Определение № 1115 от 15.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1082/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. К. жалбоподател А. Д. А. /ответник в първоинстанционното производство/, чрез адвокат М. Л. обжалва решение № 1290 от 10.12.2024 г. по в.гр.д. № 1312/2024 г. на Апелативен съд - С., ГО, 1 състав, в частта, с което е потвърдено решение № 5615 от 03.11.2023 г. по гр.д. № 9959/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, 28 състав, в частта, с която е признато за установено, че настоящият жалбоподател дължи на „Ново Финанс“ ООД сума в размер на 67 377,94 лв., представляваща част от главница /дължима за периода 02.12.2022 г. – 02.09.2030 г. по договор за заем № 845-СФ-02.09.2020 г. от 02.09.2020 г./, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: Допустимо ли е, при предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за вноските, които не са с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо по делото, при положение че е установено и прието от съда, че предсрочната изискуемост не е обявена надлежно на длъжника преди депозирането на заявление: за издаване на заповед за парично задължение въз основа на документ? – противоречие с тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК. Ответникът по касационната жалба „Ново Финанс“ ООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/, чрез адвокат Д. Т., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. К. жалбоподател Д. Д. А. /ответник в първоинстанционното производство/, чрез адвокат Н. И., също обжалва решение № 1290 от 10.12.2024 г. по в.гр.д. № 1312/2024 г. на Апелативен съд - С., ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 5615 от 03.11.2023 г. по гр.д. № 9959/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, 28 състав, в частта, с която е признато за установено, че настоящият жалбоподател дължи на „Ново Финанс“ ООД сума в размер на 67 377,94 лв., представляваща част от главница /дължима за периода 02.12.2022 г. – 02.09.2030 г. по договор за заем № 845-СФ-02.09.2020 г. от 02.09.2020 г./, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на задължението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: Допустимо ли е, при предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за вноските, които не са с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо по делото, при положение че е установено и прието от съда, че предсрочната изискуемост не е обявена надлежно на длъжника преди депозирането на заявление за издаване на заповед за парично задължение въз основа на документ? – противоречие с тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК. Ответникът по касационната жалба „Ново Финанс“ ООД, [населено място], чрез адвокат Д. Т., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане решението до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадените касационни жалби са допустими, подадени в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е признал за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК наличието на вземания на кредитора „Ново финанс“ ООД към Д. А. А., заемополучател и Д. А. и А. А., солидарни длъжници, произтичащи договор за заем, сключен между страните Договор за заем № 845-СФ-02-09-2020 г., както следва: сумата от 70 971,86 лв. главница, със законната лихва от 17.10.2021 г., сумата от 8 952,48 лв., договорна отсрочена възнаградителна лихва, падежирала в периода от 02.10.2020 г. до 02.03.2021 г. и дължима на основание чл. 2.2. б. з от договора з заем, сумата от 9 014,62 лв., договорна възнаградителна лихва, падежирала в периода 02.04.2021 г. до 06.10.2021 г., дължима на основание чл.2.2 б. ж от договора за заем и сумата от 3,92 лв. законна мораторна лихва. По договор за заем са установени вземанията за сумата от 2 957,15 лв., главница със законна лихва от 27.10.2021 г., сумата 373,16 лв., договорна (отсрочена)възнаградителна лихва, падежирала от 02.10.2020 г. до 02.03.2021 г. и дължима на основание чл.2.2., б. з от договора, сумата от 375,62 лв., договорна възнаградителна лихва, падежирала в периода 02.04.2021 г. до 06.10.2021 г. дължима на основание чл. 2.2. б. ж от договора за заем и сумата от 0,16 лв. законна мораторна лихва от 06.10.2021 г. до 19.10.2021 г., както и са признати сторените разноски в заповедното производство. Прието е, че договорът за заем е сключен, като сумите, дадени от заемодателя са придобити от заемополучателя, същият представлява заем за потребление. Уговорено било сумите да се предоставят за 120 месеца, като крайната дата, до която са предоставени заемите е 02.09.2030 г., при лихвен процент 25 % годишно. Прието е за уговорено между страните в чл.2.2 б. „з“, че дължимата лихва за първите 6 месеца се дължи в края на уговорения между страните срок, като в случай, че се прекрати договорът, при прекратяването му. Прието е, че е налице уговорка за връщане на сумата на вноски с определени месечни падежи, на база на дължимата лихва съгласно чл.2.2. б. „ж“, и част от главницата 1 637,95 лв. и съответно 68,25 лв., платими на анюитетни (равни) вноски, като през целия срок на заема, заемополучателят погасява дължимата сума по б. „ж“ и част от главницата по б. „и“, с изключение на уговореното в б. „з“. Прието е, че е уговорено между страните, че ГПР е 25 %, както и, че при забава в погасяване на дължимата вноска с повече от 30 дни, цялото вземане става предсрочно изискуемо. Съдът е приел, че страните са подписали договора, като по този начин са се съгласили с всички клаузи, както и са подписали погасителните планове. Прието е, че с уведомителни писма до заемополучателя Д. А. е обявена предсрочна изискуемост, считано от 03.10.2023 г. С оглед заключението на вещото лице е прието, че на 21.05.2021 г. е последното плащане на произтичащите от договора задължения. По отношение на възраженията на ответниците за недействителност на договора, поради несъобразяване със защитата на потребителите, каквото качество имали, въззивният съд е приел, че е установено качеството потребители на ответниците, по смисъла на пар.13, т.т.1 и 2 от ДР на ЗЗП. Изключено е действието им в търговска, професионална или стопанска дейност. Прието е, че ЗПК е неприложим, на основание чл. 4, ал.1, т.2 от ЗПК, тъй като вземанията, произтичащи от процесните договори били обезпечени с ипотека. Прието е, че към процесните договори се прилагат правилата на ЗКНИП и ЗЗП. В процесния случай, според въззивния състав, договорът за заем между страните имал нужните форма и съдържание и предоставяли на потребителя информация. Постигнати били договорки относно срока на договора, посочен бил общият размер на кредита и условията за усвояването му, условията за погасяване на кредита от потребителя, включително погасителен план, с изискуемото съдържание - съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, посочен бил фиксиран лихвен процент по кредита, както и годишен процент на разходите по кредита, заедно с информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и обща сума, дължима от потребителя по кредита. Относно уговорения ГПР от 25 % е прието, че е равен на размера на годишния лихвен процент, като по договорите не се установило поето задължение от заемополучателите да заплащат такси, суми, при точно изпълнение на договорните задължения, които да следвало да бъдат включени в ГПР, така че ГПР се явявал съобразен с ограниченията на чл. 29, ал.9 от ЗКНИП. По отношение на възражението за нищожност относно клаузата за възнаградителна лихва в размер на 25 %, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно. Прието е, че възнаградителната лихва може да надхвърля законната лихва. Нормата на чл.10, ал.2 от ЗЗД не ограничавала размера на договорените лихви между страни по договорите, тъй като липсвал акт на МС, който да посочил максималния размер на лихвата. С ПМС бил посочен единствено размерът на законната лихва. Поради това въззивният съд е приел, че максималният размер на договорната лихва бил ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните можели свободно да определят съдържанието на договора помежду си, доколкото това не противоречало на добрите нрави. Въззивният съд е разгледал и клаузите относно уговарянето на лихвения процент, с оглед проверка дали същите са неравноправни. Прието е, че договорената възнаградителна лихва представлявала възнаграждението на заемодателя за ползването на предоставената сума по заема и съставлявала основния предмет на договора, поради което тази клауза можела да се преценява като неравноправна, само ако не била изразена на ясен и разбираем език - чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата, с която била уговорена възнаградителната лихва в договора № 845-СФ-02.09.2020 г. - чл. 2.2.ж била ясна и конкретна, формулирана по разбираем за потребителя начин. Същият процент на възнаградителна лихва бил посочен и в погасителния план, в който детайлно било посочено каква сума дължал ежемесечно заемополучателят като главница, лихва, общо и каква сума връщал общо по заема, при добросъвестно изпълнение на неговите задължения. Поради това, следвало да се приеме, че клаузата за възнаградителна лихва, договорена между страните била действителна, ясна, конкретна, непроменяема и като такава не засягала по недобросъвестен начин правата на по-слабата страна в договорното отношение и не била неравноправна. Отхвърлено е и възражението за нищожност поради накърняване на добрите нрави на клаузата за договорна възнаградителна лихва. Въззивният съд е приел, че накърняване на добрите нрави имало при сделки, налагащи на икономически по-слабата страна неизгодни условия, без които сделката не би била осъществена. В процесния случай било постигнато съгласие за възнаградителна лихва от 25% и ГПР в размер на 25%. При ГПР, който не надвишавал пет пъти размера на законната лихва и не бил определен в нарушение на императивната разпоредба на 29, ал.9 от ЗКНИП не можело да се приеме извод, че възнаградителната лихва, която съставлявала този ГПР била прекомерно висока. Въззивният съдебен състав намирал, че след като ГПР не надвишавал установения максимален размер в чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не била нищожна като накърняваща добрите нрави, ако размерът ѝ е бил 2.5 пъти по-голям от размера на законната лихва, независимо от това, че заемът бил обезпечен и с ипотека. Законовите разпоредби в ЗКНИП давали възможност за договаряне на по-висок размер на възнаградителната лихва, независимо от обезпечаването на заема с ипотека, ако договорките били ясни, конкретни, разбираеми и ако не се превишавал нормативно установеният размер на ГПР, в който размер лихвата се включвала. С оглед изложеното, съдебният състав е приел, че уговорките между страните за дължимост на възнаградителна лихва и нейният размер били валидни и обвързващи ги. Ответниците дължали връщане на заемната сума, ведно с договорените възнаградителни лихви и законна лихва за забавеното изпълнение на задълженията им. Задълженията на ответниците по размер били установени от неоспорената ССчЕ. По отношение на оспорване на клаузата относно възможността заемът да бъде обявен за предсрочно изискуем, е прието, че не е нищожна като неравноправна. Предсрочната изискуемост била възможност, предвидена в закона - чл. 71 от ЗЗД, както и специално за договорите за банков кредит - в разпоредбата на чл. 432 от ТЗ. Съгласно чл.60, ал.2 от ЗКИ кредитът можел да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски, в какъвто смисъл била и клаузата на т.2.7 от договорите от 01/02.09.2020 г. Обобщен е извод, че законът допускал при договорени условия длъжникът да изгуби преимуществата на срока, които са му били предоставени първоначално с договора. Въззивният съд подробно е разгледал клаузата на т. 2.7. във всеки от процесните договори, съгласно която, страните са постигнали съгласие, че при посочени условия кредиторът придобива правото да търси предсрочно своето вземане от заемополучателя и да го лиши от предимството на договореното разсрочено плащане. Така, както била формулирана хипотезата на т. 2.7 не можело да се приеме, че към момента на сключването на договора дружеството е постигнало изгодна само за него и недобросъвестна договорка, във вреда на по-слабата страна-длъжника, която да противоречала на закона или да го заобикаляла. Постигната била договорка при неизпълнение на едно от съществените задължения на договора за заем - непогасяване на заемните вноски- кредиторът да има право да обяви вземането си за изцяло предсрочно изискуемо. Въпрос, не на валидност и равноправие на договорната клауза, а на добросъвестно и точно изпълнение на договорните задължения, бил как кредиторът ще упражни предоставеното му от т.2.7 право. Според въззивния състав, във всяка отделна хипотеза следвало да се прецени дали кредиторът добросъвестно е упражнил предоставено му право да търси вземането си от заемополучателя изцяло и предсрочно в зависимост от това дали неизпълнението на договорните задължения било съществено, трайно и показващо продължително нежелание на длъжника да изпълнява точно своите задължения по сключения договор. Преценката за наличие на съразмерност на упражненото право от страна на кредитора да превърне вземането си в предсрочно изискуемо /да лиши длъжника от преимуществото на договорения срок/ и неизпълненото задължение от страна на длъжника не можело да се изведе от самото формулиране на договорната клауза за предсрочна изискуемост. Тази преценка била конкретна и зависила от размера на задължението на ответника, от размера на договорените погасителни вноски, а не само от техния брой, от договореното какво погасявали тези вноски - само главница, само лихви или и двете в някакво съотношение. Въззивният съд се е позовал на разясненията в практиката на ВКС, решение № 82/2022 г. по т.д. № 871/2021 г. на ВКС, I т.о., както и на СЕС, решение С-421/14 г., вземайки предвид, че преценката на националния съд относно твърдян неравноправен характер на клауза за предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задълженията на кредитополучател за част от периода на договора, следвало да се съобрази дали възможността на банката да обяви целия кредит за изискуем зависела от неизпълнението от страна на потребителя на основно задължение в договорното отношение, дали неизпълнението било незначително, дали договорната клауза съответствала на приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвиждало подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилагала такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита. С оглед така дадените разяснения при преценката на неравноправието на клаузата за предсрочна изискуемост, обективирана в чл. 2.7 от договорите от 01/02.09.2020 г., въззивният съд е приел, че същата отговаряла на националното законодателство, уреждащо правото на кредитора да търси предсрочно своето вземане, касаела съществено неизпълнение, основно за конкретния договор, а именно връщане на получената в заем сума. Взето е предвид, че в процесния случай неизпълнението на договорните клаузи от страна на ответника не е било несъществено - ставало въпрос за погасени 7 от 120 заемни вноски, след което изпълнението се преустановило. Неизпълнението на вноските от длъжника Д. А. било за 7 вноски, 20 изискуеми вноски не били изпълнили другите двама длъжници, съответно тяхното неизпълнение продължавало и до настоящия момент, като се характеризирало с трайност и продължителност. Правата на потребителя можели да бъдат защитени както по съдебен ред, така и при доброволно уреждане на отношенията между страните. При предявяване на претенция по съдебен ред съдът дължал служебна проверка дали правата на потребителя не били засегнати от прилагане на неравноправни клаузи и дали били налице основанията за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането на кредитора. Въззивният съд е извършил и корективно тълкуване на чл. 2.7 от договора, като е преценил, че въпреки непредвиденото отправяне на уведомление за предсрочна изискуемост в самата клауза, следвало да се вземе предвид разясненията в Тълкувателно решение по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 18, съгласно които следвало да се обяви на заемополучателя. Липсата на такова изискване за уведомяване на длъжника, не обуславяла извод за неравноправност на клаузата. Съдът е приел, че основание на предявения иск е неизпълнението и обосноваване на предсрочна изискуемост на вземането за връщане на получената в заем сума. С оглед изложеното, съдебният състав е приел, че заемодателят имал право при съществено нарушение на неговия интерес и неизпълнение на поетите по договорите за заем задължения да обяви вземанията си за предсрочно изискуеми. Въззивният състав е намерил, че това право дружеството било упражнило законосъобразно като предсрочната изискуемост по двата договора за заем била обявена надлежно спрямо Д. А. с връчването ѝ на уведомления на 06.10.2021 г., а по отношение на Д. и А. А. - с връчването им на препис от исковата молба по делото на 05.12.2022 г. По делото се установило от уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането на дружеството по договора е отправено след като са били налице обективните предпоставки за това. Задължението на Д. А. било неточно изпълнено - забавено, считано от м. 04.2021 г. Връчените уведомления на Д. А. носили достатъчно информация за това по кои договори, кои нейни задължения били предсрочно изискуеми и в какъв размер. Неизпълнението на поетите по договорите задължения продължавали и към момента на предявяването на исковата молба и от тримата длъжници. В исковата молба ищецът се позовавал на настъпила предсрочна изискуемост, като сочил по кои договори е настъпило неизпълнението, кои вземания на длъжниците били предсрочно изискуеми. Въззивният съд е приел, че съобразно дадените разяснения с Тълкувателно решение № 8/2017г. на ВКС, ОСГТК и решение № 10/2020 г. по т.д. № 16/2019 г., решение № 60009/2021г. по т.д. № 2891/2019 г. и решение № 60048/2021г. по т.д. № 2122/2020г., на ВКС, било без значение видът на търсената защита, чрез установителен или чрез осъдителен иск, ако изявлението на банката/в случая кредитора - заемодател за обявяване на кредита за предсрочно изискуем било инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението пораждало правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако били налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлявало правнорелевантен факт, който трябвало да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК в рамките на претендираните суми. Установено било, че към момента на предявяване на исковата молба продължавало неизпълнението на задължението на ответниците да погасяват заемните си вноски - непогасени били повече от 20 вноски, според изслушаната ССчЕ. Според въззивния съдебен състав, това неизпълнение на основното договорно задължение на ответника -да погасява заемните си вноски – не било незначително. За възприемане на този извод съдът е преценил не просто съотношението между просрочените вноски и остатъчната част от главниците, като е преценил и продължителния период на липса на каквото и да е било изпълнение, дори и частично, на задълженията от страна на длъжниците. Продължителният период на пълно неизпълнение на поетите задължения е обусловил извод за наличие на обективни и суебктивни предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Формулираните от всеки от касаторите правни въпроси са идентични. Същите не са зададени коректно, доколкото въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост на вземанията на заемодателя, е настъпила. Това е извършено с връчване на препис от исковата молба на ответниците. Поради това не може да се приеме, че разрешението на правния въпрос е относно липсата на изявление за предсрочна изискуемост. В случая въззивният съд е приел, че е обявена предсрочната изискуемост на всеки от ответниците. Въззивният съд е изхождал от даденото разрешение, че с исковата молба е отправено изявление за предсрочна изискуемост. Това е обусловило извод, че кредитът е изцяло изискуем и е отнето предимството на разсроченото плащане, на вноски, поради това и осъждането е за връщане на главницата, съответно и дължимата до предявяване на иска възнаградителна лихва. Даденото разрешение е в съответствие с трайната практика на ВКС, израз на която е решение № 10 от 25.02.2020 г. по т.д. 16/19 г. по описа на ВКС, II ТО. Поради това с поставените правни въпроси касаторите не са обосновали основание за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото пред касационната инстанция на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в размер на 9 700 лв., заплатено адвокатско възнаграждение, за което е представена разписка от представляващия адвокат за получаване на сумата. Така мотивиран ВКС