Определение № 519 от 11.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 2116/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Г. К., подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 10425 от 17.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 620/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение № 6717 от 02.10.2019 г. по гр. д. № 6270/2018 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 20 състав в обжалваната част, а именно – за осъждане на ответника ГАРАНЦИОНЕН ФОНД да заплати на ищеца К. Д. Д., на основание чл.557 ал.1 т.2 б.А КЗ, сумата от 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 30.11.2017 г. в [населено място], по вина на Б. Г. К. – трето лице – помагач на страната на ответника, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 01.05.2018 г. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, за което се развиват подробни съображения. Моли се същото да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане, поради необходимостта от изготвяне на повторна експертиза за механизма на произшествието. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с оглед даване на ново тълкуване на разпоредбата на чл.300 ГПК. Против касационната жалба е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на наследниците на К. Д., починал в хода на процеса /М. К. Д., И. И. Б. и З. Т. К.-Б./, депозиран в срока по чл.287 ГПК, в който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл.288 ГПК, и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок за обжалване и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Оплакванията в касационната жалба са свързани с преценката на заключенията на вещите лица относно механизма на ПТП, противоречащи на експертното заключение, дадено в досъдебното производство, според което не е имало съприкосновение между автомобила, управляван от третото лице - помагач, и пострадалото лице, както и с оглед противоречието на тези заключения с всички материали, събрани в досъдебното производство и приобщени към делото, вкл. с определенията на съда, потвърждаващи неговото прекратяване. От мотивите на въззивното решение се установява, че съдът е взел предвид материалите от досъдебното производство, както и че е обсъдил заключенията по всички назначени по делото експертизи, две от които – при въззивното разглеждане на делото. Всички експерти единодушно са приели, че причина за получените от К. Д. травматични увреждания е поведението на водача на лекия автомобил, извършил необезопасена маневра на заден ход, без да се съобрази с останалите участници в движението, както и са категорични, че съприкосновение между пострадалия пешеходец и лекия автомобил се е осъществило. В резултат на това въззивният съд не е споделил защитната теза на третото лице - помагач, че доколкото образуваното по случая ДП е било прекратено, то не е налице деликт. Посочил е, че постановлението на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство не се ползва със СПН, няма доказателствена стойност и не обвързва гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието. След като не е налице присъда на наказателния съд, съгласно чл.300 ГПК, то съдът е длъжен с всички позволени от ГПК средства да установи, дали деянието е извършено, дали е противоправно и виновно. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На първо място, касаторката не е формулирала правен въпрос, обусловил решаващата правна воля на въззивния съд за изхода на спора, съгласно общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК. В изложението й по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържат единствено оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, основани на прекратяването на наказателното производство, потвърдено с влезли в сила определения на съда, които според нея също следва да попадат в хипотезата на чл.300 ГПК и да имат задължителен характер. Видно от указанията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., т.1, отсъствието на формулиран правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, като касационният съд няма правомощия да извежда този въпрос от съдържанието на жалбата и/или изложението. На следващо място, не са налице и условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /изяснени в т.4 от цитираното ТР № 1/19.02.2010 г./ за тълкуване на разпоредбата на чл.300 ГПК, доколкото по приложението й съществува трайно установена и актуална практика на ВКС, на която въззивното решение съответства, като няма основания за нейната промяна и/или изоставяне. Предвид изложеното по-горе, не се установяват както общите, така и допълнителните селективни предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК, поради което достъпът до касационна проверка следва да бъде отказан. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение