Определение № 201 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 532/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. С. К. П., процесуален представител на ответницата Л. Г. М., срещу определение № 1498 от 02. 12. 2021г. по в. ч. гр. д № 2924/2021г. на Пловдивски окръжен съд, в частта му с която е отменено определение № 7418 от 23. 09. 2021г. по гр. д. № 1603/2021г. на Пловдивски районен съд, в частта му, с която ищецът „Сдружение за взаимопомощ на работещите в областта на образованието, науката и културата“ /СВРООНК/ е осъден да заплати на адв. С. К. П. адвокатско възнаграждение за правна помощ при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 Закона за адвокатурата /ЗА/ в размер на 742.10 лв., като по този начин не е присъдено адвокатско възнаграждение в полза на тази ответница за първата съдебна инстанция в хипотезата на прекратено спрямо нея исково производство поради оттегляне на исковете. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че атакуваното определение е недопустимо поради произнасяне от въззивния съд в нарушение на диспозитивното начало, извън предмета на частната въззивна жалба, в частта му досежно адвокатския хонорар за сумата 556. 60 лв., тъй като въззивникът е оспорвал само размера на присъденото адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА над последната сума като несъобразен с приложимия според него чл. 9, ал. 1 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, молейки да бъде намален с 1/ 4 ид.ч., но не и въобще да не бъде присъждано адвокатско възнаграждение. Поддържа, че обжалваното определение в останалата му част досежно адвокатския хонорар за сумата над 556. 60 лв. до сумата 742. 10 лв. е неправилно досежно решаващия извод, че адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА не се присъжда при непредставяне на договор, удостоверяващ постигнато съгласие между адвоката и страната за предоставяне и осъществяване на безплатна правна помощ. Счита, че при такъв извод е нарушен чл. 36 ЗА относно гарантираното право на възнаграждение на адвоката за положения труд. Моли атакуваният съдебен акт да бъде обезсилен в едната част и отменен в другата част, като бъде постановен нов, с който искането за присъждане на разноски за адвокатски хонорар при осъществена безплатна правна помощ да бъде уважено в целия претендиран размер от 742.10 лв.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставя следния въпрос: Какви са предпоставките на фактическия състав на чл. 38, ал. 2 ЗА, при които на адвоката, оказал безплатна правна помощ, следва да се присъди адвокатско възнаграждение?, като навежда разрешаването му в противоречие с определение № 163 от 13.06.2016г. по ч. гр. д № 2266/2016г. на ВКС, I г.о., определение № 515 от 02.10.2015г. по ч.т.д. № 2340/2015г. на ВКС, I т.о. и определение № 60338 от 07.10.2021г. по ч.т.д. №1226/2021г. на ВКС, I т.о.. Ответникът по частната жалба – СВРООНК подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски в настоящото частно касационно производство. По основанията за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и срещу въззивен съдебен акт по чл. 248 ГПК, постановен в производство по облигационен иск с цена над 5 000 лв, който подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Първоинстанционният Пловдивски районен съд е постановил определение № 7418 от 23. 09. 2021г. по гр.д. № 1603/2021г., с което е допълнил свое определение в частта досежно разноските, като е осъдил ищеца СВРООНК да заплати на адв. П. сумата 742. 10 лв., съставляваща хонорар за адвокат за осъществена безплатна правна помощ по отношение на ответницата Л. М., изчислен в минималния размер по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения /чл. 7, ал. 2, т. 3/, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, доколкото исковото производство спрямо ответницата М. е прекратено поради оттегляне на исковете спрямо нея. Исковете са оттеглени и производството е прекратено преди провеждане на първото по делото открито с.з.. Ищецът СВРООНК е депозирал частна възивна жалба срещу горепосоченото определение № 7418 от 23. 09. 2021г. само в частта му, с която в полза на адв. П. е присъдено адвокатско възнаграждение за сумата над 556. 60 лв., в която част счита, че е нарушен приложимия според него чл. 9, ал. 1 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като процесуалното представителство се свежда до изготвяне на отговор на исковата молба. Следователно в частта, с която на адв. П. е присъдено възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на сумата 556. 60 лв., първоинстанционното определение № 7418 от 23. 09. 2021г. е влязло в сила като необжалвано. Като е отменил последното в тази му част въззивният съд се е произнесъл извън предмета на въззивната жалба, постановявайки недопустимо определение. Ето защо досежно тази част на обжалвания съдебен акт е налице основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК – вероятна недопустимост, поради което на това основание следва да бъде допуснато касационно обжалване, след което в същата част той да бъде обезсилен като недопустим. Досежно останалата част на обжалваното въззивно определение са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – общо и допълнително, обуславящи допускането на искания касационен контрол. Въззивният съд е констатирал, че с молба от 17. 09. 2021г. ищецът СВРООНК е оспорил размера на претендираното от адв. С. К. П. адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 78, ал. 4 ГПК, считайки го за несъобразен с нормата на чл. 9, ал. 1 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която приложим е минимален размер от 3/4 от възнаграждението по чл. 7 от същата наредба. Заключил е, че от материалите по делото не се установява постигнато съгласие между адв. П. и ответницата Л. Г. М. за процесуално представителство при условията на чл. 38, ал.1, т. 3 ЗА - не е представен договор за правна помощ, удостоверяващ постигнато съгласие за безплатно процесуално представителство. Такова съгласие не се установява и от съдържанието на представеното по делото пълномощно. Поради това е счел, че възнаграждение на адвокат П. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА не следва да се присъжда. Този решаващ правен извод на въззивния съд корелира с поставения от касатора въпрос за елементите от фактичесекия състав на правото на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, вкл. дали такова право възниква при непредставен по делото договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено едно от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 – т. 3 ЗА. Ето защо е осъществено общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на искания касационен контрол. Поставеният правен въпрос е разрешен в обжалваното определение в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора, която настоящият съдебен състав споделя изцяло /определение № 515 от 02.10.2015г. по ч.т.д. № 2340/2015г. на ВКС, I т.о.; определение № 60338 от 07.10.2021г. по ч.т.д. №1226/2021г. на ВКС, I т.о. и определение № 163 от 13.06.2016г. по ч. гр. д №2266/2016г. на ВКС, I г.о./. Според последната достатъчно е за уважаване на искане по чл. 38, ал. 2 ЗА по делото да е осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената помощ е договорена като безвъзмездна и отсъствие на данни, които да опровергават това заявление; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК. Непредставянето на писмен договор за безплатна правна помощ не препятства упражняването на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, според императивната повеля на последната норма, се определя в рамките на предвидения минимален размер в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Частната касационна жалба в горепосочената й част досежно разликата над сумата 556. 60 лв. до сумата 742. 10 лв., присъдени в полза на адв. П., е основателна. Видно е от представеното в първа инстанция пълномощно /стр. 56/, че ответницата Л. Г. М. е била представлявана по делото до приключването му пред районния съд от адв. С. П., който е изготвил и депозирал отговор на исковата молба. С молба от 10. 03. 2021г. ищецът е заявил оттегляне на исковете срещу ответницата М., като е възразил, че претендираното адвокатско възнаграждение следва да се присъди според чл. 9, ал. 1 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 3/4 от размера по чл.7, ал. 2, т. 3 от същата наредба, тъй като е подаден само отговор на исковата молба без процесуално представителство. С молба от 29. 03. 2021г. адв. П. е поискал присъждане на адвокатски хонорар в размер на 742.10 лв., като е заявил, че правната помощ спрямо Л. М. е осъществена безплатно, поради наличието на родствена връзка – същата е майка на неговата съпруга, за която връзка е приложил и доказателства: удостоверение за сключен граждански брак между него и съпругата му и удостоверение за раждане на съпругата му, удостоверяващи наличието на твърдяната родствена връзка. При така установените горепосочени факти, следва да се приеме, че са налице всички изискуеми предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждание в полза на адв. П. в хипотезата на на чл. 38, ал. 2 ЗА - оказана е правна помощ на ответницата М.; налично е заявление, че тя е осъществена при условията на чл. 38 ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗА, без да са налице данни, опровергаващи безплатния характер на правната помощ и М., спрямо която делото е прекратено, има право на разноски според чл. 78, ал. 4 ГПК. Адвокатското възнаграждение при осъществената безплатна правна помощ следва да се присъди в размера по чл. 9, ал. 1 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото по делото не е провеждано открито с.з., т.е. не е осъществявано процесуално представителство по смисъла на горецитираната наредба, а е изготвен и представен единствено отговор на исковата молба. Ето защо искането за присъждане на разноски за адвокатски хонорар в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, при реализиране на отговорността на ищеца за разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК, е неоснователно за разликата над сумата 556.58 лв. /минималният дължим размер по смисъла на чл. 9, ал. 1 от горепосочената наредба/ до сумата 742. 10 лв. /минималният размер по чл. 7, ал. 2, т. 3 от горепосочената наредба/. В тази част атакуваното въззивно определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. На основание гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение