Определение № 566 от 14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 997/2018 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Х. П., Я. Г. И. и Г. И. П., срещу въззивното решение № 176 от 26.10.2017 г. по в. гр. д. № 152/2017 г. на Шуменския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 136 от 15.05.2017 г. по гр. д. № 1174/2016 г. на Районния съд [населено място] пазар в частта, с която е уважен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено по отношение на касаторите, че ищцата К. И. К. е собственик на 1/3 ид. ч. от УПИ ХІХ-784 от кв. 171 по плана на [населено място], с построените в него паянтова жилищна сграда и навес, както и 1/6 ид. ч. от таванско помещение и 2/3 ид. ч. от втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, както и гараж и изба, еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 42 кв. м. и гараж, а на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № 48/11.03.2016 г. за собственост по давност до размера на признатите права на ищцата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, поради което е допустима. От ответницата по касация - ищца по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Ищцата и ответникът Г. П. са сестра и брат. Ответникът Г. П. и ответницата М. П. са съпрузи, сключили граждански брак през 1982 г., а ответницата Я. И. е тяхна дъщеря. С н. а. № 195/1968 г. и н. а. № 164/1972 г. ищцата, ответникът и тяхната майка Я. Т. Г. се легитимират за собственици, при равни права, на 1/2 ид. ч. от дворно място с построени в него паянтова жилищна сграда и навес, на втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, на гараж и изба и 1/2 ид. ч. от таванско помещение. С н. а. № 64/1988 г. Я. Г. дарила на ищцата 1/3 ид. ч. от втория жилищен етаж, 1/6 ид. ч. от дворното място, 1/3 ид. ч. от гараж и изба, заемащи североизточната част на сградата и 1/6 ид. ч. от таванското помещение. С н. а. № 158/2013 г. ответникът Г. П. прехвърлил на ответницата Я. И. срещу задължение за издръжка и гледане 1/6 ид. ч. от поземления имот, както и 1/3 ид. ч. от жилище-апартамент, от еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 42 кв. м. и от гараж. С н. а. № 48/2016 г. ответниците М. П. и Я. И. били признати за собственици по давност на 2/3 ид. ч. от имота, като в нотариалния акт е записано, че Я. И. притежава 1/3 ид. ч. от същия имот. С гласни доказателства е установено, че в спорния имот първоначално са живели ищцата, ответникът и майка им. Преди повече от 20 години ищцата заживяла в друго жилище в същия град и от тогава посещавала имота инцидентно, за да помага на майка си и брат си. За няколко месеца през 1995/1996 г. дъщерята на ищцата свидетелката Й. Я. отглеждала в приземно помещение в имота гъби със съпруга си. Ответниците живели, отначало заедно с майката на ищцата и на ответника, а от няколко години преди смъртта й през 2007 г. - и самостоятелно. Всички ремонтни дейности, преустройства и подобрения в имота били извършени от ответниците. Въззивният съд приел, че след като и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването е по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание съгласно разрешението, дадено в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. От представените нотариални актове /за сделки/ се установява придобитото от ищцата право на собственост в претендирания в исковата молба обем /в частта, с която ищцовата претенция не е уважена изцяло, първоинстанционното решение не е предмет на въззивно обжалване/. Въззивният съд приел, че ответниците са живели в целия имот, въпреки че само единият от тях - Г. П., е притежавал идеална част от него, а ответниците М. П. и Я. И. са били допуснати от него и за да могат да започнат да владеят валидно имота, следва да докажат началния момент на узнаване от ищцата на промяната на намерението при упражняване на фактическата власт в такова за придобиване на собствеността. Единствената безспорно установена по делото демонстрация за промяна в намерението им е едва с издаването на констативния нотариален акт през 2016 г., когато и ищцата узнала за това, а с предявяване на исковата претенция през същата година е прекъсната и придобивната давност. Ето защо въззивният съд приел, че ответната страна не е придобила по давност собствените на ищцата идеални части от спорните имоти и правилно първоинстанционният съд е уважил предявените искови претенции. В изложението за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Такова то би било, ако от самия прочит на съдебния акт е видно, че с постановяването му въззивният съд е нарушил императивни материалноправни разпоредби или се е произнесъл в противоречие със задължителна съдебна практика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. При съсобственост, възникваща от съвместни придобивни и разпоредителни сделки на няколко лица с една вещ, презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена и е налице съвладение, което означава, че всеки от съсобствениците се явява държател на идеалните части на останалите съсобственици, поради което, ако се позовава на придобивна давност за целия имот, претендиращият съсобственик следва да докаже преобразуване на държането във владение, т. е. завладяването на идеалните части на останалите съсобственици, сведено до знанието им чрез такива действия, които категорично отричат правата им, като отстраняване от имота, недопускане в имота, оспорване на права, разпореждане с имота и др. п. Ползването на целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по чл. 31 ЗС, не може да се възприеме като достатъчно, за да се квалифицира като владение за себе си на частите на останалите съсобственици. Извършването на довършителни или ремонтни работи в общия имот, характерни за индивидуалния собственик, от един от съсобствениците, също не може да се квалифицира като демонстрация на промяна на намерението, с което се упражнява фактическата власт върху идеалните части на останалите съсобственици, защото всеки съсобственик съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС е длъжен да участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. В този смисъл е и съдебната практика /напр. решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, II- ро г. о., решение № 302 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 1168/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и др./. Извършването на такива действия от съсобственик не е действие по отблъскване владението на останалите - то е насочено към запазване или подобряване на общата вещ, което ползва всички съсобственици, като съсобственикът, който ги извършва сам, разполага с правото на иск за вземане за разноски срещу останалите до размера, съответстващ на идеалната им част в общата вещ. Отделно от това - правото на собственост не се погасява по давност ако един от съсобствениците не посещава имота или не се грижи за него, а се изгубва или с придобиването му от друг, или чрез изричен отказ от него, или чрез отчуждаването му в полза на трето лице в съответната форма за действителност на разпореждането, когато имотът е недвижим - хипотези, които в разглеждания случай не са установени. Обжалваното въззивно решение съответства на така формираната задължителна съдебна практика и при постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, поради което и не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по касация доказаните като извършени с приложената вносна бележка разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 15.01.2018 г. в размер на 600 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.