Определение № 228 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 172/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „Информационна агенция Блиц“ ЕООД, представлявана от управителя И. И. К., чрез адвокат М. С. от АК-С. срещу решение № 11645/22.07.2020 г. по в. гр.д.№ 4273/2019 г. на Апелативен съд София в частта, в която е потвърдено решение № 1968/18.03.2019 г. по гр.д. № 11857/2017 г. на Софийски градски съд, допълнено с решение от 13.05.2019 г. по същото дело и частично е уважен иска на С. Г. Д. против „Информационна агенция Блиц“ ЕООД, на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, за сумата от 15 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от негови публикации в електронния сайт, ведно със законната лихва от 18.09.2017 г. до изплащането. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. „Допустимо ли е съдът да приеме, че собственикът на уебсайт е възложител на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД за публикуваните на същия уебсайт материали, като се има предвид, че ответникът е направил възражение, че не е възложител на работата, без за това да е представено и събрано нито едно доказателство в рамките на процеса, което да доказва по безспорен начин, че собственикът на уебсайта е в облигационна, трудова, административна или друга връзка с автора или изпълнителя на работата, за да е налице „възлагането“ като елемент от фактическия състав на цитираната разпоредба?“; 2. „Допустимо ли е съдът да приеме, че собственикът на уебсайт следва да носи гаранционно-обезпечителната отговорност за публикувани на същия уебсайт материали, които представляват точна препечатка от материали, отпечатани в други уебсайтове или медии, като в препечатаните материали точно и ясно е съобщено на читателите, че същите материали са препечатани от други медии, като са цитирани същите, от които са препечатани?“. Според касатора, поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с определение № 298 от 11.03.2013 г. по гр.д. № 1075/2012 г. на ВКС, III г.о., а също, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. От С. Г. Д. чрез адвокат Т. Д. от АК-С. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск на основание чл.49 ЗЗД за обезщетение на причинени морални вреди, вследствие на публикуваните от ответника по делото материали с обидни квалификации. Отговорността на издателя е за изявления на автора на статията, ако в нея са изнесени неверни факти, набеждаващи или позорящи някого, или са резултат от недобросъвестна журналистическа дейност, поради което е ирелевантно за изхода на спора, какви са били отношенията между автора и издателя, при доказване на причинно-следствена връзка с настъпилите вреди за ищеца. Според мотивите на съда, обстоятелството, че статия с подобни твърдения е публикувана от ответника е достатъчно да се приеме „възлагане“ по смисъла на чл.49 ЗЗД, а позоваването на други предходни публикации не освобождава издателя от отговорност, когато разпространява обидни квалификации и/или изрази. Разгласяването на неверни и обидни изявления е противоправно, доколкото засягат неблагоприятно адресата и с оглед доказаните негативни психологически преживявания, според въззивния съд, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца е 15 000 лева. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане, вследствие на публикации, съдържаща обидни изрази и/или клеветнически твърдения. Не е налице явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях. В този смисъл, не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените в изложението въпроси, независимо че обуславят изхода на делото, не дават основание за допускане на касационно обжалване. В случая, в изложението към касационната жалба на касатора са формулирани въпроси, но без да се обосновават допълнителните предпоставки, т. е. дали въпросите са разрешени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, съответно дали са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По първия въпрос, съдебната практика на Върховния касационен съд е уеднаквена с решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д.№ 1019/2009 г., III г.о., решение № 117/04.03.2009 г. по гр.д.№ 101/2008 г., III г.о., решение № 288/07.04.2009 г. по гр.д.№ 40/2008 г., IV г.о. и решение № 404/13.07.2010 г. по гр.д.№ 907/2009 г., III г.о,, в които се приема, че издателят на печатно произведение носи отговорност по чл.49 ЗЗД за характера и съдържанието на публикуваните материали като възложител на друго лице на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни материали, когато са причинени вреди при изпълнението на тази работа. Дали авторът на публикацията се намира в трудовоправни или гражданскоправни отношения с издателя, или е свободно практикуващ журналист или гражданин, е без значение за отговорността на издателя по чл.49 ЗЗД. За отговорността на издателя е достатъчно да се установи, че вредите са произлезли при изпълнение или по повод на извършвана в негов интерес дейност. В случая, въззивният съд е съобразил изцяло цитираната съдебна практика на ВКС по поставения въпрос, поради което позоваването на определение, постановено по реда за селекция на касационните жалби, не може да обоснове допускане на касационния контрол в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По втория поставен въпрос, в практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 253/29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251/2012 г., III г.о., решение № 278/27.11.2019 г. по гр.д.№ 1140/2019 г., IV г.о., решение № 62/06.03.2012 г. по гр.д.№ 1376/2011 г., IV г.о. и решение № 85/23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г., IV г.о. е изяснено, че когато издателят се е позовал изрично на публикувана по-рано статия от друг автор/издател, отговорността му за изложените в нея фактически твърдения, които се квалифицират като клевета, е изключена. Това е така, тъй като съобразно правилата на добрата журналистическа практика носител на задължението да извърши проверка за достоверността на информацията е първоначалният издател/автор. Когато, обаче, статията съдържа обидни изрази и квалификации /какъвто извод е формиран от въззивния съд в настоящия случай/, отговорността на издателя не може да отпадне поради позоваване на предходна публикация, защото наличието на обиди е очевидно и без да се налага проверка за установяването им, а разпространението им е винаги противоправно. Гарантираната от чл.39, ал.1 КРБ свобода на изразяване на мнение, съответно на разпространяване на собствени или чужди оценъчни съждения, е изключена в случаите, когато негативните оценки засягат неоправдано честта и достойнството на гражданите. След като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на Върховния касационен съд и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.4. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,