Определение № 5228 от 14.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2525/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от С. Г. И., действащ чрез адвокат П. С.-М., касационна жалба срещу въззивно решение № 103 от 04.02.2025 г., поправено с решение № 515 от 09.05.2025 г., постановени по в. гр. д. № 1577/2024 г. по описа на Варненския окръжен съд.

С посочените решения въззивният съд, след цялостна отмяна на решение № 1875/23.05.2024 г. по гр. д. № 429 по описа за 2023 г. на Варненския районен съд, е отхвърлил предявения от С. Д. Я. против С. Г. И. иск за унищожаемост на упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание с рег. № *, съответно № */19.06.2023 г. на нотариус Е. Ш., поради това, че към момента на упълномощаването на пълномощника С. Г. И. упълномощителят С. Д. Я. не е могла да разбира и да ръководи действията си, на осн. чл. 31, ал. 1, вр. чл. 44 от ЗЗД, както и предявения от С. Д. Я. против С. Г. И. иск да бъде признат за недействителен договорът за продажба на недвижим имот от 17.07.2023 г., обективиран в нотариален акт № *, том *, рег. *, дело № */2023 г. на помощник-нотариуса по заместване С. Д.-Х. на нотариус П. Д., по силата на който С. Д. Я., действаща чрез пълномощника си С. Г. И., продава на С. Г. И. собствения си недвижим имот - апартамент с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, с площ от 39,18 кв.м, поради липса на представителна власт у пълномощника и при отказ да бъде санирана сделката, на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД.

С посоченото въззивно съдебно решение съдът е уважил предявения евентуален иск като е обявил за недействителен, като сключен във вреда на представляваното лице, договорът за продажба на недвижим имот от 17.07.2023 г., обективиран в нотариален акт № *, том *, рег. *, дело № */2023 г. на помощник-нотариуса по заместване С. Д.-Х. на нотариус П. Д., по силата на който С. Д. Я., действаща чрез пълномощника си С. Г. И., продава на С. Г. И., собствения си недвижим имот - апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по КК и КР на [населено място], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, с площ от 39,18 кв.м, построен в сграда с идентификатор * по ККТ и КР на [населено място], находяща се в ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], ведно с прилежащото му избено помещение № 50 с площ от 2.20 кв.м. и 1.2232% ид.ч от общите части на сградата и от правото на строеж за сумата от 12 000 лв., на основание чл. 40 от ЗЗД.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и е необосновано. Изразява становище, че предвид наличието на ОФГ, е разгледан непредявен иск. Подробни съображения са изложени във връзка с така уважения иск по чл. 40 ЗЗД.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като формулира следния въпрос:

1. След като въззивния съд приема, че пълномощното, с което е действал упълномощителя не е нищожно, и същото това пълномощно не съдържа ограничения по отношение на купувач, цена и начин на плащане, правилно ли Варненският окръжен съд е преценил, че искът по чл. 40 от ЗЗД е основателен и го е уважил?

В същото време се твърди, че решението е постановено в противоречие с т. 1 от ТР № 5/2014 от 12.12.2016 година по т. д № 5/2014 г. на ОСГТК, тъй като, според касатора, пълномощникът не е действал извън пределите на представителната си власт.

