Определение № 194 от 18.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3672/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Б. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 903136 от 13.07.2020 г. по в.гр.д.№ 459/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Благоевградски районен съд по гр.д.№ 1440/ 2019 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против Т. Ф. К. иск, квалифициран по чл.422 ГПК, за признаване за установено на съществуването на задължение за плащане на сумата 17 000 лв – главница по запис на заповед от 30.09.2016 г., издаден от Т. Ф. К. на Ж. Б. Д. със законната лихва от 05.06.2019 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 369/ 2019 г. на Благоевградски районен съд. Жалбоподателката релевира като основание за допускане на обжалването вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. Вместо да се произнесе по търсената с положителен установителен иск защита, съдът подменил предмета на делото. Недопустимост на въззивното решение жалбоподателката извежда и от обстоятелството, че съдът незаконосъобразно отказал да открие производство по чл.193 ГПК и отхвърлил искането й за събиране на доказателства за истинността на оспорен документ. Освен това счита, че в обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправен въпрос, който при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъде уточнен така: как се разпределя доказателствената тежест по иск за установяване на вземане, възникнало от запис на заповед, в частност длъжен ли е ищецът по този иск да доказва освен вземането по записа на заповед и това по каузалното правоотношение, ако е пояснил в исковата си молба задълженията по кое правоотношение обезпечава записът. Ответната страна Т. Ф. К. оспорва жалбата като поддържа, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по предмета на спора, основан на менителничен ефект. По поставения въпрос поддържа, че разрешенията на въззивния съд не са в противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения по правилността на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че ищцата подала заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответницата, към което приложила запис на заповед от 30.09.2016 г. за сумата 17 000 лв. Заявлението било уважено, като срещу издадената въз основа на него заповед за изпълнение ответницата възразила, че не дължи сумата. Исковото производство било образувано по реда на чл.422 ГПК за установяване на съществуването на претендираното от заявителя задължение. В исковата си молба ищцата пояснила, че на 30.09.2016 г. между нея и ответницата бил сключен Договор № 8 за брокерски услуги, че сумата 17 000 лв била платена във връзка с този договор и че именно във връзка с договора за брокерски услуги бил издаден процесният запис на заповед С отговора на исковата молба ответницата заявила, че задълженията й към ищцата са погасени и представила като доказателство за това си твърдение разписка, издадена от ищцовата страна, в която било удостоверено, че Т. К. е заплатила на ищцата сумите 2 200 лева и 19 700 лева по два записа на заповед в изпълнение на договор № 6/ 08.2016 и договор № 8/ 30.9.2016. Съдът установил, че Договор № 8 за брокерски услуги от 30.09.2019 г. бил сключен между ищцата Ж. Д. и инвестиционен посредник „Т аутлукс“ ЕООД, представлявано от ответницата К.. По силата на договора физическото лице възложило на дружеството, а дружеството приело да сключва от свое име и от името на клиента сделки с финансови инструменти за сметка на възложителя. На същата дата бил издаден запис на заповед за сумата 17 000 лв, която според договора клиентът предал на инвестиционното дружество. При тези фактически констатации съдът извел, че предметът на делото е съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, обективирано в запис на заповед. Това вземане произтичало от абстрактна сделка и ако в исковото производство не било въведено изрично твърдение или възражение за съществуване на каузално правоотношение, такова не следвало да се доказва. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение в производството по установителния иск на доказване и изследване подлежала и каузалната сделка. Ако твърдения за такава сделка били въведени от ищеца с исковата молба, той следвало да я доказва. В случая Ж. Д. твърдяла в молбата си, че между нея и ответницата бил сключен на 30.09.2016 г. е Договор № 8 за брокерски услуги, във връзка с който бил издаден записът на заповед. Тя обаче не доказала възникване на твърдяното правоотношение между нея и ответницата, защото освен ищцата страна по този договор било търговско дружество, а не ответницата. Доказателства, установяващи сключването на договор за брокерски услуги между двете физически лица, не били представени и след като каузалното правоотношение било недоказано, неоснователна се явявала исковата претенция за заплащане на сумата от 17 000 лв по записа на заповед. Не съществува вероятност така мотивираното въззивно решение да е недопустимо. Ищцата е потърсила защита на едно претендирано от нея вземане срещу ответницата, основано на запис на заповед. Предявен е положителен установителен иск. Именно по този иск се е произнесъл съда, като е посочил, че вземането по записа на заповед не съществува. Произнасянето е в рамките на предмета на делото. Мотивите, поради които съдът е отрекъл съществуването на вземането, нямат отношение към допустимостта на акта му. Нямат такова отношение и евентуално извършените процесуални нарушения в производството, включително ако е имало неправилни откази за откриване на производство по чл.193 ГПК и за събиране на доказателства. Процесуалните нарушения на въззивния съд могат да обосноват неправилност /чл.281 т.3 пр.2 ГПК/, но не и недопустимост на акта му по същество. Затова не е налице претендираното основание за достъп до касационен контрол по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Не е налице такова основание и по поставения процесуалноправен въпрос. С оглед мотивите на въззивния съд, той е обуславящ, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно задължителното тълкуване, обективирано в тълкувателно решение по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, т.17, в случай, че ищецът е въвел твърдения за наличието на каузално правоотношение в исковата молба по чл.422 ГПК, не се променя предметът на делото и същият обхваща вземането, обезпечено с издадения запис на заповед, и възникнало от конкретното каузално правоотношение. Ако вземането по каузалното правоотношение не съществува, то не съществува и вземането по издадената заповед за изпълнение. В предмета на доказване се включват фактите, относими към обезпечителния характер на записа на заповед, за които доказателствена тежест носи ищецът. Обжалваното решение съответства на това задължително за всички съдилища в страната тълкуване, поради което по поставения правен въпрос не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд