Определение № 871 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 99/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 166 от 09.10.2023 г. по в.гр. д. № 205/2023 г. на АС – Варна, в частта му с която е уважен иск по чл. 2 ЗОДОВ за присъждане обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Жалбоподателят – Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител, твърди че въззивното решение, с което е уважен частично иска за присъждане обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от незаконно наказателно преследване, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК ответникът в касационното производство Н. Я. Д. не е депозирала писмено становище. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Н. Я. Д. сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 9 900 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, всички претърпени от незаконно повдигнати ѝ по ДП № 406/2009г. по описа на ОД на МВР обвинения, по които е оправдана с влязла в сила на 27.04.2017г. присъда по НОХД № 227/2014г. на ОС – Варна, като е отхвърлил предявения иск за разликата до пълния му размер от 50 000 лева. С решението си въззивният съд е отменил решението на първостепенния съд, в частта с която Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати законната лихва върху главниците от 20 000 лева, дължимо обезщетение за неимуществени вреди и 9 900 лева, дължимо обезщетение за имуществени вреди, за периода от 28.04.2017г. до 02.03.2019г. и е постановил решение, с която е отхвърлил претенцията на Н. Я. Д. за присъждане на законната лихва върху главниците и решението е влязло в сила в тази му част като необжалвано тази му част. Установено е, че с Постановление от 08.08.2009г. на ОП – Варна е образувано досъдебно производство под №406/2009г. на ОД на МВР срещу неизвестно лице за извършване на престъпление по чл.255 НК – избягване установяването и плащането на данъци в големи размери, като съставил и използвал документи с невярно съдържание. Не е спорно, че ищцата е била привлечена в качеството ѝ на обвиняема на 15.08.2011г. и ѝ е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 282, ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК - за това, че на 29.06.2007г., в съучастие с Г. Т. като съизвършител, в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение - старши инспектор по приходите, не е изпълнила служебните си задължения във връзка с извършена данъчна проверка на търговско дружество, от което деяние са последвали значителни вредни последици и представляващо особено тежък случай. Не е спорно, че ѝ е била наложена мярка за процесуална принуда „парична гаранция“ в размер на 1 000 лева, която е отменена с Постановление на ВОП от 18.10.2013г. поради изтичане на максимално допустимия срок. В хода на досъдебното производство първоначалното предявено обвинение е прецизирано като с Постановление от 14.03.2012г. Н. Д. е привлечена като обвиняема за същото престъпление и по отношение на всяко едно повдигане на обвинение същата е била разпитвана в качеството ѝ на обвиняема. На дати 21.03.2012г., 23.03.2012г. и 09.10.2012г. са извършени процесуални действия с участието на ищцата по предявяване на материалите по разследването. Констатирано е, че с обвинителен акт от 02.04.2013г. ищцата е предадена на съд заедно с още осем лица, част от които също служители в ТД на НАП – Варна и срещу които са повдигнати обвинения за различни престъпления, в т.ч. и за други деяния, но образуваното НОХД № 425/2013г. по описа на ОС – Варна е прекратено поради допуснати неточности в обвинителния акт и процесуални нарушения, и върнато на разследващия орган за тяхното отстраняване. След връщането е извършено ново повдигане на обвинение на дата 11.12.2013г. за същото престъпление, но с конкретизирани неизпълнени длъжностни задължения. Установено е, че по повторно внесения обвинителен акт от 24.02.2014г. е образувано НОХД № 227/2014г. по описа на ОС – Варна, по което с присъда от 17.03.2016г. ищцата е призната за невиновна в извършването на повдигнатото ѝ обвинение поради липса на субективна и обективна съставомерност. Присъдата е протестирана от Прокуратурата и потвърдена с решение от 07.12.2016г. по ВНОХД № 354/2016г. на АС – Варна. Протестът на Прокуратурата срещу това решение е оставен без уважение с решение на Върховния касационен съд от 27.04.2017г., постановено по к. д. № 198/2017г., от която дата оправдателната присъда е влязла в сила. По делото е прието и неоспорено заключение по съдебно – психиатрична експертиза, в което вещите лица са констатирали, че при ищцата се са налице клинични данни за психотравмени преживявания и колебания в емоционалната сфера, основно в депресивния регистър, задълбочаващи се при разговор за воденото наказателно производство; последното безспорно се явява психотравма с отрицателен знак и ядрото на травмата; тревожността е генерализирана и постоянна, съпроводена с разнообразни симптоми като чувство за нервност, "треперене на тялото" и мускулно напрежение, изпотяване, замайване, сърцебиене, световъртеж и епигастрален дискомфорт, чести страхове за здравето. Вещите лица са изтъкнали, че в хода на наказателното производство е било провеждано лечение, както и предписаната медиаментозна терапия вр. поставената през 2021г. диагноза постравматично стресово разстройство. Посочва се, че макар психотравмата да не е преработена напълно, при ищцата има множество защитни механизми по типа на формиране на реакция с несъразмерно преобръщане на негативните емоции, изтласкване на травматичните спомени, емоционалните блокажи и соматизация. Вещите лица са посочили, че воденото наказателно производство може да се яви допълнителен фактор за стоматологичния проблем, но те не са компетентни да отговорят на въпроса дали същият е в причинна връзка с него. Съдът е кредитирал и събраните по делото свидетелски показания, в които свидетелите посочва, че ищцата е преживяла тежко воденото срещу нея наказателно производство, както и че поведението на ищцата се е променило коренно и е изпитвала страх и притеснение, често е плачела, дистранцирала се от близки и познати, а здравословното ѝ състояние се е влошило. Въззивният съд е приел, че в резултат на воденото наказателно производство ищцата е претърпяла неимуществени вреди, чиито справедлив еквивалент по смисъла на чл.52 ЗЗД е сумата от 20 000 лева. Съдът е съобразил характерът и тежестта на повдигнатите обвинения(повдигнатото ѝ е обвинение по чл.282, ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 НК, за което се предвижда лишаване от свобода от три до десет години, както и лишаване от права по чл.37, ал.1, т.6 НК, което по смисъла на чл. 93, т.7 НК се явява „тежко престъпление“), продължителността на съдебния процес и ангажираността на ищцата в него(наказателното производство в двете му фази е продължило 5 години и осем месеца, считано от момента на привличането ѝ като обвиняема – 15.08.2011г.), съобразена е и наложената ѝ мярка за неотклонение „парична гаранция“, която макар и да е от по – леките предвидени в НПК е ограничила правата на ищцата. По отношение на предявения иск за имуществени вреди е прието, че същият е основателен и доказан по размер. От материалите по нохд №/ № 227/2014г. по описа на ОС – Варна е установено, че ищцата е представлявана във всички инстанции от адв. Д. П. Д., като са проведени 22 заседания с негово присъствие във всички инстанции- от които едно във въззивен съд и едно в касационен съд. Съдът е взел предвид представен по делото договор за правна помощ и защита от 03.04.2014г., където е уговорено възнаграждение съобразно броя явявания в съдебно заседания и брой необходими пътувания за осъществяване на защитата в [населено място]. Съдът се е позовал и на приет по делото разходен касов ордер от 05.07.2017г. от който е видно, че ищцата е заплатила на адвоката сумата 9900лева. Прието е, че е установено както осъщественото процесуално представителство, така и действително заплатено адвокатско възнаграждение, и е ирелевантно обстоятелството, че плащането е удостоверено с РКО, тъй като същият носи подписите на двете страни и обективира изявленията им за предаване, респективно получаване на сумата. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят,чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпроси от значение за спора: доказано ли е извършване на разходи за адвокатски хонорар в производството, по което не е приложен самият договор за правна помощ и съдействие, дължат ли се имуществени вреди под формата на разноски, когато не е доказано извършването на такива в рамките на приключилото наказателно производство, за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения от страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с казуалната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 235 ГПК, в противоречие със задължителните разяснения обективирани в Тълкувателно решение по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГК на ВКС и в противоречие със задължителната практика на ВКС обективирана в т. 11 от ТР по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Същите са относими към преценката за дължимостта на обезщение за претърпени имуществмени вреди от незаконно наказателно преследване, произтичащи от направени разноски за процесуална защита в наказателното производство. На тях съдът е дал разрешение в съответствие с практиката на |ВКС. В задължителните разяснения обективирани в ТР № 1/2018 г по т. д № 1/2017 г. ОСГК, е прието, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл.2, ал.1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Посочва се, че когато ответникът, процесуален субституент на държавата в производството по ЗОДОВ, възрази за изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение, като прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В мотивите е разяснено, че в случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него и същата остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение и за платеното в повече държавата не дължи обезщетение. Прието е, че при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, представляващи изплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство по иск с правно основание чл.2,ал.1 ЗОДОВ, по възражение на ответника са приложими и правилата на чл.5 ЗОДОВ. В настоящия случай не е налице отклонение от задължителните разяснения в цитираната задължителна практика на ВКС, доколкото на ищцата е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 282, ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК, което е с висока правна и фактическа сложност, обстоятелството че обвинителния акт е връщан на прокуратурата респективно разследващите органи за изясняване на допуснати неточности и процесуални нарушения, впоследствие е разгледано на три съдебни инстанции като пред първата и въззивна инстанция процесуалния представител е присъствал над двадесет открити съдебни заседания. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпрос относно правомощията на второинстанционният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г. на IV-то г. о., от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009г., от 12.10.2010 г., по гр. д. № 1246/2009 г. на IV-то г. о. и от 08.11.2011 г., по т. д. № 823/2010 г. на II т. о. и др., съдът в мотивите си е обсъдил всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и е приел, че e налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и на ищеца следва да бъде заплатено обезщетение за претърпените имуществени вреди в следствие на повдигнатото му обвинение. Предвид изложените съображения, съдът