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна - С. Д. Я., действаща чрез адвокат Д. Б., в който се изразява становище за неоснователност на депозираната касационна жалба. Изложени са съображения по наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и се излагат доводи, че в конкретния случай нито касационната жалба, нито основанията за допускане съдържат оплаквания в насока за неправилност на съдебния акт по въпроси, свързани с предмета на предявения иск, а именно - въпроси за нееквивалентността на престацията и представлява ли тази нееквивалентност вреда или не. Претендират се разноски в касационното производство.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд, след като е очертал предмета на въззивното производство с оглед постъпилата въззивна жалба и наведените в нея съображения, е приел, че първоинстанционното производство е било образувано по предявен от С. Д. Я. от [населено място] срещу С. Г. И. от [населено място] иск с правно основание в чл. 31, ал. 1, вр. чл. 44 от ЗЗД за унищожаване на упълномощителна сделка, обективирана в пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание с рег. № *и */19.06.2023 г. на нотариус Е. Ш., поради това, че към момента на упълномощаването упълномощителят не е могъл да разбира и да ръководи действията си и иск с правно основание чл. 42 от ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на С. Д. Я. договор за продажба на недвижим имот от 17.07.2023 г., обективиран в НА № *, том *, рег. *, дело № */2023 г. на нотариус П. Д., по силата на който С. Д. Я., действаща чрез пълномощника С. Г. И., е продала на С. Г. И. собствения си недвижим имот - апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по КК и КР на [населено място], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, целият с площ от 39,18 кв.м, ведно с прилежащото му избено помещение № 50 с площ от 2.20 кв.м, и 1.2232% ид.ч от общите части на сградата и от правото на строеж, поради липса на представителна власт у пълномощника и при отказ да бъде санирана сделката; - в условията на евентуалност - иск с правно основание в чл. 40 от ЗЗД за прогласяване недействителността по отношение на С. Д. Я. на сделка от 17.07.2023 г., обективирана в НА № *, том *, per. № *, дело № ***/2023 г. на нотариус П. Д., с която С. Д. Я., действаща чрез пълномощника си С. Г. И., продава на С. Г. И. собствения си недвижим имот - апартамент, като сключена във вреда на представляваното лице.

Въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: установено е, че с договор за покупко-продажба, обективиран в НА № *, том* peг. № *, дело № */2023 г. на С. Д.-Х., помощник-нотариус по заместване на нотариус П. Д., на 17.07.2023 г. продавачът С. Д. Я., представлявана от пълномощника си С. Г. И., е продала на купувача С. Г. И. собствения си недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***по КК и КР на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, целият с площ от 39,18 кв.м, ведно с прилежащото му избено помещение № 50 с площ от 2.20 кв.м. и 1.2232% ид.ч от общите части на сградата и от правото на строеж за сумата от 12 000 лева, за която е посочено, че пълномощникът потвърждава, че е получена от продавача напълно по банков път, преди сключване на договора. Съдът е констатирал, че данъчната оценка на продавания имот е в размер на 11 765.40 лева.

Съдът е отбелязал, че според цитирания по-горе нотариален акт пълномощникът на продавача С. Д. Я., а именно С. Г. И., се е легитимирал с пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание peг. № */19.06.2023 г. и рег. № */19.06.2023 г. по описа на нотариус Е. Ш. с район на действие РС-С., от текста на което се установява, че И. е упълномощен с доста широк кръг правомощия, в т.ч. да извършва действия на разпореждане с апартамент № 50, с идентификатор ***по КК и КР на [населено място], с адрес [населено място], жк Вл. В., [жилищен адрес] като от нейно име и за нейна сметка сключва всякакви договори, каквито намери за необходимо - да продава, дарява, заменя, да подписва поправки на нотариални актове, както и всякакви други сделки на разпореждане, като договаря техните условия по негова преценка, за цена и купувач по негова преценка, включително и да договаря сам със себе си и с трети лица, които също представлява съгласно чл. 38 от ЗЗД, а също така да получава от нейно име изцяло договорената парична сума в брой и/или по банков път, включително и ако новите собственици купуват имота чрез ипотечен кредит; да я представлява пред всички банки на територията на страната и да се разпорежда с нейните банкови сметки; да я представлява пред всички административни и съдебни инстанции.

Съдът е посочил, че ищцата С. Д. Я. е собственик към 19.06.2023 г. и към датата на сделката - 17.07.2023 г. на недвижимия имот въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в НА № *, том *, рег. № *, дело № *от 2008 г. на нотариус М. Д.; че от извлечение от банкова сметка в Банка Д. АД с титуляр С. Д. Я. за периода 01.06.2023 г. до 08.08.2023 г., се установява, че на 22.06.2023 г., С. Г. И. е внесъл на каса в банката сумата от 12 000 лева, с основание - „за пок. ап. *К..*[населено място], [жк], ап. 50“, а на 26.06.2023 г. въз основа нареждане на С. Г. И. и пълномощно рег. № ***/19.06.2023 г. е бил извършен вътрешен банков кредитен превод на сумата от 11 950.00 лева към банкова сметка с титуляр С. Г. И..

Съдът е обсъдил твърдението на С. Д. Я., че е дала в заем на С. Г. И. сума в размер на 30 000 лв. и е констатирал представените от страната 4 бр. разписки, издадени от E. P., за извършени парични преводи от С. Г. И. в полза на С. Д. Я., в общ размер на 19 500 лева.

Въззивният съд е посочил, че с постановление за образуване на наказателно производство от 15.11.2023 г. по пр. пр. №10918/2023 г. по описа на ВРП, е образувано досъдебно производство за това, че за времето от месец юни 2023 г. до месец юли 2023 г., в [населено място], с цел да набави за дееца или за другиго имотна облага, е възбудено и поддържано у С. Д. Я. заблуждение и с това е причинена имота вреда - престъпление по чл. 209, ал.1 НК като досъдебното производство е образувано под № 542/2023 г. по описа на ОДМВР - В..

Съдът е посочил факта, че синът на С. Д. Я. - П. И. В. е починал на 16.06.2023 г., но като датата на смъртта му в НБД е посочено 17.06.2023 г. и че П. И. В. има две деца - син и дъщеря.

Въззивният съд подробно е описал показанията на свидетелите, разпитани в първоинстанционното производство. Отбелязал е, че св. И. сочи, че майка му живее във входа, в който се намира и апартаментът на С. Я.; че тя живеела заедно със сина си П., който починал през 2023 г.; че присъствал на погребението на сина на ищцата; че преди ритуала, докато все още се намирали в жилището на Я., последната била в много тежко състояние - постоянно плачела, ходела от една стая в друга, излизала на балкона и влизала в жилището, като повтаряла: „П., къде си, П., мама, върни се“ и „П., П., ела“; че никакъв разговор не можело да се води с нея; че С. започнал да й обяснява, че иска да я вземе при себе си в С., малко да стои при него, да не е сама; че обяснил, че има стая за ремонт, но нямал пари да извърши ремонта и че баба С. тогава казала: „Аз имам пари, събрани“ и се съгласила да ги даде на С., за когото племенникът на ищцата му казал, че не го е виждал от 15-20 години; че след ритуала неочаквано нямало помен, а баба С. веднага отпътувала за С. със С., където останала около месец; че скоро след като се върнала се разбрало, че апартаментът вече не е неин, а е продаден на С.; че ищцата не е знаела, че е правила пълномощно и е ходила при нотариус да разписва някакви документи; че докато била в С., С. я качил в джипа и я завел някъде, подписала, но не знаела какъв е документът и защо се е подписала.

Съдът е посочил какви показания е дал и св. Н. – племенник на ищцата, които са в насока, че С. не знаела, че е сменена собствеността на апартамента; че поведението й след смъртта на сина й било неадекватно; че докато била в С. постоянно ревяла, чували се по телефона с две-три думи, не му е обяснявала нищо; не е споделяла, че е подписвала в С. документи.

Обсъдени са и показанията на св. Й. и св. А., приятели на ответника, които са заявили, че са присъствали наблизо, в и пред нотариалната кантора на центъра в [населено място], когато С. подписала пълномощно; че С. била разстроена, защото синът й бил починал, но в съзнание, говорела, ориентирана била, познавала С., всички познавала.

Въззивният съд е отбелязал, че по първоинстанционното дело е изслушано заключението по допуснатата С., според което пазарната стойност на процесния имот към м. 07.2023 г. е в размер на 34 400 евро или 67 300 лева като се сочи, че при продажбата на апартамент с много сходни характеристики относно площ и местонахождение дори е достигната пазарна цена от 40 000 евро.

Въз основа на така установената от него фактическа обстановка съдът е направил своите правни изводи относно предявените главни искове по чл. 31, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 44 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗЗД унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, като по аргумент на чл. 44 от ЗЗД, това правило намира приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Съдът е посочил, че в процесния случай искът е предявен от лицето, извършило едностранната сделка, срещу упълномощения в срока по чл. 32, ал. 2 от ЗЗД. Съдът се е позовал на ТР № 5/2020 г. от 30.05.2022 г. на ОСГТК, ВКС като е посочил, че опорочаващият факт на волеизявлението в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД се състои в това, че е извършено при разстроено съзнание като без значение е продължителността на това състояние; че според правната теория невъзможността на лицето да разбира или да ръководи действията си може да се дължи на различни причини, както временни - алкохолно опиянение, въздействие на наркотици, интоксикация, болест, травма, при шоково състояние и др. такива, така и трайни.

