Определение № 3212 от 15.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2684/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпили две касационни жалби от ищеца в производството П. С. Н., подадени чрез пълномощник адв. Г. Ч. от САК, с които се обжалват поотделно въззивно решение № 1496/13.03.2025 г. и въззивно решението по чл. 247 ГПК с № 2888/13.05.2025 г., двата акта постановени по в. гр. д. № 5076/2024 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав. С първото /основно/ въззивно решение № 1496/13.03.2025 г., СГС е отменил първоинстанционно решение № 3711 от 29.02.2024 г. по гр.д. № 46488/2022 г. на Софийски районен съд, в частта, с която П. И. П. е осъден да заплати на П. С. Н. на основание чл. 45 и чл. 86 ЗЗД сумата от 3000 лв., ведно със законната лихва от 18.08.2021 г. до изплащането й, за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в следствие на виновно противоправно поведение на ответника, който на 18.08.2021 г. в гр. София, ж.к. Илинден” пред бл. 146 му нанесъл удари с юмруци в лявата част на главата и лявата раменна става, като му причинил травматични отоци, кръвонасядания и болка на левия среден лицев етаж и на лявата мишница и прилежащите й области, на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата 436,67 лв. съдебни разноски, вместо което е постановено, че се отхвърля иска, предявен по исковата молба (с посочен вх. № по регистъра на СРС), от П. С. Н. срещу П. И. П. да се осъди ответника да му заплати на основание на чл. 45 и чл. 86 ЗЗД сумата от 3000 лв., ведно със законната лихва от 18.08.2021 г. до изплащането й, за обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на виновно противоправно поведение на ответника, проведено на 18.08.2021 г. в гр. София, ж.к. Илинден” пред бл. 146, представляващо нанасяне на удари с юмруци в лявата част на главата и лявата раменна става, като му причинил травматични отоци, кръвонасядания и болка на левия среден лицев етаж и на лявата мишница и прилежащите й области, стрес, страх, унижение и срам от преживяното. В останалата обжалвана част е посочено, че първоинстанционното решение се потвърждава. По разноските въззивният съд е постановил осъждане на ответника да плати на ишеца на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата 1000 лв. разноски за производството пред СГС, съответно е осъдил ищеца да плати на ответника сумата 1035,06 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за производството пред СРС и СГС. С касационната жалба срещу първото решение се твърди, че то е неправилно и несправедливо, че съдът е допуснал процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата, че при определяне размера на обезщетението не е съобразил и публичния характер на нанесения побой, че има противоречие между мотиви и диспозитив на решението относно размера на предявения иск за неимуществени вреди, правещо неясна волята на въззивния съд по този иск, че на ищеца са присъдени разноски само пред СГС. Иска се решението да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, претендират се и разноски пред касационния съд. С жалбата, инкорпорираща и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, според допълнителната молба от 12.05.2025 г. от адв.Ч. в процедурата по чл.285, ал.1 ГПК, се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, също и по чл. 280, ал. 2 ГПК- очевидна неправилност. С последващо решение № 2888/13.05.2025 г. по същото въззивно дело, постановено в производство по чл. 247 ГПК, въззивният съд е отхвърлил като неоснователна молбата с вх. № 37016/25.03.2025 г. на П. С. Н. за поправка на очевидна фактическа грешка на първото решение. С касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК се твърди, че същото е недопустимо, а и неправилно, тъй като съдът е подменил волята на ищеца и се е произнесъл по непредявен иск, като е посочил и неверни факти относно размера на предявения иск за неимуществени вреди. Иска се отмяната на това второ решение. За основанията за допускане касационното обжалване на въззивното решение по чл. 247 ГПК, се сочи чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по поставен въпрос, като се препраща и към тези по повод първата касационна жалба тъй като въззивният съд е посочил, че двете решения са нераздели, съгласно молба от 17.06.2025 г. от адв.Ч. в процедурата по чл.285, ал.1 ГПК. Насрещната страна– ответникът П. И. П., поотделно оспорва като неоснователна всяка от тях с писмени отговори, подадени чрез пълномощник адв. П. С. от САК. Върховният касационен съд, като взе предвид данните по делото, намира следното: Първоинстанционният съд е разгледал предявените от П. С. Н. срещу ответника П. И. П. искове с основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 9000 лв. ведно със законната лихва от 18.08.2021 г. до изплащането й, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в следствие на виновно противоправно поведение на ответника, който на 18.08.2021г. в гр. София, ж.к. Илинден” пред бл. 146 му нанесъл удари с юмруци в лявата част на главата и лявата раменна става, като му причинил травматични отоци, кръвонасядания и болка на левия среден лицев етаж и на лявата мишница и прилежащите й области, и е отхвърлил този иск за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 15 000 лв., както и е отхвърли изцяло предявеният от П. С. Н. срещу П. И. П. иск за заплащане на сумата от 3000 лв. обезщетение за имуществени вреди/пропуснати ползи от неполучен доход в периода 18.08.2021 г.-18.08.2022 г. поради невъзможност да вдига предмети по-тежки от 1 кг. и невъзможност да управлява МПС/, настъпили от виновното и противоправното поведение на ответника на същата гореописана дата и място, като му причинил травматично увреждане от удари с юмруци на лявата част на главата и лявата раменна става, със законната лихва от 18.08.20921 г. до плащането. Според този резултат, е определена и отговорността на страните за разноски, като ответникът е осъден да плати на ищеца 1310 лв. разноски, а ищеца на ответника - 1625 лв. разноски. По повод подадена срещу първоинстанционното решение въззивна жалба само от ответника П. И. П., въззивният съд е разгледал само исковата претенция за неимуществени вреди в уважената част, като е приел че то се обжалва в тази част само. Посочено е какъв е изходът на спора пред първоинстанционния съд, както и какви са конкретните оплаквания на въззивника в обжалваната част – касаещи неправилност на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд относно процесното събитие и връзката му с посочените травми на ищеца, за нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, за прекомерност на присъдения размер на обезщетението, съответно и възраженията срещу жалба на насрещната страна-ищеца, според които решението е правилно, доказателствата сочели на нанесени удари на ищеца от ответника, и присъденият размер на обезщетението се явява справедлив. Отразени са и твърденията на ищеца по исковата молба и оспорванията на ответника по тях. Въззивният съд е описал подробно събраните по делото писмени доказателства и установените от тях обстоятелства, също и сведенията, дадени пред съда от разпитаните по делото свидетели, както и заключението на приетата съдебно-медицинската експертиза /СМЕ/ относно възможните причини за описаното в медицинското удостоверение увреждания на ищеца и обективното настоящо състояние на движението на лявата му ръка. По правните си изводи по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди в обжалваната част, е приел за установено, че към 9,00 ч. на 19.08.2021 г. състоянието на ищеца е било според описаното в приетото по делото и неоспорено съдебно-медицинско удостоверение (530/2021 г. от УМБАЛ“Александорвска“), а именно разлят оток в областта на лявата скула и орбита, оформящ леко видима лицева асиметрия, на фона на който в областта на скулата и външната половина на долния кслепач има дифузно синкаво мораво кръвонасядане около 4 см./3 см., като мястото е болезнено при палпация; предно външно в долната половина на лявата подмишница има интензивно мораво синкаво дифузно петнисто кръвонасядане на кръглова площ с диаметър около 8 см., съчетано с добре изразен локален оток, като мястото е силно болезнено при докосване; палпаторна болка по цялата лява предмишница, лакътна област и горна част на предмишницата; видимо болезнени и щадящи движения на лява раменна и лява лакътна става. За така описаното състояние въззивният съд е приел, че може да е причинено от удари с юмруци, както се сочи и в горепосоченото медицинско удостоверение и в приетата по делото СМЕ, неопровергани в тази част от останалите доказателства и кредитирани от съда. По спора дали това състояние на ищеца е било причинено от нанесени му от ответника юмручни удари, въззивният съд е приел за установено и следното: На 18.08.2021 г. около 18 ч. в гр. София, ж.к. Илинден, пред бл. 146, прибирайки се в дома си, ищецът П. Н. видял ответника да седи на пейката пред вход Б, оставил си багажа на пейката като отправил реплики към ответника, с които изразил недоволство и несъгласие със седенето му на тази пейка, а ответникът му отговорил, че ищецът не може да му казва къде да седи. Тези обстоятелства съдът ги е приел за безспорни, а и установени от събраните по делото доказателства. От показанията на св. А. е установил, че след тази размяна на реплики, ответникът станал от пейката и се приближил към ищеца, като го доближил до степен да осъществи физически контакт с него - да го достигне с ръце. В тази част съдът е кредитирал показанията на свидетеля като резултат от личните му впечатления и неопровергани от останалите събрани по делото доказателства. От показанията на св. С. е приел, че след това ответникът е нанесъл няколко удара на ищеца - в лицето и в лявата част, като е казвал „сега ще те нокаутирам”, че ищецът бил с вдигнати ръце, опитвайки се да се предпази. Приел е, че този свидетел е бил очевидец на събитието и не е заинтересован от изхода на делото, а показанията му са последователни, достатъчно подробни, като е наблюдавал ситуацията от сравнително близко разстояние в ясно време през август 2021 г. в светлата част на деня. Въззивният съд надлежно се е мотивирал защо няма основание да не кредитира показанията на този свидетел за горните обстоятелства в контекста на други дадени от свидетеля данни /относно годината и часа на събитието, мястото, на което свидетелят е паркирал колата си/, като е ценил показанията му заедно с другите събрани по делото доказателства, които не ги опровергават, и сочат същия като свидетеля механизъм на увреждане на ищеца, както и предвид липсата на такива, които да сочат, че преди прегледа на ищеца на 19.08.2021 г. в 9,00 ч. сутринта последният е участвал в други събития, годни да му причинят описаното при този преглед състояние. Съобразил е и посочената от св. С. негова реакция на възприетото -„тръгнал си, защото бил стресиран и уплашен, че ще го разпитват за случилото се като свидетел”, за да обоснове извод, че възприетото от свидетеля събитие е имало потенциал за причина за образуване на съдебни дела, тоест то не е било само вербален конфликт, както твърди ответникът, съответно само „сбутване“, както сочи св. А.. В същата насока са ценени и показанията на св. Н., която е посочила, че този ден ищецът се прибрал в дома им със синина на лявата скула до окото, което е нейно обективно наблюдение, съответстващо на описаните в медицинското удостоверение увреждания на ищеца. Съдът е кредитирал показанията й, независимо, че е съпруга на ищеца, тъй като същите са били в подкрепа на показанията на св. С.. Същото описание на настъпването на вредите ищецът е посочил пред лекаря и на 19.08.2021 г. в 9,00ч. сутринта, както и в жалбата до СРП от 23.08.2021 г., както и в сведението по прокурорската преписка от септември същата година, а още на 18.08.2021 г. се е обадил на тел. 112, във връзка с които факти въззивният съд е приел, че е житейски неоправдано, при липса на доказателства в тази насока, да се приеме, че поведението на ищеца е било злоупотреба с право. Относно показанията на св. А. в частта, сочеща че между страните е имало само „сбутване“, като и двамата са се бутали и залитали, съдът е посочил, че не ги е кредитира, като опровергани от установените конкретни увреждания на ищеца, и от установения от медицинското удостоверение и СМЕ механизъм на тяхното причиняване, при липса на установена друга причина за тях, също и опровергани от показанията на св.Н. и св.С.. И за показанията на св. А. Е. С. е прието да не установяват, че ответникът не е нанесъл юмручни удари на ищеца на 18.08.2021 г., т.к. за този свидетел съдът е приел, че не е бил очевидец на събитието в частта, в която е имало физическо съприкосновение между страните, че той е възприел събитията след като конфликтът между страните вече е бил в заключителната си фаза, при която вече не е имало физически контакт между тях, като за началото и за развитието на събитието в кулминационната му фаза този свидетел е преразказал посоченото му от съседа С.. За осъществяването на физическо съприкосновение съдът се е позовал и на показанията на св. А. относно заявеното от него, че страните са се „сбутали“; че останалите присъстващи съседи са разтървали страните; че в момента, в който страните вече са били разделени от друг съсед, събитието е било в заключителната си фаза. С оглед на така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд, е приел за установено по делото противоправно поведение на ответника от 18.08.2021 г., в резултат на което ищецът е претърпял уврежданията, посочени в медицинското удостоверение от 19.08.2021 г., и тъй като презумпцията за вина не е опровергана, то ответникът отговаря пред ищеца за обезщетяване на вредите от това поведение. По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд се е водел от направеното тълкуване на приложимите норми на чл. 45, чл. 51 и чл. 52 ЗЗД относно подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди от страдание на увреденото лице, накърнените блага, които следва да се репарират, факторите от значение за определяне справедливия размер на обезщетението за тях. При прилагането им към настоящия случай, въззивният съд е посочил, че съобразява възрастта на пострадалия – 74 г., претърпените от него контузии на левия среден лицев етаж и лява мишница и прилежащите й области, изразени с травматични отоци, кръвонасядания и болка, че ищецът има ограничен обем на движението на лява раменна става до 70 градуса при норма от 180 градуса и част от този ограничен обем се дължи на претърпените травми, че в резултат на този ограничен обем има затруднения при извършване на някои дейности с лявата ръка във връзка с хватателния рефлекс, треперел при връщането си вкъщи след инцидента, не можел да спи нощем, вдигал високо кръвно налягане, бил неспокоен и изпитвал болки. Относно горните установени и от районния съд факти, въззивният съд е посочил, че не са въведени оплаквания във въззивното производство, и те се установяват от събраните писмени и гласни доказателства, вкл. и от тези на св.Н., които са кредитирани от съда. Посочено е още от съда, че приема установено ищецът да се е чувствал унизен, разстроен и обиден, освен от показанията на св.Н., и като обичайни такива с оглед спецификата на място и време на настъпване на увреждането, а именно в светлата част на деня, лятно време, пред блока на ищеца и пред множество съседи и отворени прозорци на жилищата, на блока. При така възприетото, съдът е преценил, че сумата 6000 лв. е справедлив размер на обезщетението, като за този размер са съобразени напредналата възраст на ищеца при претърпяването на вредите, отражението на общото му здравословно състояние и допринасяне за по-голямо ограничение на движението на раменната става, че ударите са били в няколко области - в главата и по раменна става, че отоци и кръвонасядания е имало в няколко области, че събитието е било пред съседи, което е увеличило стресогенен фактор при осъществяването му, който сам по себе си също е висок - удари с юмруци по главата и в областта на ляво рамо, социално икономическите условия в страната за 2021 г. Същевременно съдът е съобразил краткия период на отшумяването на силните болки, краткия период на възстановяването от същите, както и че физическите увреждания са само кръвонасядания и отоци, представляват лека телесна повреда, че не е установено периодът на възстановяване да е бил по-продължителен от обичайното. Изложеното е обусловило решаващ обобщен извод, че решението на първоинстанционния съд, в частта, в която е присъдил обезщетение в размер на горница над 6000 лв. до 9000 лв. е неправилно и следва да се отмени, а в останалата част да се потвърди. Според този краен резултат, като е посочил, че е различен размера на вземанията, предмет на производствата пред СРС и СГС и е различно съотношението между уважена и отхвърлена част от исковете пред двете инстанции, въззивният съд е определил и отговорността за разноските, като е посочил, че за тези в тежест на ответника пред СРС от 436,67 лв. следва да се отмени решението, като в полза на ответника се присъдят още 541,77 лв. разноски пред СРС, съответно е определил и дължимите взаимно между страните разноски и пред СГС: в полза на ищеца 1000 лв., в полза на ответника 493,29 лв. След обявяване на въззивното решение, е подадена молба от адв.Ч. като пълномощник на ищеца П. Н., с която е поискано от съда да отстрани допуснато противоречие между диспозитив и мотиви на въззивното решение, защото като краен резултат излизало, че СГС е отменил изцяло решението на СРС, както и невярното посочване на цифри, изразяващи претендираното от молителя обезщетение за неимуществени вреди, с довод, че не е предявявал иск за обезщетение за неимуществени вреди за 3000 лв., нито такъв размер е присъждан от СРС. По молбата и в производство по чл. 247 ГПК, въззивният съд е постановил решение № 2888/13.05.2025 г., с което е отхвърлил същата като неоснователна. Позовал се е на посоченото в основното си решение какво е било постановено с решението на СРС, а именно, че с решението на СРС иск за неимуществени вреди е уважен за 9000 лв., като е отхвърлен иска за горницата над 9000 лв. до 15000 лв. и иска за имуществени вреди в размер на 3000 лв., посочено е, че решението на СРС е обжалвано само в частта, в която е уважен иск за 9000лв. като обезщетение за неимуществени вреди, като е прието, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е 6000 лв. Поради това е прието, че формираната воля на съда е коректно изявена в диспозитива на решението; че предмет на въззивното дело е само иска за сумата от 9000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като формираната в мотивите воля на съда, че справедливо обезщетение за тях е 6000 лв., и че решението на СРС, с което е уважил иска за 3000 лв. /горница над 6000 лв. до 9000 лв./ следва да се отмени и иск за тази горница следва да се отхвърли, е прецизно изявена в диспозитива на решението. Посочил е, че претърпените имуществени вреди, иск за които СРС е отхвърлил, не са предмет на въззивното дело, поради което и въззивния съд нито в мотивите, нито в диспозитива на решението не се е произнесъл по този иск. С въззивното решение е потвърдено решението на СРС в останалата обжалвана част, тоест в частта, в която иск за неимуществени вреди е уважен за сумата от 6000 лв. Извършената служебна проверка за допустимостта на подадените две касационни жалби, сочи, че първата касационна жалба от ищеца П. Н. – тази срещу основното въззивно решение № 1496/13.03.2025 г., е процесуално недопустима в частта ѝ, подадена срещу частта на това въззивно решение, с която ответникът /като последица от потвърждаване на първоинстанционното решение в останалата обжалвана част/ е осъден да заплати на ищеца сумата 6000 лв. обезщетение за неимуществени вреди със законната лихва от 18.08.2021 г. до плащането й. Ищецът няма правен интерес да обжалва решение, постановено в негова полза- с което искът е уважен изцяло или частично, поради което касационната жалба срещу основното въззивно решение следва да се остави без разглеждане в посочената част. В този смисъл - за липсата на правен интерес от обжалване на благоприятно за жалбоподателя решение, е и трайната практика на ВКС ( определение № 424 от 26.04.2010 г. по гр. д. № 90/2010 г., ГК, ІІ г. о. на ВКС, определение № 50936 от 23.12.2022 г. по гр. д. № 2134/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, определение № 540 от 07.02.2024 г. по гр. д. № 1817/2023 г., ГК., І г. о. на ВКС, определение № 2079 от 23.07.2024 г. по т. д. № 210/2024 г., ТК., ІІ т. о. на ВКС). Ответникът не е обжалвал въззивното решение в същата тази част, в която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането му да плати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди 6000 лв. с лихвата от датата на деликта. В останалата част касационната жалба срещу основното въззивно решение е допустима – подадена е в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, допустима е и втората касационна жалба срещу въззивното решение по чл. 247 ГПК. Искането на касатора за допускане касационно обжалване както на основното въззивно решение, така и на това за неговата поправка по чл. 247 ГПК, се основава на твърдение за наличие на основания за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, също и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, а за решението по чл. 247 ГПК и за недопустимост. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, преценката на касационната инстанция за основанията по чл. 280, ал.1 ГПК е ограничена от поставен от касатора правен въпрос в изложение, с което се обосновава – чл. 280, ал. 1, вр. чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение основното въззивно решение № 1496/13.03.2025 г. в частта извън тази, за която касационната жалба се прие за недопустима, съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане касационното обжалване, по следните съображения: В случая на преценка по чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат поставените въпроси в текста на първата касационна жалба срещу основното решение - на стр. 2, 7 и 8 съгласно молба от 12.05.2025 г. на адв.Ч. по повод дадени от администриращия жалбата въззивен съд съда указания по чл. 285, ал.1 ГПК. Формулирани са на посочените страници следните въпроси, номерирани от настоящия съдебен състав според поредността им: 1/ Правният въпрос от значение за изхода на делото по настоящия казус е, че въззивният съд в резултат на неправилно обсъждане на събраните по делото писмени и устни доказателства е достигнал до неправилни изводи, които са довели до намаляване на присъденото обезщетение за причинените му неимуществени вреди от 9000 лева на 6000 лева в мотивите на съдебното решение, а с диспозитива на съдебното решение се отхвърлят, което е противоречие между диспозитив и мотиви на съдебното решение и е категоричен аргумент за отмяна на постановеното неправилно съдебно решение. Както и въпросите: 2/ Приема ли ВКС като твърдение, че в постановеното съдебно решение № 1496/13.03.2025 г. по гр. д. № 5076/2024 г. на СГС е налице само ЯФГ / явна фактическа грешка / при изписването на първите два диспозитива на постановеното съдебно решение; 3 / Явна фактическа грешка ли е съдът да цитира неверни факти, вписани в регистъра на СРС, като твърди, че в предявената искова молба с вх. № 179259/29.08.2022 г., вписана в регистъра на СРС е било посочено, че доверителят ми претендира за обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 3000 лева, като в исковата молба е посочена сума в размер на 15 000 лева, респ. второто копие от представената искова молба притежавам аз като защитник на П. Н.?; 4/ Явна фактическа грешка ли е съдът да цитира номера и делото на постановеното съдебно решение на първоинстанционния съд и да пише, че ответникът П. П. е осъден да заплати доверителя ми 3000 лева, когато е осъден да заплати 9000 лева?; 5/ Едновременното цитиране в първите два диспозитива на постановеното съдебно решение от въззивната инстанция на истински, реални факти, касаещи номера на съдебно решение, номер на образувано гражданско дело, съдебен състав, номер на искова молба и едновременно с това на невярни факти, касаещи единствено и само на заявено в искова молба и присъдено със съдебно решение размер на неимуществени вреди пред първоинстанционния съд, следва да бъде възприето като ЯФГ, или незаконосъобразно внушение на съда, с което се цели да бъде въведена в заблуждение спечелилата в първоинстанционното производство процесуална страна?; 6/ При допускане до изслушване на свидетел на страна, не следва ли съдът при преценката си за допускане да вземе предвид и възраженията на ответната страна и какъв следва да е правният характер на изложените възражения, за да бъдат взети под внимание от съда? По твърдението за постановяване въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС, се сочи решение № 80/03.05.2018 г. по гр.д.№ 2560/2017 г. на ІV г.о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ІV г.о., решение № 136/11.04.2011 г. по гр.д.№ 602/2010 г. на ІV г.о. С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, е изяснено, че общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, като касационната инстанция не може да извежда такъв въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни такъв зададен от касатора въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, ВКС съдът не може да го извежда от съдържанието на изложението и от оплакванията с касационната жалба. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите, специфични предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК. Нито един от поставените въпроси нямат характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията с посоченото тълкувателно решение. Отговорът на първия въпрос в първата му част- относно извода за намаляване на присъденото обезщетение, както и на шестия въпрос, е изцяло в зависимост от преценка на фактите по делото и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези въпроси са израз на несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и оплакване за процесуално нарушение при обсъждане на доказателствата и така представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК /т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК/. Въпрос № 1 във втората си част- относно фактическа грешка, и въпросите №№ 2-5 не са относими към решаващите изводи на въззивния съд по основното решение относно основателността на иска за неимуществени вреди за приетия от съда справедлив размер от 6 000 лв., а изразяват тезата на касатора за допуснати фактически грешки при диспозитива на това въззивно решение, поради което са неотносими към предмета на спора. Несъответствието на формулираните въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК сочи на липса на общо основание за селекция по чл. 280, ал.1 ГПК и е достатъчно за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, което изключва /препятства/ преценката дали по тези въпроси е налице някое от сочените от страна на касатора специфични основания за селекция по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с посочени решения на ВКС по чл. 290 ГПК, или чл. 280, ал.1, т.3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона, като последното сочено специфично основание и не е обосновано: не е мотивирано с какво разглеждането на тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по тези въпроси, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване се иска, или коя е неправилната съдебна практика и защо трябва да бъде изменена, съгласно разясненията по т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В заключение не може да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК на частта от въззивно решение № 1496/13.03.2025 г., в която съдът е отменил първоинстанционното решение в частта са присъдената на ищеца сума 3000 лв. обезщетение за неимуществени с лихвата от деликта, и е отхвърлил иска за същата сума. По отношение оплакването относно присъдените от въззивния съд разноски, нито едни от поставените въпроси не се отнася, поради което няма основание за допускане касационното обжалване на това въззивно решение в частта за разноските. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо в обжалваната част по иска по чл. 45 ЗЗД- същото е постановено от компетентен съд и в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по разбираем начин, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на предявения иск. Не възниква съмнение и за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от касатора част. Очевидната неправилност не съвпада с неправилността по чл. 281 ГПК, тя е квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, изводима от самия му прочит, когато се констатират груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика, а такива в случая не са налице. За да постанови решението си по този иск, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, мотивите на съда са основани на преценка на посочените в решението доказателства като не се констатира вътрешно противоречие на мотивите или нарушаване правилата на формалната логика. Правораздавателната воля на съда е изразена по разбираем начин, в мотивите е очертан предмета на обжалване и правните изводи на съда са ограничени именно до преценка основателността на иска по чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 51 и чл. 52 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди в уважения от първоинстанционния съд размер от 9 000 лв. с лихвата от датата на деликта. Изложени са мотивите на съда защо намира, че справедливия размер на обезщетението е под тази сума, а именно в размер на 6000 лв., обусловило и извод за отмяна на първоинстанционното решение за горницата над тази сума до 9000 лв. /посочена последната като обжалваем размер във въззивното производство/. Аритметичното математическо действие сочи, че разликата между двете суми е 3000 лв., за която сума (и със законната лихва от 18.08.2021 г. датата на деликта) според диспозитива на въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в частта по иска за обезщетение за неиумществени вреди, и предявеният иск за същата сума 3000 лв. и лихви от датата на деликта, е отхвърлен, поради което липсва съмнение за такава тежка форма на неяснота на правораздавателната воля на съда, която да го прави очевидно неправилно. Оплакванията с жалбата и с изложението към нея се основават на твърдение за погрешна оценка на събраните по делото доказателства и представляват доводи за неправилност по чл. 281 ГПК, които доводи не може да се преценяват в предварителната фаза по чл. 288 ГПК, защото касаят правилността на въззивното решение. По отношение въззивното решение по чл. 247 ГПК с № 2888/13.05.2025 г., съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане касационното обжалване, по следните съображения: Същностна черта на решението по чл. 247 ГПК е, че то има за последица отстраняването на порок, при който е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, волята на съда е ясна, но е отразена неточно. Решението, с което поправката се допуска, премахва несъответствието между волята на съда и нейния външен израз, а не подменя съдържанието на поправения акт. По обжалване на това решение, се поставя следния въпрос /стр. 2 от касационната жалба срещу него / в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК: Правният въпрос от значение за изхода на делото по настоящия казус е, че въззивният съд с манипулативни доводи е потвърдил, че в постановеното основно решение с № 1496/13.03.2025 година по настоящето дело не е била допусната явна фактическа грешка, независимо от констатираното, че в мотивите на основното съдебно решение пише, че размера на присъдените неимуществени вреди се намаляват от 9000 лева на 6000 лева, а в диспозитива на същото решение се отхвърлят, като по този начин е налице противоречие между диспозитив и мотиви на съдебното решение и е категоричен аргумент за неговата отмяна. Също така, съобразно молбата на адв. Ч. от 17.06.2025 г. в производството по чл. 285, ал.1 ГПК, следва да се считат поставени по въззивното решение по чл. 247 ГПК и същите въпроси, и на същите основания, като тези по касационната жалба срещу основното въззивно решение, посочени по-горе в настоящето определение- общо шест въпроса. Предвид съдържанието на основното въззивно решение и мотивите на въззивното решение по чл. 247 ГПК, съставът на ВКС намира, че всички формулирани от страна на касатора въпроси по жалбата срещу въззивното решение по чл. 247 ГПК, нямат претендираното от страната значение и не обуславят допускането на касационния контрол. При касационно обжалване на решение за поправка на очевидна фактическа грешка, като релевантни от гледна точка разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК се явяват въпроси, които касаят провеждането на производството по чл. 247 ГПК - дали визираното от страната несъответствие представлява очевидна фактическа грешка; спазен ли е процесуалният ред за отстраняването й; произнасянето на съда в рамките на правомощията по чл. 247 ГПК ли е. Поставеният с тази втора касационна жалба самостоятелно въпрос, не кореспондира със мотивите на въззивния съд по решението по чл. 247 ГПК, нито със съдържанието на основното въззивно решение. Същото се отнася и до въпрос № 1 от тези, поставени с първата касационна жалба, в частта му, касаеща твърдение за противоречие мотиви-диспозитив. В останалата му част същия този въпрос № 1 и въпрос № 6 нямат отношение към мотивите на решението по чл. 247 ГПК, защото се отнасят до оплаквания относно процеса по допускане и оценка на доказателства. Другите въпроси № № 2 - 5 също не съдържат питания, относими към преценката на спецификата на производството по чл. 247 ГПК, защото не сочат на несъответствие на изразената воля на съда в мотивите спрямо тази в диспозитива на основното въззивно решение, а са концентрирани върху самото съдържание на отделни абзаци от диспозитива на основното въззивно решение, като изразяват собственото разбиране на поставилия въпросите за това как следва словесно да се изрази съда в диспозитива. Ето защо всички въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, което сочи на липса на общото основание за селекция по тях по чл. 280, ал.1 ГПК, което препятства преценката дали по тях е налице и дали е обоснована някоя от сочените специфични предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не се констатират белези за пороци на въззивното решение по чл. 247 ГПК в кръга на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. Не възниква съмнение въззивният съд да е разбрал погрешно съдържанието на основното си решение по делото, а за последното вече е посочено по-горе от касационния съд, че липсват пороци по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касационният съд също посочи по-горе, че математическата разлика между приетия с основното решение от въззивния съд справедлив размер на обезщетението от 6000 лв. и присъдения от първата инстанция размер от 9000 лв. /посочен последния и като обжалваваем размер/ е точно 3000 лв., поради което постановеният диспозитив съответства на правораздавателна воля на съда, изразена в мотивите, и е разбираем. Вписването в диспозитива на основното въззивно решение на вх. № на подадената искова молба /с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е за 15 000 лв./ не всява съмнение в постановения от въззивния съд краен резултат, защото от всички части на диспозитива на основното въззивно решение става ясно, че предмет на отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди е само сумата от 3000 лв., т.е обратно логически следва, че за разликата над тази сума, до присъдената в полза на ищеца с първоинстанционно решение сума от 9000лв., първоинстанционното решение не се отменя, то е и изрично потвърдено от въззивния съд в тази останала обжалвана част. Ищецът не е обжалвал първоинстанционното решение в частите, в които са били отхвърлени както искът му за неимуществени вреди за горницата над 9000 лв. /за колкото искът му е бил уважен/ до предявения исковата молба размер от 15 000 лв., така и изцяло искът му за обезщетение за имуществени вреди в размер на 3000 лв., ведно с лихвите от датата на деликта, което обстоятелство също подкрепят преценката, че липсва нарушение на логическите правила с постановеното въззивно решение по чл. 247 ГПК. Не е имало процесуална пречка за постановяване на това решение, спазена процедурата по чл. 247 ГПК, поради което то не е недопустимо. С оглед изложеното, на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение,