Определение № 268 от 08.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 80/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Наз & М Груп“ ООД – чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Белгия, предявена против определение № 2552/13.10.2023г. по ч.гр.д.№ 1624/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 767/29.06.2023 г. по гр.д.№ 704/2022г. на Районен съд – Несебър. С потвърденото определение е прекратено производството по образуван от касатора против Н. И. П. иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване вземане на ищеца от ответника, в размер на 25 000 лева / частичен иск при пълен размер на твърдяното вземане 100 000 лева /, който иск първоинстанционният съд е квалифицирал по чл. 145 ТЗ – обезщетение за нанесени на дружеството от Н. П. вреди, в качеството му на управител, съизмерими с претендираната сума, формирана от размера на изтеглени от същия парични средства от банкова сметка на дружеството в Банка „Ай енд Джи Банк“ – Белгия, без основание, в периода от 2019 г. и насетне, с твърдение за изразходването им за лични нужди на ответника, а не за дружествени цели. Касаторът оспорва правилността на зачетената, в относимост към абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска, липса на решение на ОС на дружеството, по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ – за водене на иск срещу управителя. Касаторът акцентира на предявяването на иска по реда на чл. 422 ГПК, въз основа на вече издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което счита, че в производство по чл. 422 ГПК е обвързан с предявяване на иска пред съда по постоянния адрес на длъжника – чл. 411 ал. 1 ГПК, както и че подлежащите на преценка за допустимостта му предпоставки са единствено: издадена валидна заповед за изпълнение, възражение на длъжника срещу същата, на основание и в срока по чл. 414 ГПК и предявяване на иска в преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК. Страната оспорва изрично приетата от съда правна квалификация на иска, като такъв на основание чл. 145 ТЗ. В тази връзка развива съображения, че предявяването на иска пред български съд не означава, че ищецът се е съгласил да бъде приложено българското материално право / чл.145 вр. с чл. 137 ТЗ /. Ответната страна – Н. И. П. – не е подал отговор на частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Наз & М Груп“ ООД, търговско дружество регистрирано в Белгия, предявява срещу Н. И. П., български гражданин с постоянен адрес [населено място], [община], иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване вземане от същия, в размер на 100 000 лева. Сумата се твърди формирана от изтеглени от ответника, без основание, в периода 2019 г. насетне, от банкова сметка на дружеството в банка в Белгия, парични средства, които се твърдят разходвани за лични негови нужди. За вземането кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, срещу която ответникът е подал възражение. Искът е предявен от процесуален представител, упълномощен от Д. Н. Банкова, която и ответника, видно от учредителния договор / устава /, са съдружници в ищцовото дружество, осъществяващо търговска дейност в Белгия и извън Белгия /„в чужбина„ – както е посочено в устава/. Въз основа на справка в Регистър на дружествата в Белгия – Централна база данни за дружествата, публичен и достъпен чрез Европейски портал за електронно правосъдие, първоинстанционният съд е установил, че на 19.09.2022 г. / след предявяването на иска / е вписано откриване на производство по несъстоятелност на ищцовото дружество, като му е назначен и представител / „попечител“ /, но е съобразил продължаващата му правосубектност и надлежно учредена представителна власт за настоящото производство, предходно на производство по несъстоятелност, с упълномощаване на процесуалния представител от управител на дружеството - Д. Банкова, съответно неоттеглянето му последващо. Въпреки продължилото оспорване от ищеца на обстоятелството, че срещу него е открито производство по несъстоятелност, доказателства оборващи служебната констатация на съда, въз основа на данни от публичен регистър, не са представени. Ответникът е оспорвал иска по основание, като твърди, че претендираните суми са разходвани от него за основната дейност на дружеството – ремонт на недвижими имоти, какта и че по визираната от ищеца сметка е внасял и суми от приходи от тази дейност, в която съдружника Д. П. неоправдано не е участвала. След даване ход на устните състезания, с определение от 11.05.2023 г., съдът е отменил определението си за ход по същество и оставил исковата молба без движение, с указание за ищеца да представи доказателство за взето от ОС на дружеството решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ – за водене на иска по чл. 145 ТЗ срещу управителя Н. П. и за определяне на представител за водене на процеса срещу същия. Указал е също да се представи доказателство за изрично материализиран документално отказ на ищеца от разрешаване на спора пред компетентните за разрешаването му съдилища, по местонахождението на дружеството, съгласно чл. 29 от устава му. Такива доказателства не са постъпили, като нуждата от тях ищецът оспорва. Ответникът не е оспорвал компетентността на българския съд. Съдът е върнал исковата молба и прекратил производството, поради непредставено решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ / обосновавайки се, че отговорността по чл. 145 ТЗ законодателят не разграничава като само договорна или само деликтна, досежно приетата правна квалификация на иска /, както и на основание чл. 29 от устава на дружеството, според който, за всеки спор между дружеството, неговите акционери, администратори / управители /, одитори и ликвидатори, изключителната компетентност за разрешаването му имат съдилищата по седалището на дружеството – Кралство Белгия, освен ако дружеството изрично не се откаже от това. Съдът не е възпроизвел в мотивите си разпоредбата в цялост - същата визира спорове между посочените лица „ касаещи делата на дружеството и изпълнението на устава„. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, но не е споделил, като основание за недопустимост на иска, липсата на решение на ОС на дружеството по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ. Отчел е, че в хода на производството е възникнал спор относно представителството на дружеството. От цялостното съдържание на мотивите следва, че съдът няма предвид липса на доказателства за органно представителство на дружеството от лицето Д. П., упълномощила адв. Т. за предявяването на иска и процесуалната защита на дружеството срещу управителя му, а непредявяването на иска от представителя /„попечителя“ на дружеството, назначен от съда по несъстоятелността на 19.09.2022г., независимо, че това обстоятелство е възникнало в хода на исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК. Съдът, обаче, е коментирал само факта на назначен представител/попечител, като липсва ясен извод, че потвърждава първоинстанционното определение на това основание. Единствената категоричност на мотивите е в потвърждаване правилността на извода на първоинстанционния съд, за приложимост на чл. 29 от устава на дружеството – компетентност на съдилищата по седалището на дружеството, поради липса на доказан изричен отказ на дружеството от така уговореното / съгласно текста на чл. 29 /. Основанието за зачитането на тази клауза, в относимост към международната компетентност на българския съд, съгласно чл. 15 ГПК, въззивният съд не е обосновал с конкретни разпоредби на приложим правен акт, квалифицирайки съобразената договорна клауза като уговорена „изключителна компетентност„. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ При едновременно наличие на установените в закона специални предпоставки за допустимост на иска, с правно основание чл. 415 вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК / издадена заповед за изпълнение, подадено в срока по чл. 414 ГПК възражение, алтернативно връчване на заповедта при условията на чл.47, ал.5 ГПК или отказ за издаване на заповедта по чл.410 ГПК и спазен срок за предявяване на иска по чл. 415, ал. 1 ГПК / следва ли дружеството – касатор да представи решение на ОС, съобразно нормата на чл. 137 ТЗ ?; 2/ Следва ли дружеството – кредитор да удостоверява взето решение на ОС, съобразно нормата на чл. 137 ТЗ, след като производството по установителния иск по чл. 422 ГПК е фаза и средство за защита на признатото в заповедното производство вземане ? – допълнителния селективен критерий по двата въпроса е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното определение с приетото в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. и определенията по т.д. № 308/2009 г. и ч.т.д.№ 244/2010 г. на ТК на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 пр. трето ГПК, формално обоснована от страната с неправилно разпределена доказателствена тежест в процеса, но по същество – с оспорване изобщо необходимостта от доказване на взето от ОС решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, поради неприложимост на българското материално право. Формулираните въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като се отнасят към основание за недопустимост на иска, поради липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за предявяването му, прието само от първоинстанционния, но несподелено от въззивния съд, т.е. нямат отношение към решаващия мотив на въззивното определение, основан на липса на международна компетентност на българския съд, за която съдът следи служебно при всяко положение на делото, съгласно чл. 15 ГПК, макар формално необоснован с конкретно приложими правни норми, а единствено с клаузата на чл. 29 от устава на дружеството – компетентност на съдилищата по седалището на дружеството по всички искове на същото срещу администраторите му, каквито са и управителите, съгласно чл. 11 от устава. Необосноваността на общия изключва нуждата от коментар на допълнителен селективен критерий. Дори абстрахирайки се от несъответствие с решаващия мотив на въззивното определение, въпросите по същество целят отговор, че в производството по чл. 422 ГПК съдът следи служебно само за наличието на посочените в първия въпрос предпоставки, като такива за допустимост на иска, но не и относно международната си компетентност по спора, съгласно чл. 15 ГПК. Подобен отговор би бил в несъответствие с практиката на ВКС. В решение № 63/2019 г. по гр. д. № 2367/2018 г. на III г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че за своята международна компетентност съдът следи служебно при всяко положение на делото, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България, или от КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други международни актове. От мотивите на въззивния акт не може да се установи основанието, на което е възприета „изключителна компетентност„ на чужд съд. Позоваването на чл. 23 КМЧП / доколкото този нормативен акт е споменат в мотивите, ноне в пряка относимост към основанието за прекратяване на производството / предпоставя предходно обоснована неприложимост на Регламент № 1215/12 на ЕП и Съвета, съгласно приоритета му, но и в двата случая с предходно обосноваване търговския или граждански характер на спора, съобразно предмета му, при яснота относно седалището на ищеца в държава – членка на ЕС и липса на данни за местоживеене на ответника в държава, извън ЕС - основание за приложението на Регламента. Следователно, определението е немотивирано, което съставлява съществено процесуално нарушение, пряко и негативно рефлектиращо върху защитата на страната, засегната от постановяването му. Последното обосновава очевидна неправилност на крайния извод. Във формираната от касационна инстанция практика по приложението на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК се приема, че очевидна неправилност е налице и когато съдът се е позовал на несъществуваща правна норма. На още по - голямо основание следва да се приеме за очевидна неправилност хипотеза като настоящата, в която съдът е прекратил производство на практически непосочено правно основание, каквото основание договорната клауза на чл. 29 от устава на ищцовото дружество, сама по себе си, не би могла да е. Без значение е, че след допускане на касационното обжалване, правният резултат би могъл да бъде потвърден / аналогично би могло да се получи и в хипотезата на приложена несъществуваща правна норма, след съобразяване на действително приложимата /. Следователно, обосновава се основание за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр.трето ГПК. Частната жалба е основателна. Предвид седалището на ищеца в държава - членка на ЕС и липса на данни от които да се приеме местоживеене на ответника в държава извън ЕС, при наведено от ищеца такова в България, за определяне компетентността на българския съд намира приложение Регламент № 1215/2012г. на ЕП и Съвета относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Независимо дали ще се приеме договорно или извъндоговорно основание /непозволено увреждане/ на претенцията на ищеца, предмета на спора обуславя търговски характер на делото, определян автономно, според чл. 1, т. 1 от Регламента, и е извън хипотезите на „изключителна компетентност“, съгласно чл. 24 от същия. Предпоставките за прилагане на чл. 25 от Регламент 1215/2012 г. – „ пророгация на компетентност“, във връзка с чл. 29 от устава на ищцовото дружество / като се съобрази, че ответникът освен управител е и съдружник и в това си качество, в правоотношенията си с дружеството е обвързан от разпоредбите на устава / изискват да не е налице мълчаливо учредена компетентност, съгласно чл. 26 от Регламента, каквато възниква, когато ответникът се яви и не оспори компетентността на съда, съответно пристъпи към защитата си в процеса, какъвто е настоящият случай.Ищецът се е явил и защитавал по спора, без да оспори компетентността на българския съд. Позоваването на „пророгация на компетентност„ / споразумение за избор на съд /, съгласно чл. 25 от Регламента, при наличие на мълчаливо учредена компетентност на сезирания – български - съд, съгласно чл. 26 от същия, е обусловило неправилност на прекратяването на това основание. Производството няма предмет, който да предполага компетентност на съда по седалището на дружеството – ищец, в несъстоятелност, съгласно Регламент /ЕС/ 2015/848, която е изключителна спрямо компетентността по Регламент № 1215/2012 г. на ЕП и Съвета: не се касае за действия, пряко произтичащи от производството по несъстоятелност и тясно свързани с него / съображение 6 вр. с чл. 1 от Регламент / ЕС/ 2015/848 /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение