Определение № 1085 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3457/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на Държавната комисия по стоковите борси и тържищата (Комисията) срещу онази част от Решение № 572 от 14.05.2024 г. по в. гр. д. № 438/2024 г. на Софийски апелативен съд, в която след частично потвърждаване на Решение № 4146/21.07.2023 г. на Софийски градски съд, Първо ГО, 2 състав, по гр. д. № 12915/2021 г., поправено с Решение № 163 от 10.01.2024 г., касаторът е осъден да заплати на Р. Д. С. 25 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 30.11.2018 г., на основание чл. 78, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДС), ведно със законната лихва от 30.11.2018 г. до окончателното изплащане на дълга.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда, че не е налице съпричиняване на вредите от пострадалата. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Р. Д. С., чрез адв. Й. А., е подала отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 78, ал. 1 ЗДС за ангажиране отговорността на ответника касатор за вреди от трудова злополука, причинили временна неработоспособност на ищцата - държавен служител. Счел е за безспорно между страните наличието на служебно правоотношение между ищцата и ответника към деня на инцидента, настъпването на 30.11.2018 г. на злополука, призната за трудова с влязло в сила Разпореждане № 23211/10.05.2019 г. на НОИ, и причинила на ищцата увреждане на здравето - счупване на дясна глезенна става, довело до временна неработоспособност за 191 дни.

Апелативният съд е установил, че в последния ден от обучението, на което ищцата била командирована от ответника, била организирана вечеря в ресторанта на хотела, в който то се провеждало. Присъствали около тридесет служители на Комисията, като от показанията на свидетелите П. А., В. Н., Н. К. и Г. Т. установил, че някои от тях, сред които и ищцата, употребявали и алкохол. Ресторантът разполагал с тераса, покрита с 15 - 20 см сняг, почистен само около вратата. Около два часа след полунощ ищцата Р. С. излязла на терасата, подхлъзнала се и паднала.

Въз основа на заключението към съдебно-медицинската експертиза, изготвена от вещото лице д-р М. М., неоспорено от страните, въззивният съд установил, че ищцата получила триглезенно счупване с изкълчване на дясната глезенна става - счупване на вътрешния глезен, разкъсване на предната част на връзката между големия и малкия пищял, счупване на външния глезен с разместване и изкълчване на глезенната става. След преглед в МОБАЛ „Д-р С. Ч.“ - [населено място] и в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ тя претърпяла операция за наместване и фиксация с плака и винтове. На 06.12.2018 г. ищцата била изписана от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ в подобрено общо и локално състояние. От 09.04.2019 г. до 16.04.2019 г. тя преминала рехабилитация в „Специализирани болници за рехабилитация“, филиал Баните, а на 21.01.2020 г. в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ й била направена операция за сваляне на металните импланти, откъдето след тридневен престой била изписана на 24.01.2020 година. Непосредствено след счупването, болките били много силни и продължили интензивно до първата операция. Впоследствие били обусловени от проникването през меките тъкани, наместването на дислокацията, поставянето на металните импланти, образуването и нарастването на постоперативен хематом. През периода на рехабилитацията болки породил и процесът по преодоляване на ставните контрактури и възстановяване на обема на активни движения. Ищцата била в невъзможност да стъпва на десния си крайник и ползвала помощни средства около 90 дни.

Съгласно заключението глезенът на ищцата бил повторно счупен, като връзка между двете травми не е установена.

След процесния инцидент ищцата била в неработоспособност 157 дни. Лечението на травмата преминало без усложнения. Интервенцията по отстраняване на металните елементи обусловила неработоспособност за период от 34 дни.

Отчитайки характера на увреждането, нуждата от две операции за поставяне и изваждане на металните винтове, свързани със съответния болничен престой, интензивните болки първите дни след операциите и при раздвижването и рехабилитацията, необходимостта от чужда помощ по време на носенето на патерици за три месеца, продължителността на възстановителния период - шест месеца, времето, през което ищцата е била в отпуск за временна неработоспособност – 157 дни след счупването и 34 дни след операцията за изваждане на имплантите, съпоставени с възрастта на ищцата – 41 години към деня на инцидента, както и обществено икономическите условия към ноември 2018 г., въззивният съд е намерил за справедливо обезщетение от 25 000 лева.

За неоснователно е прието въведеното с отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба възражение на ответника за принос на пострадалата към настъпване на вредите. То е обосновано с твърдение, че тя не е проявила дължимата грижа, като неправилно преценила обективната реалност и стъпила върху покритата със сняг и лед тераса, след като сама се била поставила в състояние на психо-физическо изтощение в резултат на шумната и задушна атмосфера в ресторанта и късния час. Въззивният съд е посочил, че отговорността на ответника в случая би могла да се намали, ако пострадалата е допринесла за злополуката, като е допуснала груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила за безопасност - каквато в случая не била налице. Констатацията за наличието на лед под снега пострадалата направила едва след падането си. Недоказано останало и твърдението на ответника за алкохолно опиянение у ищцата.

За неоснователни са преценени доводите на ответника, че в случая приложение следва да намери чл. 51, ал. 2 ЗЗД и да се намали размерът на обезщетението. Въззивният съд е посочил, че съгласно трайната практика на ВС и ВКС обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като без значение е дали поведението му е било виновно, но то трябва да е противоправно. Разяснил е, че в случая приложима е отговорността на работодателя по чл. 78 ЗДС, при която с оглед релериваното в срок възражение на изследване подлежи налице ли е груба небрежност, а не противоправно поведение в причинна връзка с вредите. Добавил е още, че противоправно поведение на ищцата не е установено в хода на процеса. Възприел е развитото във въззивната жалба на ответника, че небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Посочил е, че грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Именно тези изложени и от самия жалбоподател предпоставки въззивният съд е счел за недоказани.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от пострадалия, когато с конкретно свое поведение – действие или бездействие – е създал предпоставки за възникване или увеличаване на вредите?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на правните си изводи да извърши преценка на всички доказателства и да обсъди всички доводи на страните?“;

3. „Кои са предпоставките на чл. 79, ал. 2 ЗДС за намаляване на претендираното иска по чл. 78, ал. 1 ЗДС обезщетение за вреди при принос на пострадалия?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, Решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II ТО, Решение № 206/12 03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на BKC, II ТО, Решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС (по първия от въпросите), и Решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV ГО на ВКС и Решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на II ТО на ВКС (по втори въпрос).

По третия от въпросите се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от повдигнатите въпроси. Той е отправен в контекста на оплакването в касационната жалба относно липсата на предпоставките по чл. 79, ал. 2 ЗДС за намаляване отговорността на касатора за вредите от трудовата злополука, макар жалбоподателят да не е направил разлика между съпричиняването като основание за намаляване на обезщетение по общите правила на ЗЗД и специалното правило на 79, ал. 2 ЗДС, видно от начина, по който е формулирал въпроса. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението, че отговорността му следва да бъде намалена поради допусната от увреденото лице груба небрежност (тъй като не всяко съпричиняване е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение). Счел е за недоказани твърденията на касатора за наличие на алкохолно опиянение у ищцата и знание, че повърхността под натрупания на терасата сняг, където настъпил инцидентът, е заледена. В този смисъл е отрекъл да е налице принос на пострадалата и проявена груба небрежност във връзка с настъпването на злополуката, които биха могли да обосноват прилагане на разпоредбата на чл. 79, ал. 2 ЗДС. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на събраните доказателства, респ. с крайния извод за липсата на квалифицирано поведение на ищцата по чл. 79, ал. 2 ЗДС, съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за неговата необоснованост, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По поставения въпрос не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като понятието "груба небрежност" като основание за намаляване на отговорността на съответната администрация, разбирано като липса на елементарна грижа, която би положил и най-небрежният, е изяснено в установената практика на Върховния касационен съд (Решение № 510/30.11.2011 г. по гр. д. № 1923/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 291/2012 г. по гр. д № 951/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 348/2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV ГО, и др.), а разрешението, даденото от въззивната инстанция, не й противоречи.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по третия въпрос, свързан с изясняване на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл. 79, ал. 2 ЗДС. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, или ако изменения в законодателството и обществените условия налагат промяна в съдебната практика. Наличието на практика на ВКС по поставения от касатора въпрос, посочена в изложението по първия от въпросите, която не се налага от промяна или осъвременяване, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение – касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната част.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция Държавната комисия по стоковите борси и тържищата следва да бъде осъдена да заплати на адв. Й. А. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 1 200 лева за касационната инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,