Определение № 4672 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2995/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., ЕГН [ЕГН], чрез определения му по реда на ЗПрП процесуален представител адвокат Елен Я., против определение №21730 от 04.11.2025г. по в. ч. гр. д. №11049/2025г. на Софийския градски съд, с което е била оставена без уважение частната му жалба против определение №37918/11.09.2025г., постановено по гр.д. № 2842/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав, с което е било прекратено производството по делото по предявен от жалбоподателя срещу Апелативен съд- София иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно задържане под стража, като образувано по недопустим иск, заявен при злоупотреба с процесуални права. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване а съдопроизводствените действия по него. В изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване на определението по чл.280, ал.1, т.1 и 3 от ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК и от процесуално легитимирана страна- с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. Производството пред СРС е образувано по иск на Е. Д. М. против Апелативен съд- София за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в нарушение на права, гарантирани от изброени разпоредби на ХОПЕС, ЕКЗПЧОС, ДЕС, ДФЕС, Международен пакт за граждански и политически права на ООН, като се твърди, че противоправното деяние на ответника се обективирало и изявявало в противозаконното му лишаване от свобода по ВЧНД №157/2017г. на АСНС поради това, че бил извършил престъпление грабеж при определени факти, за които бил окончателно оправдан от ВКС. За да потвърди обжалваното определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото, Софийският градски съд е приел, че от извършената справка се установява, че за периода от 01.01.2021г. до 04.11.2025г. ищецът е предявил над хиляда искови молби в СРС с идентични и сходни оплаквания (обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение, незаконно задържане чрез осъждане по непредявено обвинение, непроизнасяне по жалба за незабавното му освобождаване и др.), с какъвто предмет е и процесната искова молба. Срещу същия ответник- Апелативен съд- София, и въз основа на сходни факти / претърпени неимуществени вреди от незаконно задържане по повдигнато обвинение, за което ищецът бил оправдан от ВКС по КНОХД№ 1018/2019г./ са предявени още множество искови молби, по които са били образувани граждански дела в СРС, подробно описани в обжалваното пред въззивния съд първоинстанционно пределение, което според съда съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБългария и чл. 3 от ГПК. Съгласно формираната непротиворечива съдебна практика съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право, в какъвто смисъл е и практиката на ЕСПЧ. В случая подаването в рамките на сравнително кратък период от време на идентични искови молби, в които се вписват ръкописно само различни периоди на твърдените претърпени вреди, свързани с наложена с необжалваеми съдебни актове мярка за неотклонение „задържане под стража“ по едно и също наказателно производство, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Предявените от ищеца искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди се основават на сходни по своя характер факти по едно и също наказателно производство, като делата се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите, а исковите молби, с които се предявяват тези искове, включително и процесната искова молба, представляват предварително принтирани документи, в които е оставено празно място за ръкописно попълване на периода на увреждането, както и номер на делото, по което се твърди нарушението. Тази идентичност и сходство между подаваните от Е. М. искови молби често обуславя прилагането на разпоредбата на чл. 126 от ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове. Така посоченото процесуално поведение на ищеца според съда поражда основателни съмнения дали същият има действителен правен интерес, който да се нуждае от защита от съда, и сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, а именно- прекратяване на производството като недопустимо. Съдът е посочил, че тази процесуална санкция се налага, след като по редица дела на ищеца е била обезпечена възможност за разглеждане на претенцията му. Съдът е приел, че е налице и допълнителен аргумент за направения извод за злоупотреба с право от страна на ищеца. С влязла в сила присъда на същия е било наложено наказание „лишаване от свобода“, което той изтърпява в Затвора- София, като от служебно известната справка (от гр.д.2727/2025г.), изготвена от ГДИН, се установява, че в периода от 01.01.2024 г. до 18.11.2024 г., Е. М. е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да се осигури възможност за личното му участие в инициираните от него граждански и административни производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО. Така с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона- възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. В случая в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1. “Допустимо ли е национален съд да прекрати производството по гражданско дело на основание чл.126, ал.1 ГПК поради твърдян пълен обективен и субективен идентитет, когато между делата липсва реална идентичност по предмет, фактически състав и период на настъпилите вреди, когато делата се отнасят за различни периоди от време и различни фактически обстоятелства- вреди, настъпили в различни периоди, и различен обем на вредите в различните периоди, макар и заведени от едно и също лице, и представлява ли това ограничаване на достъпа да съд в нарушение на чл.47 от ХОПЕС и принципите на ефективност и равностойност в правото на ЕС?“; 2.“Представлява ли голословното изброяване на множество „други дела“, заведени от ищеца, без конкретизация на техните номера, страни и предмет, достатъчно основание за извода на съда, че е налице пълен обективен и субективен идентитет по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК и допустимо ли е въз основа на такова общо твърдение да се прекрати производството, без съдът да извърши конкретна съпоставка на предмета и страните по делата-с оглед гарантираното в чл.47 ХОПЕС и чл.6 пар.1 ЕКПЧ право на достъп до съд и на мотивиран съдебен акт?“; 3.“Представлява ли злоупотреба с право завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди, възникнали в различен период от време, и представляват вреди в различен обем?“ Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните то касатора предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението, тъй като поставените в изложението въпроси не отговарят на общото изискване за релевантност по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първите два въпроса са неотносими към решаващите съображения на въззивния съд за недопустимост на предявения иск- съдът не е приемал, че производството по делото следва да бъде прекратено на основание чл.126, ал.1 от ГПК, а е приел, че предявеният иск е недопустим поради наличие на злоупотреба с право при предявяването му. Третият въпрос е формулиран по начин, който не съответства на мотивите на обжалваното определение, тъй като съдържа твърдения и предпоставки, каквито съдът не е приемал за установени. Съдът не е направил извод за наличие на злоупотреба с право само въз основа на обстоятелството, че ищецът е завел множество дела, с които претендира обезщетение за неимуществени вреди, нито е приемал, че така заведените дела са с различни страни и предмет. Видно от мотивите на обжалваното определение съдът е направил комплексна преценка на установените по делото обстоятелства, като за да достигне до извод за наличие на злоупотреба с право е отчел не само броя на заведените от ищеца дела, а и обстоятелството, че част от тях са срещу същия ответник и се основават на едни и същи твърдения и факти, начина на изготвяне на исковите молби по тях, обезпечената по други дела на ищеца възможност за разглеждане на претенциите му, както и фактически постигания с предявяването им резултат ищецът да бъде извеждан от мястото на изтърпяване на наказанието, за да му се осигури възможност за участие в провежданите по делата открити съдебни заседания. Тези изводи на съда са в съответствие с формираната практика на ВКС /Определение №3674 от 03.07.2026г. по к.ч.гр.д.№2465/2026г., 4-то г.о./, съгласно която когато самият ищец описва факти, които налагат еднозначен извод, че с иска не цели защита на свое материално право или интерес, а да увреди права и интереси на други или публичния интерес, съдът е длъжен да констатира липсващия предмет на дължима защита и да върне исковата молба на основание чл. 130 ГПК. Съдът следва да извърши преценката в цялост, за да заключи, че по конкретното дело правото на иск е упражнено недобросъвестно и да приложи санкцията по чл. 130 ГПК. За това е необходимо да установи колко са другите висящи дела, кога са заведени, какъв е техният предмет, има ли самостоятелни фактически основания за различните предявени искове, а когато са за ангажиране на отговорност на държавата за вреди- кои са публичните органи, които представляват или упражняват правото на иск на държавата, и т.н. Предвид горното изведените от касатора въпроси не са свързани с решаващата воля на съда, неотносими са и не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 ТР 1/09 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/, то касационно обжалване на сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, г.1 и т.3 от ГПК не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.,