Определение № 3692 от 06.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 698/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Е. П. С. срещу въззивно решение № 928 от 02.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 3369/2022 год. по описа на Апелативен съд – София, ГК, Х с-в / при допусната очевидна фактическа грешка при отразяване на годината на образуване на въззивната дело, която е посочена като 2019 год. /, с което, като е потвърдено решение № 262709 от 16.08.2022 год., постановено по гр. дело № 4181/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 11 с-в, Е. П. С. е осъден да заплати на Н. Г. К. и Е. Т. К. по иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД сумата от по 45 962 лв. /на всеки един от тях/, представляваща задатък по предварителен договор за продажба на недвижим имот от 28.12.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.03.2021 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд се бил произнесъл единствено на отношение на твърденията на ищците, без да коментира и да обсъжда твърденията на ответника и да анализира събраните по делото доказателства, като по този начин бил мотивирал решението си при неправилно изяснена фактическа обстановка. Също така не се бил произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба, а при тълкуване на клаузите на подписан между страните договор бил подменил ясно изявената от тях воля, замествайки я с предполагаема такава. В отговора на исковата молба, съответно във въззивната жалба, ясно били изложени твърденията, че ищците се били отказали от сключване на окончателен договор на 29.04.2019 год., като отказът им бил достигнал до ответника на среща, проведена на 29.04.2019 год., като след тази дата ищците били прекъснали комуникацията с ответника не отговаряли на обажданията му, а във въззивната жалба били наведени оплаквания относно неправилно приетото в първоинстанционното решение, че процесният предварителен договор е развален с покана от 16.03.2021 год. Към 29.04.2019 год. не било настъпило уговореното в чл. 6.2 от предварителния договор условие – възбраната не била заличена и съответно не бил настъпил крайният срок за сключване на окончателен договор, като във въззивната жалба били наведени оплаквания относно неправилно некредитиране на последователни и взаимно подкрепящи се гласни и писмени доказателства. Към 29.04.2019 год. /когато ищците се били отказали от предварителния договор/ ответникът бил изправна страна, предвид факта, че по силата на чл. 6.2. от предварителния договор страните били постигнали съгласие срокът за сключване на окончателен договор да бъде отложен с толкова, колкото е необходимо за заличаване на възбраната. Публичната продан през юли 2019 год. била събитие, случило се след отказа на ищците от предварителния договор /м. април 2019 год./ Нещо повече обективната невъзможност на ответника да изпълни договора към датата на поканата или на исковата молба била в резултат на негов избор предвид знанието, че облигационното му правоотношение с ищците е прекратено. Ищците не твърдяли, че ответникът, като продавач по предварителния договор, бил поел задължение за заличаване на възбраната в срок до крайния срок за сключване на окончателния договор. Такова задължение за продавача не било уговорено между страните и в предварителния договор. Напротив, ищците излагали противното твърдение: „Съответно, купувачът е поел изрично задължение в тази посока, а именно възбраната да бъде заличена”. А именно ищците били купувачи по предварителния договор. Това твърдение вероятно било въпрос на техническа грешка, тъй като при сключване на предварителния договор и двете страни по него били наясно, че заличаването на възбраната зависи и се определя от действията на публичния изпълнител, наложил същата. При липса на подобни твърдения от страна на ищците, ответникът не бил провел никаква защита в тази посока, поради което въззивното решение било постановено в разрез с принципа за равенство на страните – чл. 9 ГПК. Ответникът се защитавал единствено по твърдението на ищците, че: „не се бил явил на уговорената дата за сключване на окончателния договор, впоследствие отлагал сключването му, оправдавайки се с юридически проблеми, като имотът бил продаден на публична продан на 16.07.2019 год.” Въззивният съд изобщо не бил коментирал и не се бил произнесъл по оплакванията във въззивната жалба относно преценката на първоинстанционния съд да не кредитира показанията на свидетелката С. Г., поради съмнения за заинтересованост. Не бил коментирал и обстоятелството, че събраните гласни доказателства напълно кореспондирали с писмените доказателства по делото. Несъстоятелни били обясненията на ищеца Н. К., че на срещата през април 2019 год. бил искал да види отново апартамента. Тези обяснения били в противоречие с подписани от самия ищец документи с достоверна дата, като нямало никаква житейска логика при депозирани в съда искания за разваляне на договора и прекратяване на облигационната връзка между страните ищецът да е искал да огледа отново имота и как са разпределени стаите. Въззивният съд не бил изяснил предмета на спора – бил приел, че предварителния договор е развален с отправената от ищеца покана на 02.03.2021 год., но изобщо не бил коментирал твърдението на ответника, че ищците се били отказали от договора още на 29.04.2019 год. Неправило бил тълкувал и клаузите на процесния предварителен договор, като приел, че с него страните били договорили краен срок за сключване на окончателния договор – 16.04.2018 год., обосновавайки, че чл. 6.2 от договора не може да дерогира уговорения в чл. 1.3 срок. В клаузата на чл. 6.2 от предварителния договор страните ясно и недвусмислено били договорили срокът за сключване на окончателния договор да се удължи с толкова, колкото е необходимо да се заличи възбраната. Именно след заличаване на възбраната щял да настъпи крайният срок и към този момент продавачът трябвало да представи чисто от тежести удостоверение за имота. Мотивите на обжалваното решение били противоречиви – въззивният съд бил приел, че в израз на принципа на свободата на договаряне страните имат право да уговорят отлагането на срока за сключване на окончателния договор с оглед настъпване на едно бъдещо събитие – извън волята на продавача, а в същото време бил отрекъл тази възможност с аргументи, че в този случай страните не били уговорили краен срок и всяка от страните имала право да иска изпълнение веднага. По делото нямало и доказателства, че ищците били канили ответника да заличи въпросната възбрана. Напротив, събрани били доказателства, че ответникът бил канил ищците, за да уговарят финализиране на сделката, както и че ги бил търсил, но не успявал да се свърже с тях. Заличаването на възбраната било обстоятелство, което не било предоставено на волята или на възможностите на продавача, а същото зависело от произнасянето на публичния изпълнител по искания от страна на ответника за заличаване на възбраната. На 08.11.2018 год. ответникът бил направил искане за заличаване на възбраната, т.е. той не бил стоял безучастен. Дори да се приемело, че в тежест на продавача било задължението да осигури настъпването на отлагателното условие, проявявайки добросъвестност, включително и в отношенията си с третите лица, то настъпването на изискуемост на задължението за заличаване на възбраната следвало да се релевира по предвидения в чл. 69, ал. 2 ЗЗД ред, а именно кредиторът следвало да поиска от районния съд да определи подходящ срок за изпълнение. Това производство следвало да се развие преди датата, на която ищците се били отказали от договора, за да има настъпил падеж и неизпълнение от страна на ответника към 29.04.2019 год., съответно ищците правомерно да могат да се откажат от договора. По делото липсвали твърдения и доказателства както за искане от страна на ищците до районния съд в този смисъл, така и за определяне на срок от страна на районния съд. Вярно било, че на 04.07.2019 год. бил проведен таен търг от публичен изпълнител по изпълнително дело № 3844/2006 г. по описа на ТД на НАП – [населено място], с предмет процесните имоти. Този търг бил проведен на база обявена продан с тайно наддаване със съобщение № год. Неправилно обаче и въззивният съд, и първоинстанционният съд, не били обсъждали значението на решения по адм. дело № 7749/2019 год. по описа на на АССГ, 14 с-в, а именно решение № 5881 от 11.10.2019 год. и допълнително решение № 6952 от 15.11.2019 год., с които били отменени действията на публичен изпълнител. Въззивната инстанция била смесила различни правни институти, като не бил отчел с какво искане е сезиран. Ищците претендирали връщане на внесения от тях задатък в двоен размер, тъй като се били отказали от договора на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД, поради факта че изпълнението станало невъзможно, тъй като процесните имоти били продадени на трето лице от публичен изпълнител на 16.07.2019 год. Неясно защо въззивният съд бил изложил съображения относно приложението на чл. 190, ал. 1 и чл. 192, ал. 1 ЗЗД и по отношение на предварителния договор, както и относно разпоредбите за разваляне на договора по чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Също така неправилно бил приел, че за упражняване правото на отказ от договор при наличие на уговорка за задатък е необходимо изявлението за отказ, подобно на изявлението за разваляне, да бъде в писмена форма. За разлика от развалянето по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, за отказ от договора по чл. 93, ал. 2 ЗЗД не се изисквала писмена форма. Освен това в частната жалба на ищците срещу разпореждане № 93694 от 15.04.2019 год. по гр. дело № 39258/2024 год. по описа на СРС /с вх. №50732203 от 24.04.2019 год. и молбата им с вх. № 51407773 от 07.09.2018 год. била изявена в писмена форма волята им за прекратяване на облигационната връзка по процесния предварителен договор към 24.04.2019 год. При това положение резонен бил въпросът могат ли ищците да развалят един двустранен договор поради обективна невъзможност същият да бъде изпълнен от ответника, ако към момента на настъпване на обективната невъзможност ищците вече са направили волеизявление за отказ по чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Отговорът му бил отрицателен. В случая релевантният въпрос, на който следвало да бъде даден отговор, бил в кой момент била прекратена договорната връзка между страните и дали към този момент ответникът бил неизправна страна, съответно дали за ищците било възникнало правото да се откажат от договора, без да загубят дадения от тях задатък. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Следва ли второинстанционният съд, с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК, да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, ал. 2 ГПК и да постанови решението си върху приетите за установени от него факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото? 2/ Относно приложението на чл. 20 ЗЗД и задължението при тълкуване на договорна клауза да не се подменя съдържанието на изявената воля с предполагаема такава? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №.217 от 09.06.2011 год. на ВКС по гр. дело № 761/2010, IV г. о., ГК, решение № 235 от 04.07.2011 год. на ВКС по гр. дело № 513/2010, ІV г. о., ГК, решение № 220 от 02.10.2015 год. на ВКС по гр. дело 2314/2015 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 160 от 26.07.2017 год. на ВДКС по гр. дело № 60244/2016 год., IV г. о., ГК и решение № 55 от 16.04.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1754/2018 год., IV г. о., ГК /първият въпрос/ и решение № 81 от 07.07.2009 год. на ВКС по т. дело № 761/2008 год., І т. о., ТК, решение № 167 от 26.01.2012 год. на ВКС по т. дело № 666/2010 год., І т. о., ТК, решение № 133 от 15.03.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3595/2019 год., III г. о., ГК, решение № 74 от 04.07.2019 год. на ВКС по т. дело № 1698/2018 год., ІІ т. о., ТК и решение № 170 от 15.10.2013 год. на ВКС по т. дело № 595/2012 год., ІІ т. о., ТК /вторият въпрос/. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивната жалба. Ответниците по касационната жалба Н. Г. К. и Е. Т. К. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претедират и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че на 28.12.2017 год. между страните бил сключен предварителен договор, по силата на който ответникът, като продавач, се задължил в срок до 28.02.2018 год. да прехвърли на ищците, като купувачи, собствеността върху следния недвижим имот: апартамент №, с обща застроена площ от кв.м., състоящ се от антре, две спални, дневна със столова, кухня-бокс, баня с тоалетна, тоалетна и три тераси, находящ се в [населено място], район „Л.“ [улица], ет. и гараж №, с площ от кв.м., срещу заплащане на продажна цена в размер на 459 620.05 лв. При сключване на договора ищците заплатили на ответника 45 962 лв. от уговорената продажна цена, като задатък. В чл. 1.3 от договора бил уговорен краен срок за сключване на окончателен договор – 28.02.2018 год. С анекс №1 към договора, сключен на 16.02.2018 год., бил уговорен нов корен срок за сключване на окончателен договор – 16.04.2018 год. Според чл. 1.6 от предварителния договор, процесния недвижим имот бил обременен с тежести, с което обстоятелство купувачите декларирали, че са запознати. Съгласно чл. 2.2 от договора, продавъчът се задължил да предостави на купувачите удостоверение за липса на тежести при сключване на окончателен договор. Въззивният съд е посочил, че ищците твърдят, че ответникът не е изпълнил задължението си по предварителния договор и не им е прехвърлил собствеността върху недвижимия имот до уговорената крайна дата за сключване на окончателен договор, поради което за тях е отпаднал интереса от изпълнение на същия и с нотариална покана са развалили договора и са поканили ответника да им заплати в двоен размер уговорения и заплатен задатък. Имотът бил отчужден от ответника чрез състояла се публична продан на 16.07.2019 год., поради което за тях бил отпаднал интересът от обявяване на предварителния договор за окончателен и изпълнение по предварителния договор било невъзможно. Приел е от правна страна, че фактическия състав по чл. 93, ал. 2, предл. последно ЗЗД изисква за успешно провеждане на предявения на това основание иск, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ наличие на валидно облигационно правоотношение между страните; 2/ да не е изпълнено поетото с договора задължение от страната, която е получила задатъка; 3/ отказ на другата страна от договора. В тази връзка е формирал извода, че тези предпоставки са изпълнени – между страните съществувало валидно облигационно правоотношение, възникнало от процесния предварителен договор; ответникът бил получил задатъка по договора и не бил изпълнил задължението си за прехвърляне на собствеността на имота на ищците в уговорения срок; ищците се били отказали от договора. Въззивния съд е счел за неоснователни възраженията, наведени от ответника в подадената от него въззивна жалба /както и в отговора на исковата молба/. Посочил е, че същият излага твърденията, че е изправна страна по договора, поради което има право да задържи получения задатък; че не е изпадал в забава, предвид уговореното продължаване на срока с чл. 6.2 от договора и че ищците, които са развалили договора без основание, са неизправна страна по същия; не оспорвал факта, че към 16.07.2019 год. имотът бил отчужден, но твърдял, че към 29.05.2019 год. била изтекла абсолютната погасителна давност за вземанията на НАП по ДОПК и съответно към 31.05.2019 год. имотът не бил отчужден и били налице всички законови предпоставки за заличаване на наложената върху имота възбрана, поради което и не съществували пречки предварителният договор да бъде обявен за окончателен. В тази връзка е изложил съображения, че клаузата на чл. 6.2 от предварителния договор не може да дерогира уговорения с клаузата на чл. 1.3 срок за сключване на окончателен договор, продължен с анекс № 1. Ако се приемело обратното, това щяло да значава, че предварителният договор е сключен без уговорен срок за сключване на окончателен договор и настъпването на изискуемостта на задълженията по предварителния договор би било поставено в зависимост от настъпването на бъдещо събитие, извън волята на продавача. Действително, нямало пречка при свободата на договаряне между страните, да бъде уговорена и такава клауза, но това щяло да означава, че всяка от страните би разполагала с възможност да иска изпълнение веднага или по своя воля след отправена покана, съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД. Отправянето, съответно получаването на покана, не било задължителна предпоставка за настъпване на времето на изпълнението, т.е настъпването на падежа на договора, който обикновено бил различен от забавата по договора. Дори да се приемело, че падежът за изпълнение на задължението на продавача не е обвързан с датата 16.04.2018 год., то след тази дата купувачите можело във всеки един момент да искат изпълнение и съответно били изправна страна по договора. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника, че купувачите следвало да проявяват активност – без да е уточнено в какви правни и фактически действия следва да се изрази същата, за да се възползват от настъпила абсолютна погасителна давност на задълженията на продавача, възникнали от други правопораждащи юридически факти. Когато страните били обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие, за което не бил уговорен конкретен срок, и настъпването на което било обвързано с действия на трети лица, то всяка от страните била длъжна да съдейства за настъпване на отлагателното условия – арг. от чл. 25 ЗЗД, но не и като поставя собствените си права в ситуация на необоснован риск от неизпълнение. Още повече, че в случая с клаузата на чл. 2.2 от процесния договор било уговорено, че задължение на продавача е да представи на купувачите удостоверение за липсата на тежести върху имота, т.е. в тежест на продавача било задължението да осигури настъпването на отлагателното условие, проявявайки добросъвестност, включително и в отношенията с третите лица. Следвало да бъде съобразено и обстоятелството, че знанието на купувачите за всички тежести върху имота при сключване на предварителния договор, не ги правело недобросъвестни при отказа от договора, респ. при разваляне на същия. Правилата на чл. 190, ал. 1 и чл. 192, ал. 1 ЗЗД намирали приложение и при предварителния договор, когато купувачът установи, че имотът, предмет на предварителния договор, е обременен с права на трети лица, т.е. съществува опасност от евикция. Ако купувачът можел да развали окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обременен с права на трети лица /чл. 190, ал. 1 ЗЗД/ и да иска връщане на дадената цена при съдебно отстраняване, дори да е знаел за правата на третите лица, то следвало да му се признае правото да поиска това и преди да е сключен окончателен договор, на етапа на предварителния договор, при който не била заплатена цялата продажна цена, а само част от нея. Поради това въззивният съд е формирал извода, че ищците са изправна страна по предварителния договор. Посочил е, че правото на разваляне на двустранен договор по реда на чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД принадлежи на изправната страна и е обусловено от виновно неизпълнение на поето договорно задължение на насрещната страна. За да настъпи правното действие на изявлението за разваляне на договора /с изискване за писмена форма, когато договорът е в писмена форма, вкл. и възможността развалянето на договора да се реализира с исковата молба/, следвало да е доказано, че са налице законовите предпоставки на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, с предоставяне от изправната страна по договора на подходящ срок за изпълнение, или чрез безусловно изявление за разваляне при невъзможност за изпълнение, за която длъжникът носи отговорност, при безполезност на изпълнението, или при уговорка за изпълнение непременно в определено време. В случая било видно, че изпълението на задължението на продавача по предварителния договор било невъзможно, тъй като процесния недвижим имот не се намирал в патримониума му. Вземането на ищците по чл. 93 ал. 2 ЗЗД ставало изискуемо с разваляне на предварителния договор с връчената на 02.03.2021 год. нотариална покана на ответника или с исковата молба /ако връчването с нотариалната покана се приемело за нередовно, каквото възражение било направено в първоинстанционното производство/. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените искове по чл. 93, ал. 2 ЗЗД са уважени. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Вторият поставен в изложението въпрос относно начина, по който следва да се тълкува волята на страните в един договор и дали при извършването на това тълкуване може да се подмени действителната воля на страните, е от значение за изхода на спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 16 от 28.02.2013 год. на ВКС по т. дело № 218/2012 год., ІІ т. о., ТК, решение № 60169 от 28.01.2022 год. на ВКС по т. дело № 2012/2020 год., I т.о., ТК, решение № 162 от 29.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 10/2018 год., I г.о., ГК, решение № 50116 от 18.10.2022 год. на ВКС по т. дело № 1247/2021 год., I т.о., ТК, решение № 102 от 01.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 50254/2016 год., ІV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., според която от изрично посочените в чл. 20 ЗЗД критерии, по които се осъществява тълкуването на договорите, се извежда принципът, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на договора, с обичаите, практиката и добвосъвестността. На тълкуване подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени съдържанието на изявената, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите, регламентирани в чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. За да се произнесе по предявените искове въззивният съд е съобразил противоречивите становища на страните относно постигнатата с процесния предварителен договор уговорка по чл. 6.2 и поради това е извършил тълкуване на договора, насочено към изясняване на вложената в съдържанието му действителна воля на договарящите. Тълкуването, в резултат на което въззивният съд е направил изводите си, а именно, че в тежест на ответника е било породено задължението за предприемане на необходимите действия за вдигане на възбраната върху недвижимия имот и че това задължение е следвало да бъде изпълнено до 16.04.2018 год., респ. че клаузата на чл 6.2 от предварителния договор не може да дерогира уговорения в клаузата на чл. 1.3 срок за сключване на окончателен договор, продължен с анекс № 1 /с което на практика е счел, че спорната клауза не предвижда продължаване на срока за изпълнение на задължението на ответника да поиска вдигане на възбраната, а урежда хипотези, при които срокът за сключване на окончателен договор спира да тече по причини извън поведението на страните, респ. продавача/, е извършено съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД – отделните уговорки в договора са анализирани поотделно и във взаимната им връзка, при отчитане целта на договора, добросъвестността и обичаите в практиката. Съобразяването на критериите на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на предварителния договор означава, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, а дали изводите на съда относно действителното съдържание на постигнатата уговорка са обосновани и законосъобразни, е въпрос от значение за правилността на решението, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Първият повдигнат от касатора въпрос, отнасящ се до задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Мотивите към него отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по същество. В тях се съдържат изводи, основани на преценка на релевантните за спора факти и доказателства; извършено е и произнасяне по възраженията и доводите на страните, в т.ч. по тези, съдържащи се в подадената от ответника въззивна жалба. Несъгласието на касатора с приетото в обжалваното решение, че продавачът е неизправна страна по процесния предварителен договор и че за купувачите се е породило правото да го развалят /след настъпване на падежа на задълженията на продавача – 16.04.2018 год./, респ. с решаващия извод на въззивния съд, че ищците се легитимират като кретитори на претендираните вземания по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на на всеки един от ищците действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на по 971.45 евро /равнаващи се на 1900 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение