Определение № 458 от 15.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2038/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Вотан“ ЕООД, [населено място], против определение № 1338 от 05.06.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 1548/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд. В законоустановения срок са постъпили становища от „Премиум билд“ АД, [населено място], и „Росарт“ ЕООД, [населено място], чрез техните процесуални представители, с които се оспорва основателността на жалбата, след като са изложени доводи за това че не са налице предпоставки за допускане на определението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд, е потвърдил определение от 18.12.2019 г., постановено по т.д. № 11/2018 г. на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба на частния касатор в частта й, с която са предявени искове с правно основание чл.108 ЗС, както и в частта, с която са предявени искове за прогласяване нищожността на сделки за учредяване на особен залог върху търговско предприятие по чл.26,ал.2 ЗЗД, поради неизпълнение на указанията за привеждането й в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК и чл. 128 ГПК. За да постанови този резултат, въззивният съд е констатирал, че производството по т.д. № 11/2018 г. по описа на СГС било образувано по искова молба на „Вотан“ ЕООД срещу „Росарт“ ЕООД, „Вреда Кард България“ ЕООД, „Артикс“ ЕООД, „Премиум билд“ ЕАД и НАП, с която били предявени обективно кумулативно съединени искове за собственост върху недвижими имоти с правно основание чл. 108 ЗС, както и искове за прогласяване на нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД на договор от 11.07.2014 г. за учредяване на особен залог върху търговско предприятие, както и установителни искове по чл. 29, ал. 1, пр. 3 ЗТРРЮЛНЦ. Проследил е детайлно и хронологично извършените от страната и от съда процесуални действия по констатиране и отстраняване на нередовностите в исковата молба, като е посочил, че в депозираната от ищеца молба от 22.10.2019 г. липсва индивидуализация на имотите, предмет на делото, чрез посочване на тяхното местонахождение, граници, площ, актуален градоустройствен статут по действащия кадастрален и регулационен план или друг вид план, а когато за населеното място има влязла в сила кадастрална карта – чрез посочване на идентификатора на имота. Този извод бил съобразен и с обстоятелството, че дори и да се възприеме по-благоприятният за ищеца краен срок за отстраняване на нередовностите, 23.10.2019 г., с оглед възникнали колебания относно тази дата, поради неколкократно удължаване на срока, то същите отново се явяват неотстранени с последната молба от 22.10.2019 г.. Разглеждайки същата молба, въззивният съд е приел, че не са отстранени и останалите нередовности на исковете за прогласяване на нищожността на сделки за учредяване на особен залог, тъй като не били представени доказателства за внесена държавна такса по тази група искове, за което ищецът е бил изрично уведомен още с разпореждането от 15.03.2019 г. Съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционото определение, обобщавайки, че в срок не е внесена държавна такса в цялост по всички кумулативно съединени искове, не са представени преписи от исковата молба съобразно броя на ответниците, а по отношение на исковете за собственост липсва пълна индивидуализация на процесните имоти, съгласно действащия кадастрален план. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касационен жалбоподател подробно е възпроизвел оплакванията си за неправилност на определението развити в частната му касационна жалба. Не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, а е поддържал единствено очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което пресъздава защитните аргументи на страната от нейната частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, се застъпва тезата, че вещните права на собственост и индивидуализацията на конкретните имоти следвало да се изведат служебно от приложените нотариални актове, тъй като кадастралните скици нямали правно значение за тях. Счита, че съдът на основание чл. 2 ГПК бил длъжен да разгледа всеки иск, отправен до него, като сигнатурата и номерата на идентификацията на имотите по данни на АГКК обуславяли правилността на решението, а не допустимостта на иска. Посочва, че не ставало ясно точно кои изисквания на чл. 127 и чл. 128 ГПК не били изпълнени, като твърди, че с връщането на исковата му молба делото останало висящо и по тези искове, поради несъдържане в петитума на съда волеизявление за прекратяване на делото, от което извежда и очевидна неправилност на обжалваното определение. Излага още съображения, че не бил предявявал самостоятелен иск по чл. 26 ЗЗД, поради което не дължал държавна такса за него, а направените в исковата молба твърдения за нищожност на договора за залог на търговското предприятие били с преюдициален характер и въведени като „възражение по главния иск по чл. 108 ЗС“. Позовава се общо на съдебна практика по чл. 167 и чл. 170 ЗЗД относно как се индивидуализрат имоти при „коментиране действителността на сделка“, с която се прехвърлят вещни права за собственост върху недвижим имот, без да посочи конкретни съдебни актове,в подкрепа на това твърдение. Касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки за приложно поле на касационно обжалване. Същият се е позовал единствено на основанието по чл.280, ал.2 предл. 3-то ГПК.,Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл. 281,т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл. 281,т. 3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. В конкретния случай основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК не е налице съобразно така възприетата дефинитивност. Поддържаното от страната за непълнота на диспозитива на определението, дори и да е основателно / каквото в случая не е, поради изчерпателност на диспозитива на първостепенния съд/ е неотносимо към нито една от изброените хипотези на нормата. Още повече, че непълнотите, както и допуснатите фактически грешки се отстраняват по ред, различен от предприетия от страната чрез подаване на частната й касационна жалба. Неотносими към основанието са и изложените и възпроизведени от частната жалба оплаквания за неправилност, които се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване на определението. Извън това и за пълнота следва да се отбележи, че практика на ВКС относно необходимостта от индивидуализиране на недвижимия имот, предмет на иска по чл.108 ЗС в исковата молба, има и тя е еднозначна и изцяло в съответствие с приетото от съдилищата, тъй като предмет на ревандикация може да бъде само конкретна вещ, а за да е такава, тя трябва да бъде индивидуализирана. Неотносимо към допускането на определението до касационно обжалване е и общото твърдение за наличие на „изобилна практика“ по чл. 167 ЗЗД и чл. 170 ЗЗД, тъй като спрямо лимитивно изброените основания по чл.280, ал.1 ГПК не само следва да се посочи конкретно / чрез конкретни съдебни актове/ тази практика, но следва да бъде формулиран и правен въпрос, какъвто частният касатор не е поставил. Следователно, при така депозираното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение