Определение № 252 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1294/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „Банка ДСК” АД против решение № 1587/17.03.2025г. по в.гр.д. № 704/2024г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 17971/ 02.11.2023г. по гр.д. № 2330/ 2022г. на Районен съд –София, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Н. П. Н. дължи на „Банка ДСК“ АД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, в качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 26.06.2015г. и допълнителни споразумения към него, следните суми: сумата от 9357,38 лева - главница по договора за кредит, ведно със законна лихва от 20.09.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното погасяване, сумата от 23,39 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 11.09.2019г. до 19.09.2019г., сумата от 120 лева - разходи по изискуем кредит, сумата от 529,17 лева - възнаградителна лихва за периода от 15.04.2019г. до 10.09.2019г. и сумата от 11,88 лева - неустойка за забава за периода от 15.04.2019г. до 10.09.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 08.10.2019г. по ч.гр.д. № 53 932 /2019г. на СРС, 64 състав, и производството по делото е прекратено. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Не споделя извода на съда, че с удовлетворяване на кредитора в рамките на образуваното изпълнително производство, в това число и разноски по принудително изпълнение, правният интерес на ищеца от водене и поддържане на иск с правно основание чл.422 ГПК е престанал да съществува. Твърди, че това разрешение е в противоречие с ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и практика на ВКС, обективирана в решение 118/12.12.2019г. по т.д. № 2288/2018г. Излага съображения, че в настоящия случай сумата за погасяване на процесното задължение е постъпила в резултат на упражняване на принудителен способ, в рамките на висящо изпълнително производство, а не от доброволно плащане. От друга страна, наличието на подадено в срок възражение по чл.414 ГПК от Н. Н. и повдигнат съдебен спор относно вземането по заповедта за незабавно изпълнение препятства нейното стабилизиране спрямо възразилия поръчител. Излага становище, че след като ответникът поддържа възражението си и оспорва иска, а ищецът поддържа установителния иск, т.к. желае стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение спрямо поръчителя, то между страните е налице съдебен спор относно вземането, а оттам и правен интерес у ищеца да получи решение на този спор по същество. Същевременно въпросът за съществуването или несъществуването на вземането няма нищо общо с правния интерес и с допустимостта на иска. Този въпрос има значение единствено за основателността на исковата претенция и се преценява от съда при постановяването на окончателния съдебен акт. В допълнение се излагат съображения, че отричането на правния интерес на кредитора да предяви и поддържа установителен иск по чл.422 ГПК срещу възразилия поръчител и прекратяването на исковото производство с влязъл в сила съдебен акт би имало за последица обезсилване на заповедта за изпълнение спрямо поръчителя и евентуално ангажиране на отговорност на кредитора за разноски в заповедното производство в полза на възразилия. Претендира разноски по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК. Ответникът по жалбата и по делото, Н. Н., в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 17971/ 02.11.2023 г. по гр. д. № 2330/ 2022 г. на Районен съд - София е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Н. П. Н. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, в качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 26.06.2015г. и допълнителни споразумения към него, следните суми: сумата от 9357,38 лева - главница по договора за кредит, ведно със законна лихва от 20.09.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното погасяване, сумата от 23,39 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 11.09.2019г. до 19.09.2019г., сумата от 120 лева - разходи по изискуем кредит, сумата от 529,17 лева - възнаградителна лихва в за периода от 15.04.2019г. до 10.09.2019г. и сумата от 11,88 лева - неустойка за забава за периода от 15.04.2019г. до 10.09.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 08.10.2019г. по ч.гр.д. № 53 932 /2019г. на СРС, 64 състав. От фактическа страна е установено, че по силата на договор за кредит за текущо потребление от 26.06.2015г. на И. П. е отпуснат кредит в размер на 10 000 лева, който тя се е съгласила да върне при съответните условия със съответната договорна лихва за срок от 120 месеца. С двустранно подписан договор за поръчителство от 26.06.2015г. изпълнението на договора за кредит е обезпечено с учредено поръчителство от ответника Н. Н.. Изрично е уговорено в договора за поръчителство, че се обезпечава чрез поръчителство изпълнението на задълженията на кредитополучателя по процесния договор за кредит, който е надлежно индивидуализиран с посочена дата на сключване, размер на отпуснатия заем, заемополучател, срок на издължаване и лихвения процент по договора за кредит. Договорът за кредит е изменен със споразумение от 16.02.2017г. подписано и от Н. Н. като поръчител/, като е сключен и договор за поръчителство от 16.02.2017г. във връзка със споразумението. Сключени са и последващи допълнителни споразумения към договора за кредит от 15.02.2018г. /според което се запазва обезпечението поръчителство- чл. 7/ и от 21.02.2019г. /според което се запазва обезпечението поръчителство - чл. 7/. Въпреки че последните два анекса не са подписани от поръчителя, въззивният състав е приел, че съгласно чл.138, ал.1 и чл.140 ЗЗД поръчителят отговаря за всички последици от неизпълнението и за всичко, за което главният длъжник отговаря, като в случая не се твърди и не се установява поръчителят да се е задължил за повече от това, което дължи кредитополучателят. Поради неизпълнение на падежа /неоспорена дата на последно плащане 15.04.2019г./ на осн. чл.19, ал. 2 ОУ поради незаплащане на падежа на главница и/или лихва над 90 дни целият остатъкът от кредита е обявен за предсрочно изискуем. На главния длъжник е връчена покана чрез ЧСИ на дата 16.08.2019г. /когато са били просрочени 4 вноски/. Като дата на предсрочната изискуемост банката счита по-късна дата - 11.09.2019г. До 10.09.2019г. е начислявана възнаградителна лихва. Спазен е срокът по чл.147 ГПК - заявлението е входирано на 20.09.2019г. От уведомление по изп. дело № 1806/2019г. по описа на ДСИ В. на л.28 по изпълнителното дело, образувано по изпълнителния лист, издаден по процесната заповед за изпълнение, е установено, че дългът е заплатен. Плащането е след издаване на заповедта за изпълнение в рамките на принудителното изпълнение. В писмото е посочено като основание за прекратяване на изпълнителното дело чл.433, ал.2 ГПК, а именно приключване на изпълнителното производство с изпълнение на задължението. Според посоченото в писмото, задължението е заплатено и делото е приключено на 28.01.2020г. или след издаването на ЗНИ от 08.10.2019 г. Кредиторът е получил дължимо изпълнение от главния длъжник - кредитополучател, по образуваното изпълнително дело по изпълнителния лист въз основа на ЗНИ. На база на приетото по-горе, за да обезсили първоинстанционното установително решение и да прекрати производството по делото, въззивният състав е достигнал до извода, че поддържаните искове от банката срещу поръчителя - ответник, при напълно изплатен дълг от кредитополучателя и изцяло удовлетворени претенции са недопустими. Мотивирано е, че кредиторът е удовлетворен - заплатени са му по изпълнителното дело всички суми по изпълнителния лист, включително разноските по изп. дело. Същото е приключило на дата 28.01.2020г. Заповедта за незабавно изпълнение спрямо длъжника – кредитополучател, И. П., е стабилизирана - същата не е подала възражение в срок. Посочено е, че за ищеца след приключване на изпълнителното дело е престанал да съществува правен интерес от поддържане на иска по чл.422 ГПК и то предявен само срещу поръчителя. С плащането поръчителството се е погасило. Посочено е още, че съгласно т.5г. и т.11г. от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл.422 ГПК не се отхвърля поради удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Същевременно се констатира, че въззивният състав не е обезсилил издадената заповед за изпълнение спрямо поръчителя Н. Н.. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Следва ли в исковото производство по чл.422 ГПК съдът да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес?; 2/ Налице ли е правен интерес у кредитора за водене на иска по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането, ако то е погасено чрез осъществено принудително изпълнение срещу невъзразилия солидарен длъжник, изпълнителното производство е приключено на основание чл.433, ал.2 ГПК, но възразилият солидарен длъжник /поръчител/ поддържа възражението си по чл.414 ГПК?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по двата въпроса/ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК /по втория въпрос/. Настоящият състав на ВКС намира, обуславящ изхода на спора, с оглед мотивите на атакувания акт, е вторият формулиран въпрос, по който въззивното решение следва да бъде допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК до касационно обжалване (не се доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК), като въпросът се конкретизира съобразно Тълкувателно решение № 1/ 2010 г. по т. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: „Налице ли е правен интерес у кредитора за водене на иск по реда на чл. 422 ГПК срещу поръчител за установяване съществуване на вземане, ако то е погасено чрез осъществено принудително изпълнение срещу невъзразилия срещу заповедта за изпълнение длъжник и изпълнителното производство срещу длъжника е приключило, на основание чл.433, ал.2 ГПК, след образуване на делото по чл.422 ГПК срещу възразилия поръчител, като последният поддържа възражението си по чл.414 ГПК?“ Касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 200,84 лева или 102,69 евро. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд