Определение № 208 от 14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 917/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 3881 от 11.ІХ.2021 г. на „Овергаз Мрежи” АД-София /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез двамата негови процесуални представители по пълномощие от САК против решение № 17 на Софийския апелативен съд, ТК, 15-и с-в, от 12.01.2021 г., постановено по т. дело № 2323/2020 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 693/4.V.2020 г. на СГС, ТК, с-в VІ-12, по т. д. № 197/2018 г.: за отхвърлянето и на двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени срещу ответното „Булгаргаз“ ЕАД-София, чийто предмет е било осъждането на последното да заплати сума в размер на 697 783.55 лв., представляваща стойността на заплатена за периода януари-март 2017 г. цена по сключения помежду им договор № 494-2013/30.ХІІ.2016 г., формирана от компонента „за обществена доставка“, начислен на основание чл. 17, ал. 7 от Наредба № 2/2013 г. за регулиране на цените на природния газ, както и за присъждането на сума в размер на 35 470.67 лв., представляваща лихва за забава за периода 29.ІІІ.2018 г. и до датата на завеждане на делото (28.ІХ.2018 г.). Оплакванията на търговеца настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който всички предявени осъдителни искове да бъдели уважени, ведно с присъждането и на всички направени от касатора съдебно-деловодни разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба подателят й „Овергаз Мрежи“ АД обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение ( основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване ) още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл в противоречие както със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановката по т. 19 на ТР № 1 от 4.І.2001 г. на ОСГК по гр. дело № 1/2000 г., така и в дванадесет, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии / Решение № 108/125.ІІ.2018 г. на ІІ-ро г.о. по гр. дело № 5201/2016 г.; Решение № 128/17.І.2019 г. на І-во г.о. по гр. дело № 3170/2017 г.; Решение № 354/30.Х.2015 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 1398/2015 г.; Решение № 796/2.ІІ.2010 г. на І-во г.о. по гр. дело № 1660/09 г.; Р. № 3/10.VІІІ.2015 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 4073/2013 г.; Р. № 134/25.Х.2018 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 3462/2017 г.; Р. № 1/24.VІІ.2012 г. на І-во г.о. по гр. дело № 777/2010 г.; Р. № 129/12.VІІ.2013 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 558/2012 г.; Р. № 202/13.VІІ.2012 г. на І-во г.о. по гр. дело № 680/2011 г.; Р. № 453/3.ХІ.2011 г. н ІV-то г.о. по гр. дело № 634/2010 г.; Р. № 502/26.VІІ.2010 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 222/09 г.; Р. № 128/17.ХІІ.2019 г. на ІІ-ро г.о. по гр. дело № 887/2019 г. / по следните три процесуално- и материалноправни въпроса: 1./ „Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност за въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение, освобождава ли го от задължението да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства по делото и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?“; 2./ „Представлява ли плащане при начална липса на основание по чл. 55 ЗЗД платената по-висока цена на стоката природен газ с включена компонента „за обществена доставка“ по чл. 17, ал. 6 от Наредба № 2 от 9.ІІІ.2013 г. за регулиране на цените на природния газ по договор за доставката на такъв „на вход на газопреносната мрежа“, когато доставчикът не е извършил за клиента нито едно от задълженията си по т. 2.5 от издадения му от КЕВР лиценз за обществена доставка, нито е доказал направени разходи за тези услуги?“; 3./ „При спор относно прилагане на договорна клауза може ли съдът да постанови решението си без да тълкува действителната воля на страните съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД?“; Отделно от горното, предвид „липсата на съдебна практика или друга задължителна по тълкуване и прилагане на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове, свързани с доставката на природен газ“, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явявало произнасянето на САС с атакуваното решение и по следните седем правни въпроса: 1./ „Съществува ли законово ограничение общественият доставчик на природен газ да участва на газовия пазар и като търговец, като доставя газ на крайния снабдител като клиент, при какви цени – регулирани или по свободно договаряне с оглед директивите на ЕС, разпоредбите на Закона за енергетиката /ЗЕ/ и подзаконовите нормативни актове, свързани с неговото прилагане?“; 2./ „При формиране на цената „на вход на газопреносната мрежа“ в нея включва ли се компонента „за обществена доставка“ по смисъла на чл. 17 от Наредба № 2/2013 г. за регулиране на цените на природния газ?“; 3./ „Какви са законовите критерии, по които се определя кога доставчикът „Булгаргаз“ ЕАД при сделка за доставка на природен газ участва като търговец на газ и кога - като обществен доставчик на същата стока, лицензиран от КЕВР?“; 4./ „Допустимо ли е общественият доставчик да достави природен газ на крайния снабдител на място на доставка извън териториалния обхват на лицензията му и от какво се определят териториалните ограничения на последната – от предназначението на доставката или от мястото на изпълнението й?“; 5./ „Представлява ли услуга от обществен интерес по смисъла на ЗЕ /чл. 178 б в релевантната му редакция/ доставката на природен газ от обществения доставчик, действащ като търговец на крайния потребител?“; 6./ „Във всички случаи ли се дължи заплащане на компонента „обществена доставка“ по чл. 17, ал. 6 от Наредба № 2/19.ІІІ.2013 г. за РЦПГ при договор за доставка на природен газ „на вход на газопреносната мрежа“, без значение дали доставчикът е извършил разходи за пренос и съхранение на газа?“; 7./ „Допустимо ли е при договор за доставка на природен газ с различно място на предаване („на вход“ и „на изход“ на газопреносната мрежа) да бъде заплащана една и съща цена за доставка на природния газ – независимо от мястото на изпълнение на сделката и направените от доставчика разходи?“ Ответното по касация „Булгаргаз“ ЕАД-София /ЕИК[ЕИК]/ не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на „Овергаз Мрежи” АД-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: При потвърждаване на решението на първостепенния съд за отхвърляне на двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска на касатора срещу ответното „Булгаргаз“ ЕАД, въззивната инстанция е могла да идентифицира като спорни по делото два правни въпроса: ~ Дали процесният договор № 494-2013/30.ХІІ.2016 г. има за свой предмет такава доставка, която може да се окачестви като „обществена“ - по смисъла на Наредба № 2/2013 г. за регулиране на цените на природния газ?; ~ Дали при сключването на този договор ответното по исковете „Булгаргаз“ ЕАД е участвало в качество на „обществен доставчик“ или на обикновен търговец на газ? При съобразяване в тяхната цялост и взаимовръзка на относимите към разрешаване на търговския спор законови и подзаконови правила относно търговията с природен газ, съставът на САС е установил, че законодателят използва два критерия за това дали дадена сделка с природен газ, „в частност доставка“ на такъв, следва да бъде реализирана при регулирани цени или те да са свободно договорени, а именно: страни по сделката, както и предмет на същата. В резултат, категоричният решаващ правен извод на въззивната инстанция в атакуваното решение е, че при сделки между „обществения доставчик“ (каквото качество е установено да има ответника „Булгаргаз“ ЕАД по силата на издадената му от КЕВР лицензия през 2016 г. – бел. на ВКС ), от една страна, и „краен снабдител“ (т.е. дружеството настоящ касатор по силата на издадената му лицензия от КЕВР през 2015 г. - бел. на ВКС ) – от друга, имащи за свой предмет доставяне на природен газ за територията на Република България, осъществяването им следва да става единствено по регулирани от комисията /КЕВР/ цени. Въз основа на проведения анализ на относимата нормативна уредба в материята на търговията с природен газ решаващият съд напълно е изключил възможността „при сделка между тези страни цената на доставката да бъде свободно договорена“, изрично позовавайки се в тази връзка на текста на чл. 178 б ЗЕ (в редакцията му към ДВ, бр. 54 от 17 юли 2012 г.), квалифициращ доставката на природен газ от обществения доставчик като „услуга от обществен интерес“. При тези данни по делото съставът на САС е изградил крайното си заключение за неоснователност на кондикционния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД въз основа на правилото на чл. 17, ал. 7 от Наредба № 2/2013 г. за регулиране на цените на природния газ, предвиждащо, че когато общественият доставчик продава природен газ на краен снабдител, то в цената на доставката се включва и компонент за дейността „обществена доставка“ в размер на 2.5% годишно върху средната покупна цена на природния газ, но без във въпросния компонент да се включват разходите на обществения доставчик, направени за покупка на природен газ. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на „Овергаз Мрежи“ АД общо десет правни въпроса няма естеството на такъв, който да е обуславящ за изхода по конкретното дело. Напротив, формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата процесуалноправен въпрос /досежно приложението на чл. 272 ГПК/, както и въпросите с пор. №№ 8 и 9 /или с пор. №№ 5 и 6 от втората група въпроси, отнасящи се до твърдението за наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – бел. на ВКС / от същото изложение, се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение, докато останалите седем правни въпроса са с изцяло хипотетичен характер, т.е. въобще не са били предмет на произнасянето на САС с неговия акт по съществото на спора. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от касатора „Овергаз Мрежи“ АД две допълнителни предпоставки за това – в случая тези по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст. Погрешното отъждествяване от този търговец на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния, а и твърдение за наличие в процесния случай на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се поддържа без обосноваване на поне един от двата аспекта на това единно самостоятелно основание селектиране на касационните жалби (в какъвто смисъл са разясненията по т. 4 на горецитираното ТР от 2010 г. относно касационното производство). В заключение, атакуваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относимите към разрешаване на случая норми в специалната законова / ЗЕ / и подзаконова уредба / НРЦПГ № 2 от 19.ІІІ.2013 г. / да са били приложени в техния обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение