Определение № 3340 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1272/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Т. Р., чрез процесуален представител, против Решение № 34 от 06.03.2024 г. по в. т. д. № 48/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено Решение № 57 от 01.12.2021 г. по т.д. № 74/2021 г. на Окръжен съд – Плевен за отхвърляне на предявените от настоящия касатор против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД искови претенции с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 и чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над присъдените 6 000 лв. до претендираните 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и за разликата над присъдените 28,20 лв. до претендираните 170, 70 лв. - обезщетение за имуществени вреди, вследствие на ПТП от 29.10.2019г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 09.01.2020 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се иска неговата отмяна и уважаване на предявените искове до пълните им заявени размери.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Следва ли да се възобнови спряното на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК търговско производство при представяне по делото на отменено постановление за прекратяване на наказателното производство и да се постанови решение в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“;

2. „След произнасяне на съда с определение по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата, допустимо ли е да се обсъждат от съда други веществени доказателства, които не са представени от страните и не са събрани служебно от съда, не е проведена процедурата по чл.204 ГПК и те да послужат за обосноваване на експертно заключение, което от своя страна да се ползва за мотивиране на крайния съдебен акт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?“;

3. „Следва ли мотивите на въззивния съд да са разбираеми и безпротиворечиви, от които недвусмислено и обосновано да личи възприетата фактическа обстановка, съответстваща на вътрешното убеждение на съдебния състав, правилата на формалната логика, науката и емпиричните изследвания, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?“;

4. „Въпросът за намаляване на обезщетението за понесени вреди, но само в случаите, когато увреденото лице допринася за настъпването на вредите, съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?“;

5. „Въпросът за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?“;

6. „Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си, и които имат значение за решението по делото ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така формулираните правни въпроси е аргументирана с твърдението за съществуващо противоречие между изводите на въззивния съд и практиката на ВКС, намерила израз в: по въпрос № 1 - определения: по ч. гр. д. № 2780/2017 г. на IV г. о; по ч. гр. д. № 5382/2013 г. на I г. о.; по ч. гр. д. № 5418/2015 г. на III г. о.; по ч. т. д. № 2773/ 2014 г. на I т. о. и по ч. т. д. № 383/2010 г. на II т. о.; по въпрос № 2 – Решение по гр. д. № 602/2010 г. на IV г.о.; по въпрос № 3 - решения: по гр. д. № 1321/2018 г. на IV г. о.; по гр. д. № 826/2010 г. на II г. о.; по гр. д. № 1125/2010 г. на III г. о.; по гр. д. № 348/2013г. на II т. о.; по гр. д. № 1321/2018 г. на IV г. о.; по въпрос № 4 – решения: по т. д. № 35/2009 г. на II т.о.; по т. д. № 525/2008 г. на II т. о.; по т.д. № 623/2011 г. на II т. о.; т.3 от Tълкувателно решение № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.; т. 7 от ППВС № 17/1963 г., Решение № 98 от 08.07.2010 г. по т. д. № 942/2009 г. на ВКС, I т. о.; и др.; по въпрос № 5 – решения: по гр. д. № 3281/2015 г. на IV г. о.; по т. д. № 2663/ 2015 г. на I т. о.; по т. д. № 795/2008 г. на II т. о.; по т. д. № 299/2011 г. на II т. о.; по т. д. № 35/2009 г. на II т. о.; т. 2 от ППВС № 4/1968 г.; Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; и др..; по въпрос № 6 – решения: по гр. д. № 2631/2016 г. на III г. о.; по гр. д. № 1148/2019 г. на IV г. о. и по гр. д. № 602/2010 г., IV г. о.

По въпроси от № 1 до № 5, включително, се твърди, че е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с аргумента, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба – „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените разноски пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните, данните по делото и допустимостта на обжалването, констатира следното:

Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение досежно обезщетението за имуществени вреди, се преценява като процесуално недопустима. Цената на иска от 170.70 лв. не надхвърля законодателно определения праг от 5 000 лева на необжалваемост на въззивните решения, предвиден в разпоредбата на чл.280,ал.3,т.1 ГПК. Следователно, касационното производство в посочената част е недопустимо, поради което касационната жалба срещу обжалваното решение на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на обезщетението за имуществени вреди за разликата над 28, 20 лв. до претендираните 170, 70 лв., следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявен от Р. Т. Р. против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 и чл.86 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането - 29.10.2019 г. до окончателното изплащане. По съображения за недоказаност на противоправно поведение от страна на застрахования при ответното дружество водач на МПС, с постановеното по спора решение Окръжен съд – Плевен е отхвърлил изцяло предявения иск.

Сезиран с жалба от ищеца, за да достигне до обжалвания резултат, Апелативен съд – Велико Търново след собствен анализ на събраните по делото доказателства от фактическа страна е установил, че на 29.10.2019г., около 11,15 часа в [населено място], на [улица] настъпило ПТП между лек автомобил марка „Хюндай“, управляван от Д. У., и пешеходеца Р. Т. Р., за което бил съставен Констативен протокол за ПТП с пострадали лица. В същия било отразено, че щетите по автомобила се изразяват в счупена предна броня вдясно, а пострадалият пешеходец има причинена фрактура в областта на тибиалния малеол на дясната глезенна става. Като причина за произшествието било посочено, че автомобилът, приближавайки пешеходна пътека, обозначена с пътна маркировка и пътен знак Д17, не пропуснал и ударил с предната си дясна част преминаващия от дясно наляво пешеходец.

След обсъждане на събраните по делото свидетелски показания на очевидци на процесното ПТП, между които и на водача Д. У., управлявал лекия автомобил, с който е причинен ударът, въззивният съд е приел за установено, че при достигането му до пешеходната пътека, една от най-натоварените в [населено място], водачът У. се е движил със скорост не повече от 40 км/ч., като на пешеходната пътека не е имало преминаващи или канещи се да преминават пешеходци; При приближаване на пешеходната пътека последният с периферното си зрение забелязал силует, който се ударил странично в дясната страна, преден калник, предна врата, поради което спрял, позвънил на тел.112 и изчакал пристигането на линейката; Преди пешеходната пътека имало паркиран вдясно от водача автомобил, който пречел на видимостта. Решаващият съд е констатирал, че изнесеното от водача досежно механизма на ПТП съвпада с показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, движили се в друг автомобил, непосредствено след този, с който станал инцидента. Според свидетелите очевидци, пешеходецът е бързал да пресече и не е забавил движението си, за да се огледа; ударът станал на пешеходната пътека, пред която вдясно по посоката на движението имало паркиран автомобил, от който пострадалият бил излезнал.

Въз основа на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебна автотехническа експертиза, съставът на апелативния съд е приел за установено, че пътното платно е двупосочно, с по две пътни ленти, разделени с двойни непрекъснати линии за двете посоки на движение; към момента на произшествието - сухо, без неравности, с наличие на възходящ надлъжен наклон по посока на огледа. Възприет е следният механизъм на ПТП: На 29.10.2019 г., около 12,40 ч. на [улица], водачът на лек автомобил марка „Хюндай“ - Д. У., се е движил в посока север - изток със скорост 40,89 км/ч; Към момента, в който челната част на автомобила се е намирала на разстояние 12,49 м. от мястото на удара, пешеходецът Р. Р. отстоявал на 3,35 м. от това място, бягайки косо отдясно наляво със скорост 3,05 м/сек пред паркиран автомобил марка „Мерцедес“; Водачът на автомобил Хюндай, към момента, в който се открила пряка видимост към пешеходеца и е имал техническата възможност да го възприеме, е предприел спиране, като така движейки се транслационно един към друг в продължение на около 1,1 сек последвал контакт между предна дясна ъглова част от автомобила с десния крак от тялото на пострадалия; След настъпването на първоначалният контакт, върху крайника на пешеходеца възникнал ударен импулс, приложен в контактното петно и действащ по посока на движение на автомобила, в резултат на което настъпило съответно телесно увреждане, но и изместване на крайниците и тялото по посока на движение на автомобила - избиване на опорите под масовия център на тялото; От продължаващото движение на автомобила напред, неговата предна част закъснително навлязла върху пешеходната пътека, последвало закъснително движение на автомобила в продължение на 2,04 сек, след което той се установил в покой на 11,36 м. от мястото на удара; Според вещото лице от техническа гледна точка причината за ПТП е свързана с действията на пострадалия пешеходец, изразяващи се в косо пресичане чрез бягане по асфалтовата настилка, непосредствено преди спрял лек автомобил, с което е поставил водача на автомобил Хюндай в положение на неизбежен контакт и удар.

От приетото по делото заключение на съдебно - медицинската експертиза въззивният съд е приел за установено, че при произшествието на Р. Р. било причинено счупване на вътрешния (медиален, голямопищялен глезен) на дясната глезенна става, обичайното клинично протичане на което се характеризира със спонтанна и по-интензивна болка в острия период - първите две-три седмици; Впоследствие болката отзвучава, но не може да се изключи възможността от провокирана болка и след приключване на оздравителния процес при интензивно физическо натоварване на крайника, резки метеорологични промени и др.; На пострадалия било назначено обездвижване на крайника в глезенната става за обичайния срок от 45 - 50 дни, поставен му е гипсов „ботуш“; Не били представени медицински документи за последващо физиотерапевтично лечение; Липсват данни за намалена физическа работоспособност към момента или в удължен срок от обичайното за полученото увреждане. Счупването довело до трайно затрудняване движението на долния десен крайник, от там и до възможността за самообслужване за срок около 2 - 3 месеца, а на годността за физически труд - за срок около 3 - 4 месеца, при нормално протичане на оздравителния процес.

От показанията на свидетеля Н. К. - брат на ищеца, се установявяло, че кракът на ищеца бил надут, бил му поставен гипс, в продължение на около два месеца бил принуден да си стои вкъщи, три месеца не можел да се изправи, а в болницата прекарал около седмица, като през цялото време изпитвал силни болки; след три месеца пострадалият започнал да стъпва леко, куцал, а раната му трудно зараствала.

За безспорно по делото е прието за установено, че към датата на произшествието лекият автомобил е имал застраховка „Гражданска отговорност“ при „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, към което дружество ищецът е отправил застрахователна претенция, получена на 09.01.2020 г., по която с писмо от 09.04.2020 г. било отказано изплащане на обезщетение до представяне на допълнителни документи.

При така установената фактическа обстановка, Апелативен съд – Велико Търново е намерил за доказано наличието на противоправно поведение на водача У., произтичащо от нарушаването на чл. 116 ЗДвП, съгласно който всеки водач на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, кавито са пешеходците. Според съда, водачът не е съобразил в пълнота усложнената пътна обстановка, с оглед преминаването покрай спрял непосредствено преди обозначената с хоризонтална маркировка и с пътен знак пешеходна пътека автомобил, препятствал видимостта му от дясно. При ограничаване на видимостта към дясната лента за движение, съответно към тази част от пешеходната пътека, водачът на МПС е следвало при приближаване към нея да съобрази скоростта си със зоната на видимост, по аргумент от разпоредбата на чл.119, ал.1 и 2 ЗДвП. С тези мотиви решаващият съд не е възприел извода на вещото лице, че само и единствено поведението на пешеходеца е причината за настъпване на произшествието.

С оглед установеното противоправно поведение на водача на МПС, чиято „Гражданска отговорност“ е застрахована при ответното дружество, въззивният съд е счел, че са налице елементите от фактическия състав на предявения пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ.

При определяне размера на дължимото обезщетение по справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД, позовавйки се на разясненията, дадени в ППВС 4 от 23. 12.1968г., както и след съобразяване с наложените от съдебната практика допълнителни критерии, а именно - икономическата конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, въззивният съд е приел, че размер на обезщетението от 20 000 лв. би могъл адекватно да компенсира причинените на ищеца болки, страдания и неудобства. В конкретния случай, съдът е счел, че освен икономическия стандарт, следва да се отчетат още естеството на травмата (счупване на глезена, наложило затрудняване самообслужването на ищеца за срок около 2 - 3 месеца), проведеното консервативно лечение (поставяне на гипсов „ботуш“ за срок от 45 - 50 дни), търпените физически болки - по-интензивни през първите две - три седмици, със затихващ характер, възстановителният период от 3 - 4 месеца, възрастта на ищеца към момента на ПТП - 29 години и преживения страх.

По своевременно заявеното с отговора на исковата молба от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, съдът е посочил, че в тежест на ответника е пълното и главно доказване на твърдяното противоправно поведение на съпричинителя / действие или бездействие/, с което пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на вредоносните последици. При преценка поведението на пострадалия въззивният съд е съобразил установеното по делото, че същият е навлязъл на пътното платно косо спрямо пешеходната пътека, прибягвайки зад паркиран непосредствено преди пешеходната пътека лек автомобил, с което навлизането му на платното за движение е прието за внезапно. Освен допуснатото нарушение на чл. 114, т. 1 ЗДвП, според въззивния съд с поведението си ищецът е нарушил и правилото на чл. 113, ал.1,т.1 ЗДвП преди навлизане на платното за движение да положи необходимата грижа, за да възприеме адекватно и да се съобрази с приближаващия се автомобил и разстоянието до него. След преценка поведението на участниците в процесното ПТП, съдът е приел, че степента на съпричиняване от страна на ищеца е в размер на 70 %, с които е редуцирал определения размер на обезщетението от 20 000 лв. на 6000 лв., присъдено, ведно с лихвата за забава от деня на предявяване на застрахователната претенция от пострадалия - 09.01.2020г., до окончателното изплащане, като за периода от 29.10.2019 г. до тази дата претенцията за лихва е отхвърлена.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението изхожда от несъгласието на касатора с постановеното от въззивния съд възобновяване на спряното на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК производство по делото въпреки представения съдебен акт за отмяна на постановлението за прекратяване на наказателното производство. Отказът на въззивния съд да спре отново производството по делото на основание чл.229, ал.1,т.5 ГПК е мотивиран с липсата на привлечено като обвиняем лице, от което да се направи извод за наличието на наказателно производство в досъдебна фаза, по което деецът и извършеното от него престъпление да са идентични с тези, за които са наведени твърдения в исковото производство. Като допълнителен аргумент е изложен и фактът, че няма данни срещу делинквента да са извършени процесуални действия по реда на НПК, които независимо от липсата на привличане, да сочат, че наказателното производство се насочва срещу него. При тези данни въпросът се преценява като общо формулиран, без отчитане на произнесеното от въззивния съд при мотивиране на отказа да спре производството на соченото основание, поради което няма характеристиката на правен съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не се установява и допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, доколкото обективираната от въззивния съд правна воля в определението, с което е оставено без уважение искането на ищеца за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал.1,т.5 ГПК, е в съответствие с дадените от посочената съдебна практика разрешения. При положение, че въззивното решение е влязло в сила в частта, с която прекият иск е уважен за сумата от 6 000 лв., т.е. по въпроса за отговорността на застрахователя, произтичаща от противоправното поведение на застрахования делинквент, е формирана сила на пресъдено нещо, предпоставилото въпроса оплакване на ищеца е лишено от правен интерес.

Въпроси № 2 и 6 от изложението са обосновани с допуснато, според касатора, процесуално нарушение от въззивния съд, който без да обсъди възражението във въззивната жалба за несъобразяване от първоинстанционния съд с разписаното в чл.204, ал.1 ГПК, при постановяване на решението е кредитирал заключението на САТЕ, за изготвянето на което вещото лице е ползвало липсващо и неприето по съответния ред веществено доказателство – видеозапис на местопроизшествието. В тази връзка следва да се отбележи, че при обсъждането и приемането на заключението на САТЕ, за което вещото лице е ползвало материали от досъдебното производство, вкл. видеозапис и фотоалбум, ищцовата страна не е възразила срещу източниците на данни, въз основа на които е изготвено. До приключване на устните състезания в първоинстанционното производство тази страна не е заявявала и искане за прилагане на видеозаписа като веществено доказателство по делото. При липса на валидно сезиране на съда с молба по чл.204, ал.1 ГПК, необсъждането от въззивния съд на оплакване във въззивната жалба в посочения смисъл, представлява формално позоваване на неизпълнение от въззивния съд на правомощията по чл.269 ГПК. Въпросите очевидно са предпоставени от несъгласието с приетия в обжалваното решение принос за настъпване на ПТП от страна на пострадалия. В тази връзка, следва да се отбележи, че при формиране на изводите относно механизма на процесното ПТП въззивният съд се е позовал и на показанията на свидетелите – очевидци, най-вече по отношение поведението на пресичащия пешеходец, като включително е посочил, че не споделя част от изводите на експерта. Следователно, обосновани с годността на вещественото доказателство, въз основа на което е работило вещото лице, въпросите нямат нужното за спора правно значение, поради което не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за искания достъп до касационно обжалване.

Третият въпрос от изложението изхожда от оплакването на касатора за неразбираемост и вътрешна противоречивост в мотивите на въззивното решение, доколкото от една страна съдът се е позовавал на ТР № 2/ 22.12. 2016г. на ОСНК на ВКС, според което наличието на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност на пътя, поради което появата на пешеходец на нея не е непредвидимо събитие, в който смисъл били и показанията на водача У., който знаел, че това е една от най-натоварените пешеходни пътеки в [населено място], а същевременно е приел наличието на внезапно навлизане от пострадалия на платното за движение. Касаторът счита за обусловени със синонимна връзка прилагателните „непредвидимо“ и „внезапно“, поради което намира за неясно вътрешното убеждение на съда по въпроса за появата на пострадалия на платното за движение и по-конкретно дали го приема за предвидимо или непредвидимо събитие. Обосновалите въпроса съждения на касатора не съответстват на правната воля на въззивния съд, обективирана в обжалваното решение. Преди всичко, следва да се посочи, че изполваните от решаващия съд термини са: „ не е непредвидимо“, което съответства на израза „ предвидимо“ за препятствие по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП, съобразимо при преценка поведението на водача на превозното средство, а „внезапно“ е в съответствие с разписаното в чл.114, т.1 ЗДвП забранено за пешеходците поведение да навлизат по този начин на платното за движение. При обосноваване противоправността в поведението на двамата участници в ПТП въззивният съд е приложил съответните на качеството им на водач и пешеходец законови изисквания за дължимо поведение и терминология. Приетата противоправност в поведението на водача У. е мотивирана с извода, че избраната от последния скорост е несъобразена с конкретните условия на усложнената пътна обстановка, с оглед преминаването покрай спрял непосредствено преди обозначената с хоризонтална маркировка и с пътен знак пешеходна пътека автомобил, препятствал видимостта му от дясно. Следователно, не е налице неяснота във вътрешното убеждение на съда досежно обстоятелството дали появата на пешеходеца е предвидимо или непредвидимо събитие, доколкото непредвидимостта на препятствието изключва противоправност в поведение на водача на МПС. Изводът за внезапно навлизане на пешеходеца на платното за движение въззивният съд е направил след обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, поради което соченото от касатора противоречие в мотивите относно поведението на пострадалия – дали е „прибягал“ пред или зад паркирания преди пешеходната пътека автомобил, касае правилността на решението, която не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби. В заключение, установеното по-горе несъответствие на твърденията на касатора с произнесеното от съда в обжалваното решение, лишава въпросът от характеристиката на правен, съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Общото основание за искания достъп до касация не се установява и по отношение на въпроси №№ 4 и 5 от изложението, които не кореспондират с приетия за установен от въззивния съд принос на пострадалия за настъпването на вредите /по въпрос № 4/ и с изложените в атакуваното решение подробни съображения при мотивиране размера на обезщетението, при съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии, и след преценка специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.

Неустановяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по всички въпроси е достатъчно основание за препятстване на искания достъп до касационно обжалване, поради което не следва да се обсъждат допълнителните критерии по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

При този изход на спора основателно е искането на ответника по касация за присъждане на разноски за настоящото производство, за които е представил доказателства, установяващи заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 4 170 лв. Като основателно се преценява заявеното от касатора с молба от 26.11.2024г. възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Като съобрази неприложимостта на Наредба № 1 от 2004г. на ВАдв.С, основана на Решение на СЕС – 438/22, и изведените от практиката критерии за определянето му, а именно: - материалния интерес на спора – обжалваната част е за разликата над 6000 лв. до 50 000 лв.; - обема и естеството на извършените от процесуалния представител на ответното дружество действия, представляващи единствено подаване на отговор на касационната жалба, с който на една страница са изложени общи съображения за недопускане на касационното обжалване и за правилност на обжалваното решение; както и обстоятелството, че за част от претенцията решението е влязло в сила, което лишава делото от правна сложност, и след съвкупна преценка на всичките тези обстоятелства, настоящият състав намира, че възнаграждение в размер на 600 лв. съответства на справедливия размер на цената на предоставената услуга за настоящото производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК