Определение № 4023 от 29.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1686/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Братя Чинкови“ ЕООД срещу въззивно решение № 978 от 19.11.2024 год., постановено по гр. дело № 1426/2024 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което, като е отменено решение № № 126 от 22.05.2024 год., постановено по гр. дело № 969/2023 год. по описа на Районен съд – Айтос, в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от „Братя Чинкови“ ЕООД срещу З. М. М. искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 8 178 лв., представляваща стойност на добитата пшеница през селскостопанската 2021/2022 год. от дка. ниви в масив от землището на [населено място] [община], ведно със законната лихва върху върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.08.2023 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 18 045.33 лв., представляваща стойност на добития слънчоглед за същата стопанска година от дка. земеделска земя, находяща се в масив в същото землище, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.08.2023 год. до окончателното й изплащане, които масиви включват следните кадастрални имоти: имот – нива с плoщ към oт, плoщ на имoтa в дка. –; имoт – нива с площ към oт площ на имота в дка. – и имoт – нива с плoщ към от, плoщ на имота в дка. –; имoт – нива с плoщ към, плoщ на имoтa в дка. –; имoт – нива с плoщ към, плoщ нa имота в дка. –; имoт – нива с плoщ към, плoщ на имота в дка. –; имот – нива с плoщ към, плoщ на имота в дка. –; имoт – нива с плoщ към, плoщ нa имoтa в дкa. –; имoт – нива с площ към, плoщ на имота в дка. –; имот – нива с плoщ към, плoщ на имота в дка. –; имот – нива с площ към плoщ на имота в дка. –; имот – нива с площ към, площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към, площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към, площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към И., площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към И., площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към И., площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към, площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към И., площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към И., площ на имота в дка. –; имот – нива с площ към И., площ на имота в дка. – и имот – нива с площ към И., площ на имота в дка. –. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че ответницата била използвала /в качеството си на земеделски производител/ без правно основание процесните поземлени имоти, включени в масив и масив в землищетото на [населено място] – била ги обработила, засяла и ожънтала, като придобила селскостопанска продукция в размер на кг. пшеница среден добив от декар и кг. слънчоглед среден добив от декар. От дка. зсети с пшеница ответницата била получила 8 717.19 лв. /средна изкупна цена/, а от дка. слънчоглед била реализирала печалба от 18 045 лв. Имотите били иззети от ответницата и тя не била възразила. Заявеното от ответницата както пред органите на [община], така и пред органите на полицията, че имала уговорка за размяна на земеделски земи със С. Х., било недоказано по делото. Неправилно въззивният съд бил приел, че не са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като ответницата имала основание да обработва земите – дадено й било разрешение за това от Х. Д. Х. /разпитан като свидетел по делото/. Ищецът нямал уговорка с Х. Х. за размяна на процесните имоти, нито бил обработвал земи, предоставени на Х. Х.. Неправилно въззивният съд бил кредитирал показанията на свидетеля Х. Х. и не бил констатирал противоречията между обясненията на ответницата пред различните институции и показанията на свидетеля. Не отчел и вътрешните противоречия в показанията на посочения свидетел и противоречието на последните с останалите доказателства по делото. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани правни въпроси, които обобщени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, се свеждат до следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. задължителната такава /посочена в изложението/. Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касационната жалба З. М. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл. 59 ЗЗД, като е изложил съображения, че за успешната защита на претенците е необходимо кумулативното осъществяване на следните предпоставки: обогатяване на един правен субект; обедняване на друг правен субект; връзка между обедняването и обогатяването, макар и не пряка причинно-следствена такава, но произтичаща от общ фактически състав; липса на основание за обогатяването. Ищецът носи доказателствената тежест да установи както собственото си обедняване, така чуждото обогатяване и общият фактически състав, от който произтича твърдяното имуществено неравновесие, като твърди липсата на основание за разместване на имуществените блага. Приел е за установено по делото, че за стопанската 2021/2022 год. масивите за ползване в землището на [населено място], [община] по чл. 72а, ал. 1 ППЗСПЗЗ вкл. имотите по чл. 37в, ал. 3, т. 2 ЗСПЗЗ, разпределени в границите на масивите, били предмет на изготвено служебно разпределение по реда на чл. 72а от ППЗСПЗЗ, със заповед № PД 04-221 от 01.10.2021 год. на главен секретар на OД "Земеделие" – Бургас, одобряваща ги ведно с приложени карта и регистър към нея /които са окончателни/. Посочената заповед определяла и средногодишна рента в размер на 20 лв./дка. Процесните имоти били дадени за ползване на ищеца като земеделски стопанин за стопанската 2021/2022 год., като за същата година те били обработвани не от него, а от ответницата З. М., също в качеството на земеделски стопанин. След оплакване на ищеца пред [община] /на 10.06.2022 год./ и извършена проверка от нарочно назначена от общината комисия, била констатирана с протокол от 24.06.2022 год. верността на оплакването, като срещу ответницата била издадена заповед № РД-08-475 от 02.08.2022 год., с която на основание чл. 44, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗМСМА и чл. 34 ЗСПЗЗ процесните имоти били изтети от нея. Предаването на имотите на правоимащия ищец било осъществено на 14.09.2022 год. Въззивният съд е констатирал, че по делото няма твърдения и доказателства, че ищецът е вложил някакви средства в обработването на процесните имоти, като е приел за безспорно, че трите процесни имота в масив били засяти с пшеница, а останалите в масив – със слънчоглед и всички дейности по обработката им преди сеитбата и по време на отглеждането на посевите били извършени от ответницата. Страните по делото били земеделски производители, като ответницата имала разпределени масиви за ползване през същата стопанска година в землището на [населено място], [община]. В посоченото землище имал разпределени за ползване ниви и земеделски производител Х. Д. Х. /разпитан като свидетел по делото/ – били му разпределени масиви от общо дка и в землището на [населено място]. Ищецът имал разпределени служебно масиви в [населено място] от общо дка, а в землището на [населено място] – общо дка. Т.е. преобладаващото количество имоти, обработвани през посочения период от ищеца, били в землището на [населено място], а тези на свидетеля Х. – в землището на [населено място]. Посочил е, че спорът между страните е свързан с обстоятелството дали ответницата е обработвала имотите въпреки горепосоченото административно разпределение, но въз основа на дадено й от ищеца, респективно от него чрез трето за производството лице неформално разрешение /съгласие/ да извърши това – ищецът отрича наличието на такова договаряне, а ответницата заявява, че й е дадено съгласие да работи масив в землището на [населено място] от земеделския производител Х., който от своя страна имал устна уговорка с ищеца да работи всичките му предоставени в землището на [населено място] ниви, докато ищецът се съгласил да работи през процесната стопанска година имотите на Х. в [населено място], както и че в тази връзка са събрани гласни доказателства. След като е констатирал противоречие в показанията на разпитаните двама свидетели по въпроса дали земята в [населено място] е била обработвана от ответницата при дадено й за това съгласие, въззивният съд, като е взел предвид останалите данни по делото, е дал вяра на гласните доказателства на ответната страна, като е съобразил заинтересоваността на свидетеля Х. от изхода на делото в полза на дружеството, с оглед близките му родствени връзки със собственика на последното и същевременно е преценил като безпристрастно дадени показанията на свидетеля Х., за когото няма данни за лична пряка или косвена изгода от разрешаването на правния спор в полза на М.. Счел е, че изложеното от последния е логично, последователно и житейски обосновано, съответства на изградената от ответницата по делото защита и се подкрепя косвено от извънпроцесуалното поведение на ответницата, демонстрирано пред органите на досъдебното производство, образувано във връзка с отстраняването й от имотите в [населено място] в насока, че обработва същите въз основа на дадено й неформално съгласие, като няма основание, черпено от административната заповед за разпределението на земите между земеделските производители в [община]. Също така въззивният съд е приел за подкрепящо горните изводи и цялостното извънпроцесуално поведение на ищеца, което е намерил за необосновано в контекста на формално изразеното му в исковата молба намерение да обработва сам или чрез другиго нивите, разпределени му по административната заповед на ОДЗ – Бургас за стопанската 2021/2022 год. в землището на [населено място], което не е сторил само защото ответницата му попречила с присъствието си там. Посочил е, че ако това действително e било така, съответстващото на намерението поведение би било ищецът да предприеме незабавни мерки за освобождаването на заетите без основание ниви, постижимо чрез подаването на жалба до общината с цел издаване на заповед по чл. 34 ЗСПЗЗ за изземването на имотите още през есента на 2021 год. и за възстановяването на фактическата власт върху тях, защото административната заповед на ОД „Земеделие“ е облагоприятстваща и създаваща за земеделския производител право да ползва чужди земи, от които срещу ниска цена да реализира приходи не само чрез субсидиране от фондове, но и като произведе продукция. В случая обаче от данните по делото било видно, че жалба до общинските органи била подадена много късно – едва преди жътва /лятото на 2022 год./, когато възможността за реално обработване на земеделските масиви е вече отпаднала – може само да се оберат плодовете. От друга страна, действия, явно афиширащи намерението заетата от ответницата земя да бъде реално обработвана от дружеството-ищец не се твърдяли, нито се установявали в производството. Разговорите с ответницата да напусне земеделските масиви и от землището на [населено място] не били доказателства в същата насока, а изразявали само желанието тя да ги освободи. Дали лицето, на което са възложени за ползване земите с административна заповед, създаваща му права, реално ще ги упражни, е друг въпрос, относим към размера на евентуалното обедняване, до възстановяването на което би бил отговорен обогатилият се. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че е в случая е останал недоказан един от елементите на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, а именно ползване /добиване/ на чуждото благо без основание, поради което е счел, че не е нужно да се изследват останалите елементи. Намерил е, че самото допускане на ответницата в обработваната от нея част от масив и засаждането му със слънчоглед, е станало не своеволно и без разрешение, а на база дадено от трето лице /свидетеля Х./ съгласие, което е противопоставимо на ищеца, защото между последните двама има уговорка, макар неформална, всеки да работи земята на другия през стопанската 2021/2022 год. Щом като такава уговорка между земеделските производители има, тя има за последица разрешението всеки от поелия обработването на чуждата земя да прави с нея в рамките на позволеното му ползване всичко, което пожелае. Едно от разрешените в тази връзка поведения е да преотдаде имотите за работа другиму или да ги предостави за ползване безвъзмездно, както в случая свидетеля Х. е постъпил с масив, пускайки в него ответницата. Това действие и устното му разрешение имат правното значение на съгласие, даващо й правно основание да се намира там и да получи плодовете от вложените средства, посадъчен материал и труд в този имот. Макар ищецът формално да разполага с административен титул за временно ползване на същия масив в правно релевантния за спора период, няма основание за отстраняването на получилото съгласие лице, нито може да претендира от него стойността на произведената там селскостопанска продукция. Изложил е и съображения, че законът не поставя като изискване форма за валидност или за доказване на даденото съгласие, релевантно за хипотезата на чл. 59 ЗЗД, поради което и установяването му може да се осъществи с всякакви доказателствени средства, включително със свидетелски показания, както е в случая. Съгласието на ищеца и земеделски производител Х. всеки да работи за удобство имотите на другия в землищата на две села от Руенска община, освобождава ответницата от отговорност по чл. 59 от ЗЗД спрямо ищеца и за обработването и добивите от имотите в масив от землището на [населено място], защото ако с действията си в тях ответницата е нарушила нечия правна сфера без основание, тя не е ищцовата. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в обжалваната му осъдителна част, а искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Повдигнатият от касатора въпрос е релевантен за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 247 от 06.01.2020 год. на ВКС по гр. дело № 540/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 56 от 21.07.2022 год. на ВКС по т. дело № 400/2021 год. на ВКС, II т. о., ТК, решение № 118 от 22.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 975/2023 г., III г. о., ГК, решение № 162 от 26.06.2025 год. на ВКС по т. дело № 1290/2023 год., ІІ т. о., ТК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е анализирал всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношението материален закон, а така също релевираните от страните доводи и възражения /в т.ч. тези във въззивната жалба и отговора на жалбата/. Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че ползването на процесните имоти от ответницата не е без основание по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидната неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответницата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 400 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение