Определение № 2883 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 887/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по две частни касационни жалби. С частна касационна жалба с вх.№ 499/27.01.2025 г. В. Д. А., чрез адв. Й. К., обжалва определение № 45 от 14.01.2025 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 487/2024 г. на Окръжен съд – Разград, в частта, с която е потвърдено определение № 386 от 16.10.2024 г., постановено по гр. д. № 542/2023 г. на Районен съд – Исперих за прекратяване на производството поради липса на компетентност на българския съд по исковете за родителските права, дължимата издръжка за дете и определянето на лични отношения. В жалбата си В. Д. А. сочи, че обжалваният съдебен акт е постановен в противоречие с материалния закон и е необоснован. Иска отмяната му в обжалваната част и връщане на делото на първоинстанционния съд. Смята, че са налице предпоставките на чл. 10 от Регламент 2019/1111 за избор на съд, направен от страните по делото. Посочва, че с отговора на исковата молба ответникът е приел компетентността на българския съд по претенциите за родителските права, издръжката за детето от брака и определянето на режима на лични отношения. Според В. А. в обжалвания съдебен акт не са разгледани обстоятелствата от значение за висшия интерес на детето. Навежда аргументи, че решение № 992 от 03.10.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 1986/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2097 от 10.04.2024 г., постановено по гр, д, № 1672/2024 г. на Софийски градски съд, в производството между същите страни по реда на Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г. не обвързва съда в настоящото производство по въпросите за компетентността и за родителския капацитет на майката. В последното е разпоредено връщането на детето на страните по делото А. Ф. Ю., [дата на раждане], в държавата по обичайното му местопребиваване А.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1/ Има ли право българският съд да приеме, че е налице прехвърляне на компетентност на съд на друга държава-членка по отношение на искове за родителска отговорност при условията на член 12 от Регламент /ЕС/ № 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност и относно международното отвличане на деца, без да посочи коя хипотеза на чл. 12 от Регламента е приложима, да приеме, че не са били налице предпоставките на Регламента за избор на съд, без да отчете обстоятелството, че българският съд вече мълчаливо е приел международната си компетентност, отчитайки отговора на исковата молба и насрещния иск по образуваното пред него дело за развод и родителски права и издръжка и дори е провел две открити съдебни заседания?; 2/ Отпада ли приетата международна компетентност на българския съд, след като по влязло в сила решение, касаещо отвличане на детето от единия му родител /майката в случая/ е постановено, че друга държава е тази по последното обичайно местопребиваване на детето?; 3/ Преценката за висшия интерес на детето свързана ли е само с обстоятелството, че детето има обичайно местопребиваване на територията на друга държава-членка на ЕС? 4/ Ако българският съд вече е приел мълчаливо международната компетентност и е провел две открити съдебни заседания, има ли право да приема впоследствие, че му липсва международна компетентност, без да посочи изрично в определението за прекратяване на делото правна норма от действащия Регламент на ЕС /Регламент № 2019/1111/, която евентуално би била основание за прекратяването според съда или на друг действуващ нормативен акт /КМЧП/ и може ли липсваща аргументация да бъде заместена от такава на второинстанционния съд в неговия акт? Жалбоподателката смята, че първият и четвъртият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по втория и третия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с определение № 4870 от 29.10.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 3023/2024 г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по частната жалба – Ф. Ю. А. е подал писмен отговор, в който моли съдът да остави в сила обжалваното определение в тази му част като правилно. Твърди, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване и българският съд не е международно компетентен да се произнесе по посочените въпроси. С частна касационна жалба с вх.№566/30.01.2025 г. Ф. А. обжалва определение № 45 от 14.01.2025 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 487/2024 г. на Окръжен съд – Разград, в частта, с която е потвърдено определение № 386 от 16.10.2024 г., постановено по гр. д. № 542/2023 г. на Районен съд – Исперих за приемане на компетентност от българския съд да се произнесе по иска за развод по чл. 49 СК и за фамилното име на съпругата след развода. В частната си жалба Ф. А. излага съображения, че обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, постановен в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с практиката на ВКС. В изложението си касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3, като поставя следните въпроси: 1/ При спиране изцяло на съдебното производство за прекратяване на брака и съединените с него небрачни искове по реда на чл. 229, ал. 4 ГПК до приключване с окончателен съдебен акт на друго дело, с което ще бъде решен преюдициален въпрос за изхода на цялото производство, а именно кой е международно компетентният съд да го разгледа, процесуално допустимо ли е при възобновяване на спряното производство и без да е било направено искане от нито една от страните първоинстанционният съд по своя преценка и в противоречие с влязлото в сила съдебно решение по преюдициалния спор да постанови разделяне на иска по чл. 49 СК от задължително съединените с него искове по чл. 59 СК – за родителска отговорност?; 2/ По какъв начин се гарантират правата на родените от брака малолетни и непълнолетни деца при допускане на развод по реда на чл. 49 СК от страна на съда и разделянето на исковете по чл. 59 СК по негова преценка и без съгласието на страните? Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК излага съображения, че съдебният акт противоречи на тълкувателната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по т. д. № 2/2014 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК. Твърди, че е налице противоречие и с практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение по дело С-289/20 и решение по дело С-68/2007. Сочи, че определението на въззивния съд е недопустимо и очевидно неправилно. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното: Частните касационни жалби на страните са процесуално допустими – подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледани по същество, частните жалби са неоснователни. Съображенията за това са следните: Производството пред РС-Исперих е образувано по искова молба, подадена от В. А. срещу Ф. А., с предмет иск с правно основание чл. 49 СК за прекратяване на брака между страните, сключен на 30.06.2018 г., като дълбоко и непоправимо разстроен. Искът по чл. 49 СК е съединен кумулативно с искове за упражняване на родителските права, местоживеенето, режима на личните отношения и издръжката на роденото от брака на страните малолетно дете – А., родено на 23.03.2019 г. Не е спорно по делото, че двамата съпрузи, както и роденото от брака дете, са български граждани. Последните са живеели заедно със своя син в периода юли 2021 – юли 2023 г. в [населено място], А., след което ищцата е взела детето А. и без съгласието на неговия баща, се прибрали в България. Съдът е установил, че по искова молба на бащата Ф. А. до Софийски градски съд е образувано производство по гр.д. №1672/2024 г. за връщането на детето А. в държавата по обичайното му местопребиваване А. по реда на Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г.. След уведомяване за висящото производство пред СГС, производството пред РС Исперих е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. С решение № 2097 от 10.04.2024 г. Софийски градски съд е уважил искането на бащата и е разпоредено връщането на детето А. в държавата по обичайното му местопребиваване А.. Установено е, че след влизане в сила на решението на СГС, РС-Исперих е постановил определение № 386 от 16.10.2024 г., с което след като е възобновил производството е прекратил частично производството поради липса на компетентност на българския съд по исковете за родителските права, дължимата издръжка за дете и определянето на лични отношения, а по производството по иска за развод по чл. 49 СК и за фамилното име на съпругата след развода е насрочил разглеждането му и по които е приел, че е компетентен да се произнесе. От правна страна съдът е извел, че е приложим Регламент 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца. Последният отменя Регламент № 2201/2003 г., считано от 01.08.2022 г. По въпросите за издръжката ОС-Р. е посочил, че се прилага Регламент № 4/2009 г. от 18.12.2008 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничество по въпроси, свързани със задължения и издръжка. В мотивите си въззивният съд е съобразил, че по иска за развод компетентен да се произнесе е българският съд на основание чл. 3, буква „б“ от Регламент 2019/1111, тъй като съпрузите са български граждани. Посочил е, че следва да се вземе предвид относно съединените искове за упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, режимът на лични отношения и издръжката, постановеното по описа на СГС решение за връщането на детето А. в обичайното му местопребиваване в А.. Приел е още, че съгласно фактите, установени в производството по реда на Х. конвенция от 1980 г., детето има обичайно местопребиваване в А., тъй като живее там в периода от юли 2021 г. до отвеждането му без съгласието на баща му от неговата майка в България през юли 2023 г. С оглед на изложеното, въззивният съд е посочил, че не са налице предпоставките на чл. 10, ал. 1 от Регламент 2019/1111 за изричен избор на българския съд между родителите. Поради това ОС-Разград е потвърдил определението на РС-Исперих, че при съобразяване с постановките от Регламент 2019/1111 при признато незаконно задържане на детето и разпоредено връщането му в А., още повече, че същото е й изпълнено, компетентен да се произнесе по тези искове е австрийският съд, тъй като в тази държава членка детето има обичайно местопребиваване. В останалата част също е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че по иска за развод и за фамилното име българският съд има международна компетентност. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е нищожно или недопустимо. По жалбата на В. А.: Първият и четвъртият въпроси са некоректно формулирани и не отговарят на изискванията за формулирането на правен въпрос по смисъла на Тълкувателно решение №1/2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените въпроси са привързани към собственото разбиране на касатора за установените в процеса обстоятелства, които съдът в действителност не е приел. Съдът не е приел, че е приложима разпоредбата на чл. 10 от Регламента. Изборът на съд може да бъде уговорен предварително и най-късно към момента на сезиране на съда. След този момент компетентността може да бъде приета само изрично, но не и мълчаливо. В този смисъл при преглед на съдопроизводствените действия не отговаря на фактите по делото, че съдът е приел мълчаливо компетентността си. Съгласно чл. 10, §2 приемането на компетентност в хода на производството също така следва да бъде записано в съдебните документи от съда в съответствие с националното право и процедури. В случая такова изрично писмено споразумение за избор на съд или за приемане изрично на компетентността в хода на производството не е налице. Вторият и третия въпроси са обуславящи, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото в изложението определение на ВКС не е относимо за процесния случай. В него е прието от една страна, че с оглед на чл.9 от Регламент 2019/1111, в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка и всяко лице, институция или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителските права, е приело отвеждането или задържането или детето е пребивавало в тази друга държава членка най-малко една година след като лицето, институцията или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителските права, е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето и детето се е установило в своя нова среда. Независимо от това с оглед на конкретните обстоятелства по делото-това, че е оттеглена молбата за връщане на детето и нова молба не е подадена в рамките на една година, изразено е съгласие детето да остане в България и където има установена нова среда при което е прието, че по предявен иск по чл.135, ал.2 СК компетентен е българския съд, тъй като детето е придобило обичайно местопребиваване в РБългария по смисъла на чл.9 б), т.ii) от Регламента. В настоящия случай е установена различна фактическа обстановка и съдът в съответствие с практиката на ВКС в мотивите си се е позовал на влязлото в сила решение на Софийски градски съд, с което е признато, че А. е държавата по обичайно местопребиваване на детето А., а също е посочил, че детето вече е върнато в А., поради което българския съд не е международно компетентен да разгледа въпросите за родителската отговорност. По третия въпрос следва да се отбележи, че според съображения 19-23 от преамбюла на Регламент 2019/1111 основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено критерия на близостта. Всяко позоваване на висшия интерес на детето следва да се тълкува в светлината на член 24 от Х. на основните права на Европейския съюз („Х.“) и Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на детето от 20 ноември 1989 г. („Конвенция на О. за правата на детето“), както се прилагат по силата на националното право и процедури. За да се защити висшият интерес на детето, компетентността следва да се определя преди всичко съгласно критерия за близост. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата – по обичайното пребиваване на детето преди неправомерното му отвеждане или задържане. В случая като е преценил поотделно и в съвкупност всички обстоятелства, касаещи висшия интерес на детето, съдът в съответствие с постановките в Регламент 2019/1111 е приел, че не е международно компетентен да се произнесе по въпросите, касаещи родителската отговорност, местоживеенето на детето и дължимата на същото издръжка. По жалбата на Ф. А.: Въпросите, поставени в изложението към касационната жалба, са некоректно формулирани и същите не отговарят на критериите за формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се посочи, че съдът не е постановил разделяне на иска по чл. 49 СК от задължително съединените с него искове по чл. 59 СК – за родителска отговорност, а единствено е приел, че не е международно компетентен в частта относно исковете за родителските права, дължимата издръжка за дете и определянето на лични отношения. Също така, като е приел, че не е международно компетентен, последното не е било в противоречие с решението на Софийски градски съд по преюдициалния спор относно отвеждането на детето А. в държавата му на обичайно местопребиваване. Напротив, именно като е взел предвид, че е установено, че детето има обичайно местопребиваване в А., тъй като живее там в периода от юли 2021 г. до отвеждането му неправомерно от неговата майка в България през юли 2023 г., последният е съобразил висшия интерес на детето. По втория въпрос за пълнота следва да се отбележи, че съдът е съобразил разпоредбата на чл. 3, б. “Б” от Регламент 2019/1111, съгласно която компетентни да разглеждат въпроси, свързани с развод, законна раздяла и обявяването на недействителността на брака, са съдилищата на държавата членка, чиито граждани са двамата съпрузи. Нещо повече, относно защитата на висшите интереси на децата регламентът предвижда, че при наличието на специфични условия компетентността по въпроси, свързани с родителската отговорност, може също да бъде установена в държава членка, в която има висящо производство за развод, законна раздяла или обявяване на недействителност на брака между родителите, или в друга държава членка, с която детето има тясна връзка, и която е договорена предварително от страните, най-късно към момента на сезирането на съда, или е приета от страните изрично в хода на такова производство, дори ако детето няма обичайно местопребиваване в тази държава членка, при условие че упражняването на тази компетентност е във висш интерес на детето. В случая такива условия не са налице, доколкото не е приета изрично писмено компетентността, нито е била договорена към момента на сезирането на съда. Посочената тълкувателна практика, както и решение на СЕС са неотносими, поради което не е изпълнен и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Не е налице и соченото и в двете касационни жалби основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното определение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,