което обаче не представлява въвеждане на нова страна в производството, различна от участвалите до този момент. Освен това по делото не е имало спор, нито е повдигано възражение от ищеца по повод изписването на имената и тяхната идентичност с ответниците по делото; същите имена са изписани в тяхната пълнота и с посочване на ЕГН и в пълномощното, разположено на един лист с договора за правна помощ. Поради това и е формиран извод, че твърдение, че е било договорено адвокатско възнаграждение за лице, което не е страна по делото, би било незащитимо. Посочено е и, че жалбоподателят не може да черпи права и от обстоятелството, че договорът за правна помощ и съдействие е бил представен в заверен от адв.К. препис, доколкото не е поискал в съответствие с чл.183 ГПК представянето на оригинала; поради това няма основание този документ да бъде изключен от доказателствата по делото. За неоснователно е намерено и възражението за прекомерност на претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение, разгледано и през призмата на Решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.24 по дело С-438/22. Отразено е, че със същото е разяснено, че член 101 параграф 1 ДФЕС вр. с член 4 параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101 параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; въпреки, че съдът не е обвързан от регламентираните в посочената наредба минимални размери на адвокатското възнаграждение, във всеки конкретен случай той следва да извърши обоснована преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Намерено е, че в случая това е било направено. Отбелязано е, че, независимо от твърденията на жалбоподателя, в предмета на делото се включва спор с фактическа и правна сложност, продължил 3,5 години до момента на постановяване на решение по съществото на спора /обезсилено впоследствие по искане на ищеца/. Ангажирани са били множество писмени доказателства и от двете страни, изслушана е съдебно-графическа /почеркова/ експертиза, разпитвани са свидетели. Своевременно пълномощникът на ответниците адв. К. е депозирала писмен отговор на исковата молба, с който са представени писмени доказателства, както и са заявени доказателствени искания, изготвила е и е представил по делото значителен брой молби, становища и искания; присъствала е и е вземала дейно активно участие на проведените четири открити съдебни заседания, а след последното е представила и писмена защита. Същевременно адвокатските хонорари, платени от всеки от ответниците, са значително по ниски от минималните размери, определени в Наредба №.1/04 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /понастоящем Наредба №.1/9.07.04 за възнагражденията за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр. 14/25), определени на база претендираните от ищеца за плащане от всеки от ответниците суми. По изложените съображения въззивният съд е приел, че размерът на дължимото на основание чл.78 ал.4 ГПК адвокатско възнаграждение в полза на ответниците е законосъобразно определен, общо в размер на 5450лв., и не е налице основание за намаляването му. Съгласно чл.274 ал.З ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК. В изложението по чл.284 ал.З т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК във връзка с въпросите: 1 .“Как следва да бъде оформен договорът за правна помощ между страната и нейния процесуален представител и следва ли същият да съдържа уговорки за начина и срока на плащане на адвокатското възнаграждение, както и отбелязване относно получаването му от довереника, когато същото е платено в брой, за да се приеме удостоверителния характер на договора като разписка и разходът да бъде присъден на доверителя?“ /т.1 ТР 6/6.11.13 по тълк.д.№.6/12, ОСГТК/; 2.“Каква е доказателствената сила на писмен договор, в който има поправки, добавки, нечетливи и грешни имена на страна?“ /реш.№.19/12.02.13 по г.д.№.864/12, IV ГО, реш.№.249/12.11.12 по г.д.№.270/12, II ГО, реш.№.74/13.05.15 по г.д.№.4426/14, III ГО/; 3. „Следва ли съдът да даде равни възможности на страните за запознаване с представените доказателства и достатъчно време за запознаване с тях?“ /реш.№.315/7.12.10 по г.д.№.3555/08, IV ГО/; 4. „Какви са критериите за уважаване на своевременно направено възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна и следва ли националният съд да откаже да приложи националната правна уредба относно размера на присъжданото адвокатско възнаграждение, ако с него се нарушава конкуренцията?“ /опр.№.50014/16.02.24 по т.д.№. 1908/22, I ТО, опр.№.1183/14.03.24 по г.д.№.2605/23, III ГО, опр.№.712/21.03.24 по т.д.№.175/23, IV ТО, опр.№.2198/8.08.24 по т.д.№. 1916/23, I ТО, опр. №.1640/24 по ч.г.д.№.3549/23, III ГО, опр.№.3408/3.07.24 по ч.г.д.№.1606/ 24, III ГО, опр.№.1289/7.05.26 по ч.т.д.№.643/26,1 ТО, реш. СЕС от 25.01.24 по дело С-43 8/22/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение не са налице Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване; с него се удостоверява както че разноските са заплатени, така и че само са договорени; в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път; тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането; когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото; в този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Напротив - изрично се е позовала на нея. Именно като е констатирала, че в договора за правна помощ, подписан между адв.К. и ответниците, изрично е отбелязано, че договорената сума е платена в брой, е приела, че той има характер на разписка и надлежно удостоверява плащане - което пък от своя страна обосновава присъждане на изплатената като адвокатско възнаграждение сума. С изричното отбелязване, че тя е платена в брой на 1.12.20 - т.е. на датата, посочената в пълномощното и в договора като дата на сключването му, страните ясно са изразили волята си към този момент дължимото възнаграждение да е платимо в брой - и това задължение е било изпълнено при сключването на договора. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от практика на ВКС и съответно хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Според сочената във връзка с втория въпрос практика ако в един писмен документ са направени различни поправки: зачерквания, прибавяне на текст, поправяне на текст и пр. без изрична уговорка от издателите, че това е извършено по общо съгласие, възниква несигурност относно действителната им воля; кога те са подписали документа-след нанасянето на поправките или преди това, респективно дали са съгласни с тях или не, е фактически въпрос за автентичността на документа, обуславящ неговата доказателствена сила, който следва да бъде решен от съда; неговото вътрешно убеждение се формира въз основа на всички доказателства по делото, вкл. и свидетелски показания; когато документа е диспозитивен да се оспори неговата истинност означава да се заяви, че същият е неавтентичен - подправен — т.е. че материализираното в него изявление не е направено от лицето, посочено като издател. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от визираната от касатора практика. Доколкото е приел, че в договора за правна помощ от 1.12.20 е налице видима корекция /удебеляване/ на цифрата на годината на делото, за което се уговаря представителството, е посочил, излагайки ясни мотиви, защо намира, предвид останалите доказателства, че тя е именно тази на разглежданото първоинстанционно дело /посочил е, че същата година и същият номер на делото са видни и в пълномощното, дадено от ответниците на адв. К., а тези два документа са разположени на един лист и е очевидно, че се отнасят до едно и също дело; отделно от това от страна на ищеца не е имало възражение или спор по този повод до момента на приключване на устните състезания в последното по делото открито съдебно заседание на 22.06.21, т.е. половин година след представянето на договора/. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с третия въпрос е цитирана практика, съгласно която указанията, които дава съдът, следва да се извършват в рамките, поставени с разпоредбите на чл.7 ал.1, чл.8 ал.2 и 3 от новия ГПК и при съблюдаване изискванията на чл.9 за равни възможности на страните да упражняват предоставените им права и чл. 10 като съдейства на страните за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото; оказваното съдействие на страните по посочените разпоредби трябва да има адресат и двете страни по спора, а не едната да е в привилегировано положение спрямо противната. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от така установената практика. Доколкото е приела, че липсва надлежно оспорване на договора за правна защита и съдействие от 1.12.20, този извод е направен при съобразяване на процесуалните правила относно оспорването на документи, поведението на страните и принципа за диспозитивното начало в гражданския процес. Именно като е отчел, че инкорпорираният в един документ с пълномощното договор за правна защита и съдействие е представен с молбата от 1.12.20 в открито с.з. на 23.02.21, ищцовата страна е била представлявана в това заседание и не го е оспорила - нито в заседанието /макар че е взела изрично становище по приложените документи/, нито впоследствие до приключване на устните състезания след половин година /страните са длъжни сами да следят за хода на делото - арг. от чл.56 ал.2 ГПК/, съдът е намерил, че приложеният договор за правна защита и съдействие е автентичен частен документ, който, предвид отбелязванията в него /всички изписвания на ръка на практика съставляват попълване на оставените в бланката празни места за имена на клиент, дело, по което се осъществява защитата, договорено възнаграждение и подписи/, съставлява годно доказателство, удостоверяващо плащане на претендирания адвокатски хонорар в размер на 5450лв. Горепосочените факти не разкриват фаворизиране на една от страните за сметка на противната. С оглед на изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС във връзка с четвъртия въпрос, в това число цитираната, с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи; изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги; с оглед задължителния характер съгласно чл.633 ГПК на даденото от СЕС тълкуване на чл.101 пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №.1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на възнаграждението при приложение на чл.78 ал.5 ГПК, а следва да са само ориентир; при преценка наличието или липсата на прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, дължимото разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа при отчитане спецификата на адвокатския труд. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Изследвала е горепосочените критерии - в това число фактическата и правна сложност на делото, продължителността на производството и броя проведени заседания, множеството ангажирани и разнородни по вид доказателства от двете страни, вида и обема на упражнената адвокатска защита, съответните размери по Наредба №.1 като ориентир, особеностите на разглеждания случай, и подробно е обосновала защо намира, че възражението за прекомерност е неоснователно и следва да се присъди пълния размер на направения разход за адвокатско възнаграждение. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на III ГО,