Определение № 60798 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2021 г.

ВКСIII гражданско отделение23.11.2021 г.докладчик Александър Цонев

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260181/21г. на Пловдивски окръжен съд, включително и в частта, в която има характер на определение по чл. 274, ал.1, т.2 ГПК. Осъжда ищеца по делото А. Х. Н. да плати на ответника ОП“Третиране и депониране на битови и строителни отпадъци“- А. 1000лв., направени разноски пред касационната инстанция. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Х. Н., срещу решение № 260181/21г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение №327/20г. на Асеновградски районен съд, с което са отхвърлени исковете на касатора по чл. 344, ал.1, т.1,2 и 3 КТ, предявени срещу ОП“Третиране и депониране на битови и строителни отпадъци“- А.. Касаторът- ищец твърди, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните норми, тъй като е приел, че ищецът не е доказал злоупотреба на работодателя с правото на уволнение по чл. 328, ал.1, т.6 КТ, но съдът не е указал на ищеца да сочи доказателства и не е дал възможност на ищеца да докаже това обстоятелство. Според жалбоподателя, при направено твърдение за злоупотреба с право на уволнение по чл. 328, ал.1, т.6 КТ, съдът следва да даде указания на ищеца, че е длъжен да представи доказателства дали изменението на изискванията за образование и квалификация е необходимо, с оглед нуждите на работата. Незаконосъобразно било отхвърлено искането на жалбоподателя от въззивния съд да бъде събрано доказателство за образованието и квалификацията на новоназначения директор на общинското предприятие, назначен на същата длъжност след уволнението на ищеца по чл. 328, ал.1, т.6 КТ. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК (поради очевидна неправилност) и на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: „Може ли да се използва като защитно средство пред въззивния съд доказателство, което страната е могла да представи пред първа инстанция? При изричен довод във въззивната жалба за непълнота на доклада, може ли въззивният съд да отхвърли иска като недоказан, без да даде указания на ищеца, че следва да посочи доказателства за релевантни обстоятелства, и без да отстрани нарушенията на доклада, който е непълен или неточен? Допустимо ли е пред въззивния съд да бъдат представени доказателства, за които с доклада не са дадени указания? Настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО, счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, защото процедирането на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС- въззивният съд се произнася само по основанията за отмяна на уволнението, въведени с исковата молба, съответно съдът допуска само доказателства, относими към тези основания (решение № 290/12г. на ІV ГО). „Злоупотребата с право“ не е твърдение за факт от страна по делото, а квалификация на фактите, извършена от съда. Ищецът въвежда с исковата молба твърдения за осъществили се факти като основания за отмяна на уволнението. Съдът дава указания, че ищецът е длъжен да докаже твърдените факти (разпределя доказателствена тежест) и че не се сочат доказателства за тях, когато страната не ангажира никакви доказателства. Съдът не указва на страните какви факти да твърдят по делото, както и кои факти биха се квалифицирали като „злоупотреба с право“, защото ще се наруши принципът за равнопоставеност на страните. В случая ищецът е въвел като основание за незаконност на уволнението си, поради злоупотреба с право, само обстоятелството, че срещу него първоначално е започнала процедура за дисциплинарно уволнение, но поради сложността на правилата, работодателят е извършил уволнение по чл. 328, ал.1, т.6 КТ- при по- леката процедура. В исковата молба ищецът не е въвел като основание за отмяна на уволнението обстоятелството, че изменението на образованието и квалификацията за длъжността „директор“ не е необходима за нуждите на работата, както и че новоназначеният директор не отговаря на изменените изисквания за изпълнение на длъжността. Последните два факта, като основание за отмяна на уволнението, са останали извън предмета на доказване, поради което съдът не е дал указание, че ищецът не сочи доказателства, съответно е отхвърлил искането за събиране на доказателства за образованието и квалификацията на новоназначения директор на общинското предприятие, поради неотносимост на доказателството спрямо твърденията в исковата молба. Доколкото въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС като се е произнесъл само по основанията за незаконност на уволнението, посочени в исковата молба, и съответно не е допуснал събирането на доказателства, които са извън предмета на доказване, то не се установява „очевидна неправилност“ на въззивното решение, нито противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси в изложението. Липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта, в която има характер на определение по чл. 274, ал.1, т.2 ГПК, с която е оставена без уважение частната жалба на А. Н. срещу определение от 21.09.20г. на Асеновградски районен съд, постановено по реда на чл. 248, ал.1 ГПК, с което на общинското предприятие са присъдени разноски за първа инстанция в размер на 1000лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Поставеният въпрос дали е налице хипотеза на чл. 247 ГПК или чл. 248 ГПК, когато съдът е формирал воля в мотивите на решението да се присъдят разноски, но е пропуснал да я изрази в диспозитива, е без значение за делото, защото молбата за изменение на решението на Асеновградски районен съд, в частта за разноските, е подадена в срока по чл. 248, ал.1 ГПК- подадена е в срока на обжалване на въззивното решение, тъй като то е съобщено на работодателя на 09.10.20г., а молбата по чл. 248, ал.1 ГПК е с вх.№ 260227/ 02.09.20г.. Искането за присъждане на разноски е било направено своевременно, в последното открито съдебно заседание- на 28.07.20г., представен е списък на разноските и банков документ за извършеното плащане на адвокатския хонорар. Тъй като отговорът на поставения въпрос не би променил изхода на спора относно разноските, то липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта, в която то има характер на определение по чл. 274, ал.1, т.2 ГПК. С оглед изхода на спора по делото в полза на работодателя следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер на 1000лв., представляващи платен адвокатски хонорар. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО

Цитирани разпоредби

9