Определение № 50387 от 03.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 209/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3722/13.10.2021 г., подадена от Х. С. К., С. С. С. и С. С. К., чрез адвокат Н. М., срещу решение № 38 от 30.07.2021 г. по гр. д. № 20211600500161/2021 г. на Окръжен съд – Монтана, поправено с решение по същото дело № 158 от 20.06.2022 г., в частта, с която е отменено решение № 260101 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 919/2018 г. на Районен съд – Лом за отхвърляне на иска за делба, предявен от М. А. А. срещу О. И. С., С. С. К., С. С. С. и Х. С. К., като вместо това въззивният съд е допуснал съдебна делба между М. А. А., О. И. С., С. С. К., С. С. С. и Х. С. К. по отношение на недвижим имот, находящ се в [населено място], обл. М., [улица], представляващ ПИ (дворно място с площ от 432 кв. м) с идентификатор ***, както и на построените в този ПИ: жилищна сграда с идентификатор ****, с площ от 72 кв. м, хангар (депо, гараж) с идентификатор ****, с площ от 15 кв. м, и постройка на допълващо застрояване с площ от 34 кв. м, при права, както следва: 12/18 ид. ч. за М. А. А., 3/18 ид. ч. за О. И. С. и по 1/18 ид. ч. за С. С. К., С. С. С. и Х. С. К. Въззивният съд е посочил, че по делото е предявен иск за делба, по който ответниците са направили две основни възражения - че представеното саморъчно завещание е нищожно, тъй като не е автентично, както и че същото нарушава запазената част от наследството на законните наследници на Х. Т.. Намерил е и двете възражения за неоснователни. По отношение възражението за нищожност на завещанието съдът е визирал, че спорът се свежда до това дали завещанието е написано от завещателката и дали е подписано от нея. Изложил е, че според приетото заключение на съдебно-почеркова експертиза завещанието е подписано от завещателя Х. Т.. При сравнителното изследване на ръкописния текст в саморъчното завещание са установени съвпадения в обработеността, формата, размера и разтегливостта, свързаността, както и в структурната сложност при изписване на букви и елементите в тях, които са устойчиви, но поради това, че сравнителният материал е недостатъчен, вещото лице е дало заключение, че ръкописният текст в саморъчното завещание вероятно е написан от лицето, посочено като съставител. При тези данни Окръжен съд – Монтана е намерил, че вероятността саморъчното завещание да е написано от завещателя следва да се тълкува в полза на ищеца, доколкото липсата на категоричност от вещото лице се дължи на факта, че сравнителният материал е малък по количество. Ответниците не са провели насрещно доказване, като представят доказателства, които да наложат други изводи. Намерил е, че не е оборена законовата презумпция на чл. 180 ГПК, според която доказателствената сила на частния документ, какъвто е и саморъчното завещание, лежи върху подписа. Въз основа на подписа съдът е приел, че текстът преди него представлява изявление на лицето, което се е подписало под текста. Ето защо е заключил, че ищецът е доказал автентичността на оспореното саморъчно завещание, което е породило целените правни последици. Допълнителни аргументи съдът е почерпил от останалите доказателства по делото – показанията на свидетелите А. и Б.. По отношение възражението за накърняване на запазената част въззивният съд е приел за безспорно установено, че процесният имот е бил семейна имуществена общност между Х. Т. и нейния съпруг И. К., съгласно чл. 103 СК от 1968 г. При това положение завещателката е притежавала 4/6 ид. ч. от имотите и толкова е завещала. Спорът е концентриран върху това налице ли е и доколко е накърнена запазената част на наследниците на Х. Т.. Съдът е посочил, че съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН и трайно установената съдебна практика, изискването за приемане на наследство по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството, само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално (в последната хипотеза общото завещателно разпореждане съгласно чл. 16, ал. 1 ЗН придава на лицето, в полза на което е направено, качеството наследник, а не на кредитор на наследството), както и когато завещание, което не е било известно, е било открито след приемането на наследството по смисъла на чл. 55 ЗН. Визирал е, че основният въпрос, на който следва да се отговори, е дали в случая завещателката е имала и други имоти или процесният е бил единственият й такъв. Като се е позовал на доказателствата по делото - преписката по заповед № 332/25.10.1994 г., нот. акт от 2005 г., решение за възстановяване на право на собственост на ПК - Лом, показанията на св. А., съдът е приел, че Х. Т. е придобила чрез наследяване от съпруга си и на собствено основание и други недвижими имоти. А след като това е така, то приложение намират разпоредбите на чл. 16, ал. 2 и чл. 30, ал. 2 ЗН, поради което и ответниците, за да могат да реализират правото си да искат възстановяване на запазената част, е следвало да приемат наследството по опис. В случая последните не само не представят доказателства в тази насока, но и не навеждат такива твърдения. По тези съображения Окръжен съд – Монтана е намерил направеното възражение за възстановяване на запазена част за неоснователно. Въз основа на изложеното, съдът е счел иска за делба за основателен, като е посочил, че правата, при които следва да бъде допусната същата, са както следва: 12/18 ид. ч. за ищеца, 3/18 за О. И. С. (син на Х. Т.) и по 1/18 ид. ч. за С. С. К., С. С. С. и Х. С. К. (наследници на починалия син на завещателката С. К.). Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2, пр. трето ГПК. На първо място е формулиран въпросът: Допустимо ли е съдът да мотивира решението си с доказателства и доказателствени средства, които не са събрани по предвидения в ГПК ред. Въпросът е формулиран във връзка с изводите на Окръжен съд – Монтана за автентичността на завещанието и позоваването му по този въпрос на свидетелски показания по делото, като жалбоподателите твърдят, че ищецът не е правил искане за събиране на гласни доказателствени средства относно авторството на документа, като свидетелски показания са допуснати единствено относно обстоятелствата дали трето за спора лице се е грижило за починалата Х. Т.. Считат, че съдът е действал в пълно противоречие с разпоредбата на чл. 156, ал. 2 ГПК. Жалбоподателите сочат, че и по възражението за възстановяване на запазена част съдът е цитирал преписката по заповед № 332/25.10.1994 г., която касае конкретно процесния имот и никой друг такъв, както и нотариален акт от 2005 г. и решение за възстановяване на право на собственост на ПК – Лом, каквито документи не са приети като доказателства по делото, а също и показания на свидетелката А., която нито е давала показания в тази насока, нито разпитът й е бил допуснат за установяване на подобни обстоятелства. Предвид така визираните процесуални нарушения от страна на въззивния съд, жалбоподателите считат, че позовавайки се на нередовно събран доказателствен материал, Окръжен съд - Монтана е постановил очевидно неправилно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. На следващо място, в изложението е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: Коя страна носи доказателствената тежест при оспорването на частен документ - саморъчно завещание; В кои случаи следва да се приеме, че е изпълнена доказателствената тежест при оспорването на частен документ; Необходимо ли е насрещната страна в производството по оспорване да извършва доказване, когато страната, носеща доказателствена тежест, не я е изпълнила. Въпросите са формулирани във връзка с мотивите в атакуваното решение, че ответниците не са провели насрещно доказване чрез представяне на доказателства във връзка с възражението им за нищожност на завещанието. Жалбоподателите се позовават на противоречие по този въпрос с практиката на ВКС (решение № 123/7.04.2014 г. по гр. д. № 2393/2013 г., ІV г. о., определение № 298/4.06.2018 г. по гр. д. № 5001/2017 г., І г. о., решение № 60/23.04.2013 г. по гр. д. № 693/2012 г., ІІ г. о., решение № 158/3.07.2013 г. по гр. д. № 1455/2013 г., ІІ г. о. и др.), съгласно която п ри оспорване автентичността на саморъчното завещание с твърдения, че то не е написано и подписано от завещателя, страната, която се ползва от него, следва да установи неговата истинност чрез пълно и пряко доказване. Жалбоподателите визират и въпросите: П ри спор за нищожност на завещание може ли да се прилага чл. 180 ГПК, като се приеме, че след като саморъчното завещание е подписано от завещателя, то и почеркът е презюмирано негов, и при какви условия; Достатъчно ли е да е установено, че подписът под саморъчното завещание е на определено лице, за да доведе това до извод, че и текстът на завещанието принадлежи също на това лице. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с: о пределение № 228/8.05.2020 г. по гр. д. № 57/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 1050/21.10.1991 г. по гр. д. № 583/1991 г. на ВС, I г. о., решение № 493/9.07.2003 г. по гр. д. № 106/2002 г. на ВС, І г. о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът: При какви условия се допуска прилагането чл. 180 ГПК при спор за нищожност на завещание, като се твърди, че същият е от значение за точното прилагане н а закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателите считат, че произнасянето на ВКС по това дали необходимостта от доказване на саморъчното написване на цялото завещание може да се дерогира чрез презумпцията на чл. 180 ГПК или не, би имало голямо значение при спорове със съмнение за невалидност на завещанието. Последният въпрос от изложението към касационната жалба е: Допустимо ли е прилагането на чл. 180 ГПК при спор за нищожност на завещание в случаите, когато страната, представила оспорения частен документ, не предприеме никакви постъпки по доказването, освен отправяне на искане за допускане на съдебна експертиза, включително не представи сравнителни почеркови образци. И по отношение на този въпрос жалбоподателите се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като считат, че поради липсата в съдебната практика в Република България на произнасяне по него, той е от съществено значение както за правилното разрешаване на настоящия спор, така и за развитието на правото. О. И. С., чрез назначения му особен представител, е депозирал отговор, съгласно който счита касационната жалба за основателна. В отговора на М. А. А. са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията на съда за това са следните: Първият въпрос в изложението е формулиран с оглед становището, че атакуваното решение е очевидно неправилно, поради мотивирането му с доказателства, които не са събрани по установения в ГПК ред. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Соченото от жалбоподателите нарушение на процесуалния закон не може да бъде установено от прочита на решението на Окръжен съд – Монтана, а предполага задълбочена проверка на извършените от двете съдебни инстанции действия и анализ на събраните доказателства. Съгласно правилата на ГПК и непротиворечивата съдебна практика на ВКС, при оспорване автентичността на саморъчно завещание доказателствената тежест е на страната, която се ползва от този документ. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което формулираният в това отношение въпрос от изложението не обуславя допускане на касационно обжалване. По въпроса в кои случаи следва да се приеме, че е изпълнена доказателствената тежест при оспорване на частен документ, в частност саморъчно завещание, според практиката на ВКС (вкл. посочените от жалбоподателите решение № 123/7.04.2014 г. по гр. д. № 2393/2013 г., ІV г. о. и решение № 60/23.04.2013 г. по гр. д. № 693/2012 г., ІІ г. о.), при оспорване автентичността на саморъчно завещание с твърдения, че то не е написано и подписано от завещателя, страната, която се ползва от него, следва да установи неговата истинност и то чрез пряко и пълно доказване. Същевременно практиката по чл. 290 ГПК (визираното по-горе решение по гр. д. № 2393/2013 г. и решение № 158/3.07.2013 г. по гр. д. № 1455/2013 г., ІІ г. о.), приема, че експертно заключение, че завещанието вероятно е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор, може да обоснове извод за автентичността на документа или спазването на формата по чл. 25, ал. 1 ЗН и да се приеме за достатъчно за установяване действителността на завещателното разпореждане, ако причините, поради които експертите са стигнали до извода, че е налице само вероятност по отношение на авторството на оспорения документ, с оглед на особеностите на конкретния случай допускат това. В решение № 123/7.04.2014 г. по гр. д. № 2393/2013 г. на ВКС, ІV г. о. е разгледан казус като настоящия, при който експертите са дали категоричен отговор относно подписа – че е положен от завещателя, а за текста са изразили становище, че той вероятно е написан от същото лице. Въпреки липсата на категоричност на заключението относно текста, съставът на ВКС е счел, че вероятността саморъчното завещание да е написано от завещателя следва да се тълкува в полза на ответника, ползващ се от него, доколкото липсата на категоричен отговор на вещите лица се дължи на факта, че сравнителният материал е малък по количество. Предвид изложеното, настоящият съд намира, че по първата група въпроси, по отношение на които се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Обратното –решението на Окръжен съд – Монтана е съобразено с нея. Не следва да се допуска касационно обжалване и по останалите въпроси, свързани с приложението на чл. 180 ГПК. По становище на настоящия съд разпоредбата на чл. 180 от ГПК прогласява формалната доказателствена сила на частните документи – когато е подписан, частният документ доказва не само, че материализираното в него волеизявление е направено, но и че то изхожда от лицето, подписало се като негов издател. Тази разпоредба е неотносима в производството по оспорване на саморъчното завещание с възражение, че същото не е написано и подписано от завещателя, в което производство ползващата се от завещанието страна следва да докаже, че то, като едностранна сделка, отговаря на специалните изисквания на чл. 25, ал. 1 ЗН – не само, че е подписано от завещателя, но и че написано от него. В случая, обаче, позоваването от въззивния съд на чл. 180 ГПК – като презумпция при установено авторство на подписа на завещанието, не е от решаващо значение за изхода на спора. Както бе отразено по-горе, Окръжен съд – Монтана е обосновал, на първо място, извод в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, че самото заключение от назначената по делото експертиза относно авторството на текста на завещанието му дава основание да се направи извод в полза на М. А.. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. М. А. има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 800 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,