Определение № 3421 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2023/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. З. В., [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Д. В., против Решение №247 от 26.02.2026г. по в. гр. д. №1491/2025г. по описа на Апелативен съд- София. В частта му, с която след частична отмяна на Решение № 85/20.03.2025г. по гр.д. № 518/2024г. по описа на Окръжен съд-Монтана е бил отхвърлен предявения от него против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата над 3067,75 евро, еквивалентна на 6 000 лв., до сумата от 15 338,76 евро, еквивалентна на 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на предявено и поддържано незаконно обвинение по ДП №48/2018г. на О. при ОП-М., пр.пр.№ 1849/2018 г. на ОП-М. за извършено престъпление по чл.255, ал.3 връзка с ал.1, т.2, т.6, т.7 във връзка с чл.26, ал.1 НК, за което е бил оправдан, ведно със законната лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда- 19.04.2024 г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната му отхвърлителна част и постановяване на ново решение, с на ищеца да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 12271,01 евро /24000 лв./. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от Прокуратурата на Република България. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение съдът е приел, че на 10.11.2020г. ищецът В. З. В. е бил привлечен в качеството му на обвиняем по ДП № 48/2018 г. на О. при ОП-М., пр.пр.№ 1849/2018 г. на ОП- М. за извършено престъпление по чл.255, ал.3 връзка с ал.1, т.2, т.6, т.7 във връзка с чл.26, ал.1 НК, за 44 отделния деяния, извършени в периода от 14.01.2014 г. до 31.10.2017 г., наказуемо с лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или на цялото имущество на виновния. Взета му е мярка за неотклонение „подписка“. В първоинстанционното производство пред Окръжен съд- Монтана са били проведени общо седем съдебни заседания, на които ищецът в качеството си на подсъдим е присъствал. На 27.09.2022г. Окръжен съд-Монтана е постановил присъда, с която ищецът е признат за виновен, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година при първоначален общ режим на изтърпяване. С присъдата е постановено и ефективно изтърпяване на предходно наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, чието изпълнение е било отложено за срок от три години, тъй като изпълнителното деяние по обвинението по чл.255 НК е било извършено в изпитателния срок на предходното осъждане. Присъдата е била обжалвана от ищеца,като във въззивното производство по в.н.о.х.д. № 1095/2023 г. на Апелативен съд-София, НО, 2-ри състав, е проведено едно открито съдебно заседание, на което ищецът е присъствал. С постановената от въззивния съд Присъда № 34/09.11.2023г. ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение, като е отменена наложената му мярка за неотклонение „подписка“. Тази присъда не е протестирана от ответника и е влязла в сила на 19.04.2024г. Процесното наказателно производство срещу ищеца е продължило 3 години, 5 месеца и 9 дни от 10.11.2020 г., когато е ищецът е привлечен в качеството му на обвиняем до 19.04.2024 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда, като той се е явил общо на 8 открити съдебни заседания (7 заседания пред първа инстанция и на едно заседание при въззивното разглеждане на делото). Преди процесното срещу ищеца са били водени още две наказателни производства: 1.ДП № 618/2010 г. по описа на РУ-Л., пр.пр.№ 490/2010 г., за престъпление по чл.206, ал.3, пр.1, във връзка с чл.26, ал.1 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила през 2014 г. присъда по н.о.х.д.№ 39/2014 г. по описа на РС-Лом; и 2.ДП № 94/2006г. по описа на ОД МВР-М., пр.пр.№ 2422/2011 г., за което е образувано н.о.х.д.№ 309/2012 г. по описа на РС-Лом, по което с влязла в сила на 22.10.2013г. присъда ищецът е признат за виновен и осъден на една година лишаване от свобода за престъпление по чл.220, ал.1 от НК с отлагане на изпълнението на наказанието за изпитателен срок от три години, като деянието- предмет на процесното наказателно производство е било извършено в този изпитателен срок. За установяване на причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на повдигнатото му обвинение по делото са били разпитани двама свидетели. Св. Л. И. установява, че по време на продължилото повече от три години наказателно производство ищецът бил доста изнервен и притеснен. Споделял със свидетеля, че имало период, в който се събуждал в 3 часа през нощта и повече не можел да заспи. Затворил се в себе си. Имал желание да стане общински съветник, но заради наказателното производство не се кандидатирал. Бил под стрес от факта, че може да влезе в затвора за излежаване на присъда. Св. Н. В.-сестра на ищеца и служител във фирмата му, установява, че по време на воденото наказателно производство ищецът бил много потиснат, не можел да спи нощно време, непрекъснато мислел за това, бил под непрекъснато напрежение, пътувал до София, срещал се с адвокати. Изпитвал притеснения за това, че през 2013 г. имал друго дело, по което е бил осъден. Много от приятелите му и бизнес партньорите се отдръпнали от ищеца. Заради делото се отказал от политиката, искал да се кандидатира за общински съветник. Страхувал се да не го осъдят и да лежи ефективно в затвора. Затворил се в себе си, не искал да комуникира, да излиза. Съдът е приел, че с ангажираните гласни доказателства ищецът е установил причинените му в пряка причинна връзка с незаконосъобразно повдигнатото му обвинение обичайни неимуществени вреди, изразяващи се в изживени емоционални страдания- негативни чувства от факта на обвинението, изолиране от близки и приятели, преживения стрес и нервно напрежение, нарушени социални контакти. При определяне на дължимия размер на обезщетението съдът е приел, че следва да се вземе предвид обстоятелството, че на първа съдебна инстанция ищецът е признат за виновен, като му е наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, както и ефективно изтърпяване на предходно наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, чието изпълнение е било отложено за срок от три години. Според съда това безспорно е причинило силен стрес на ищеца, който споделял пред разпитаните свидетели, че се страхува именно от това, че ще бъде осъден и ще влезне в затвора. В същото време съдът е отчел и обстоятелството, че преди процесното наказателно производство ищецът два пъти е бил обект на наказателно преследване, както и че е бил осъждан, което обуславя присъждане на обезщетение в по-малък размер, тъй като повдигнатото неоснователно обвинение не е засегнало толкова интензивно емоционалната му сфера в сравнение с лице, спрямо което никога не е било водено наказателно производство и упражнявана процесуална принуда. Посочил е, като се е позовал на формираната съдебна практика, че настъпилата междувременно реабилитация за предишното осъждане не заличава криминалното минало на ищеца, начина му на живот и характеристиката му като личност, което е от съществено значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. При отчитане на възрастта на ищеца- 62 години към момента на започване на наказателното производство срещу него, на стандарта на живот в страната и на съдебната практика по аналогични случаи, съдът е достигнал до извода, че на ищеца следва да се определи обезщетение в размер 6 000 лв., поради което предявеният от него иск следва да бъде отхвърлен за разликата над посочената сума до присъдените му с първоинстанционното решение 30000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди, че със същото съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС по следните въпроси: 1.Следва ли въззивният съд да направи задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и да изложи мотиви за значението им при определяне на размера на дължимото обезщетение? 2. При преценка на справедливия размер на присъденото обезщетение следва ли и до каква степен съдът да отчете еднократно предходно осъждане с голяма давност, за което той е реабилитиран и същото не е повлияло на общественото мнение за ищеца, който е коригирал поведението си и липсва трайна и продължителна престъпна дейност? 3. Следва ли съществувало срещу ищеца друго незаконно обвинение, приключило с извод за липса на престъпление, което се е водило години преди наказателното производство, незаконното обвинение по което е предмет на настоящото дело, да е основание за намаляване на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди? 4. Какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди съобразно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, според което се изисква сходното разрешаване на аналогични случаи? Според настоящия състав на съда са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите от изложението, уточнени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: относно критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, и за задълженията на въззивната инстанция при определянето му да обсъди същите и да изложи мотиви за значението им. Касационното обжалване следва да се допусне, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2000г., както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,