Въззивният съд е приел, че действително не може да има съмнение, че внезапната смърт на едно лице поставя на сериозно изпитание емоционалната устойчивост на неговите близки; че не се спори между страните, че П. - синът на С. Я., е бил трудно подвижен, поради проблем с краката, като грижите за него били поети изцяло от майка му, с която живеели съвместно; че въпреки влошеното му здравословно състояние, смъртта му е била внезапна; че в деня на смъртта на сина си С. Д. Я. е плачела неутешимо, не е можела да стои на едно място, обикаляла е дома си, викайки името на сина си, приканвайки го да й отговори, да се върне, което, според въззивния съд, е нормална реакция в описаната хипотеза.

Според въззивния съд ищцата е била съкрушена, не е била в състояние да осмисли и приеме загубата, но това далеч не означава, че тя изобщо не е съзнавала, не е разбирала какво се е случило; че дори и да е била смазана от непосилната мъка по починалия си син С. Я. очевидно е разбирала за какво се говори от присъстващите и чувайки, че племенникът й С. Г. И. се нуждае от сума пари за ремонт на стаята, в която може да я приюти в дома си, адекватно е реагирала, като му е предложила да му заеме притежаваната от нея сума от 30 000 лв.; че не е имала намерение да пътува за С. или поне не е разгласила решението си, че е приела, че няма да прави помен и ще замине с племенника си веднага след поклонението, както е постъпила, но обяснение на поведението й, според въззивния съд, има - обезверен човек е приел подадената му ръка в стремежа си да се откъсне, да забрави случилото се.

Съдът е приел, че нищо от извършеното от нея по-късно на територията на [населено място], свързано с подписването на пълномощно в полза на С. Г. И., с посочените в него уговорки, само по себе си не говори по категоричен начин, че тя не е съзнавала извършеното от нея и не е могла да ръководи постъпките си. Най-важното в случая, според въззивния съд, е това, че състоянието на С. Я. на невъзможност да разбира и ръководи действията си не е доказано по пътя на пълното и главно доказване и то към момента на подписване на пълномощното от 19.06.2023 г. Ето защо въззивният съд е приел така предявения иск по чл. 31, ал. 1 ЗЗД за неоснователен.

Съдът се е позовал на разрешението, дадено с т. 2 на ТР №5/2014 г. от 12.12.2016 г. на ОСГТК, ВКС, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици; че същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договора, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД; че при липса на потвърждаване на недействителността на нея може да се позове само това лице или неговите универсални правоприемници; че по казуса потвърждение липсва.

Въззивният съд е достигнал до крайния си извод по така обсъжданите главни искови претенции, че с оглед недоказаността на иска за унищожаемост на издаденото пълномощно от 19.06.2023 г. на твърдяното основание - невъзможност на упълномощителя да разбира и ръководи действията си, то и предявеният иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за недействителност на договора, сключен въз основа на това пълномощно, се явява неоснователен поради липсата на твърдяния порок - сключване от страна на мним представител без представителна власт. Съдът е приел, че следва да отмени обжалваното пред него първоинстанционно решение и дължи произнасяне по предявения в условията на евентуалност иск с правно основание в чл. 40 от ЗЗД.

Съдът е посочил, че съгласно чл. 40 ЗЗД, ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания като е обсъдил и тълкувателната практика на ВКС за фактическия състав на недействителност на такъв договор с оглед приетото в т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълкувателно дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според което фактическият състав, пораждащ тази недействителност се състои от два елемента: Обективен елемент - договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания и субективен елемент - "споразумяване" между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания.

В настоящия казус, според въззивния съд, е налице проявна форма на увреждане интересите на представлявания вследствие нееквивалентността на престациите, който извод следва от факта, че посочената в нотариалния акт продажна цена от 12 000 лв., макар и в порядъка на данъчната оценка, е приблизително шест пъти по-ниска от средната пазарна стойност на имота към датата на сделката, според заключението на вещото лице по допусната от първоинстанционния съд С. - в размер на 34 400 евро или 67 280.55 лв.

Съдът е достигнал до извода, че процесната сделка е увредила интереса на представлявания да получи цена, съответстваща на стойността на имуществото, с което се извършва разпоредителна сделка, което обуславя наличието на първия елемент от фактическия състав на приложимата норма. Съдът е посочил, че изводът му в тази насока не се разколебава от наличието на уговорка в самото пълномощно, която дава право на представителя да договаря сам със себе си при условията на чл. 38 ЗЗД, защото подобна уговорка не следва да се тълкува като възможност представлявания да бъде ощетен, а като възможност за гъвкаво и в полза на представлявания преценяване на пазарната ситуация. Въззивният съд е посочил, че според практиката на ВКС за "споразумяване" не може да се говори, доколкото едно и също лице е действало като пълномощник на продавача и като купувач, като същото е съзнавало, че имотът е продаден при явно неизгодни условия много под пазарната си стойност, дори без да бъде реализирана неговата данъчна оценка. Доколкото в случая пълномощникът е договарял сам със себе си, за което изрично е бил овластен, според въззивния съд, не следва да се доказва споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания.

Въззивният съд е посочил, че в случая основателността на иска е обусловена от намерението за увреждане у пълномощника, което се установява от факта, че именно пълномощникът, в качеството на купувач, се е облагодетелствал от разликата между стойността на продаденото имущество и уговорената за него цена. Въззивният съд е отбелязал, че ответникът е купил имота на възрастна жена, преживяваща тежко настъпилата непосредствено преди упълномощаването смърт на единствения си син, оставяйки на благоволението му да не поиска предаване на владението, като покупната цена от 12 000 лв. е в пъти по-ниска от действителната средна пазарна цена от 67 280.55 лв.; че наред с това С. Г. И. като представител на продавача, е получил плащане на продажната цена по банков път, но веднага е извършил вътрешнобанков превод и сумата от 11 950 лв., след удържани такси е преведена по личната му сметка, създавайки видимост за плащането по указания в пълномощното начин, без реално да се е увеличило имуществото на продавачката с неговата дължима в качеството му на купувач престация. Въззивният състав е приел за доказано намерението на ответника за увреждане и е достигнал до извода, че евентуалният иск е основателен и следва да бъде уважен.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Относно твърдяната вероятна недопустимост на въззивното съдебно решение, за който порок касационната инстанция следи служебно, следва да се отбележи, че такава не се констатира с оглед наведения от касатора довод за допусната очевидна фактическа грешка в постановеното съдебно решение. Констатираната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в разменени имена на страните, е поправена служебно с постановяване на допълнително съдебно решение.

Що се отнася до поставения от касатора въпрос, следва да се отбележи, че така формулиран, поставеният въпрос е фактически въпрос и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът е по същество, касае фактите по делото и е свързан с правилността на решението. Отговор на такъв въпрос касационната инстанция евентуално би могла да даде след допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване. Във фазата на селектиране на касационните жалби подобен въпрос не обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В същото време като основание за допускане на обсъжданото въззивно съдебно решение на касационен контрол касаторът е посочил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране.

Касаторът се позовава на ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по т. д № 5/2014 г. на ОСГТК – т. е. сам е посочил задължителна съдебна практика, поради което няма как да се обоснове основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване.

В случая е без значение на кое от специалните основания за допускане на въззивното съдебно решение се позовава касатора – дали чл. 280, ал. 1, т. 1 или чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото така поставеният от него въпрос не обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на решението на касационен контрол, поради което изобщо не подлежи на обсъждане наличието на специалните селективни критерии, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Предвид изложените съображения, не са налице предпоставките за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол на основанието и по въпроса, посочен от касатора.

С оглед недопускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол на насрещната страна следва да се присъдят претендираните в касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение