Определение № 391 от 02.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 299/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. З. Ш., Б. И. Ш. и З. И. Ш. срещу определение № 2742 от 4. 11. 2022 г. по ч. гр. д. № 2756/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав. С него е оставена без уважение частната им жалба срещу определение № 902009 от 18. 07. 2022 г. по гр. д. № 309/2019 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е оставен без разглеждане като недопустим предявеният от частните жалбоподатели срещу „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] инцидентен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК за признаване за установено, че извлечение от 2. 06. 2008 г. от счетоводните книги на „Банка ДСК“ АД за сметка № 0000000000740568 по договор за кредит от 30. 05. 2003 г. с посочен длъжник ЕТ „И. Б. – М. Шоп“ е неистински документ. Частните касационни жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат за неправилен извода на съда, че извлечението от счетоводните книги на „Банка ДСК“ АД представлява частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила. Излагат аргументи, че по изключение на извлеченията от счетоводните книги на банките е придадена доказателствената сила на официален свидетелстващ документ с оглед нормата на чл. 417, т. 2 ГПК, поради което искът по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинността на процесното извлечение от счетоводните книги на банката ответник бил допустим. Молят обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Частните касационни жалбоподатели поставят като значими за изхода на делото следните въпроси: 1. Извлечението от счетоводните книги на банка, посочено в чл. 417, т. 2 ГПК като извънсъдебно изпълнително основание, представлява ли официален свидетелстващ документ или е частен такъв?; 2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по спорния въпрос „Текстът на чл. 417, т. 2 ГПК относно извлечението от счетоводните книги на банка, посочено като извънсъдебно изпълнително основание, сочи ли на отклонение от общото правило за материалната доказателствена сила на вписванията в счетоводните книги, визирано в текста на чл. 182 ГПК?“ Твърдят, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовават се и на очевидна неправилност на определението на въззивния съд с оглед изводите на съда по въведените въпроси. Ответникът „Банка ДСК“ АД е депозирал отговор на частната касационна жалба, в който изразява становище за отсъствието на основания за достъп до касация, респ. – за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че ищците П. Ш., Б. Ш. и З. Ш. в качеството на наследници на И. Ш. са предявили иск за установяване, че не дължат заплащане на сумите по изп. лист от 4. 06. 2008 г., издаден на основание заповед за незабавно изпълнение № 297/4. 06.2008 г. по ч. гр. д. № 408/2008 г. на Районен съд - Гоце Делчев, поради погасяване на вземането вследствие изтекла погасителна давност. Констатирал е, че в срока по чл. 212 ГПК ищците са подали и искова молба с искане да бъде признато за установено по отношение на ответната банка, че извлечението от 2. 06. 2008 г. от счетоводните книги на банката за сметка № 740568 по договор за кредит от 30. 05. 2003 г. с длъжник ЕТ „И. Б. - М. Шоп“ е неистински документ - с невярно съдържание и неавтентичен, като са обосновали правния си интерес с издаването въз основа на това извлечение на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, по който е било образувано изпълнително производство. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че предявеният инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК е недопустим поради отсъствието на правен интерес от търсената с иска защита. Изтъкнал е, че правният интерес на страната да оспори истинността на документ е предпоставен от доказателствената сила, с която се ползва оспореният документ. Посочил е, че частният свидетелстващ документ се ползва с формална доказателствена сила - съставлява доказателство, че изявлението, което се съдържа в него, е направено от лицето, което го е издало. По отношение на защитата срещу материалната доказателствена сила на частните документи въззивният съд е изложил съображения, че същата не е подчинена на изискванията за оспорване на тяхната истинност чрез отделен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, по реда на чл. 193 ГПК или по чл. 212 ГПК, защото съдът не е обвързан от тази доказателствена сила, а я преценява по свое вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото. Изразил е становище, че правен интерес от отделен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК за установяване на неистинност на частен свидетелстващ документ ищецът има само, когато той може да му бъде противопоставен по друго дело между същите страни, какъвто не е конкретният случай. В обжалваното определение е прието, че представянето на извлечение от счетоводните книги на банката е задължителна предпоставка за издаването на заповед за изпълнение в хипотезата на чл. 417, т. 2, пр. 2 ГПК, но това не променя неговата правна характеристика на писмено доказателство с признатата му в чл. 180 ГПК доказателствена сила. Изложени са аргументи, че при оспорване на удостовереното в извлечението от банковата сметка в производството по реда на чл. 422 ГПК в тежест на банката е да установи съществуването на вземането и неговия размер. Настоящият състав намира, че в случая не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Съгласно задължителните постановки в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос, с който се аргументира достъпът до касационно обжалване и който е основна предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалвания въззивен акт, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият поставен от частните касационни жалбоподатели въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е съобразен с особеностите на конкретния случай, доколкото оспорването истинността на извлечението от счетоводните книги на банка е предприето в исков процес по предявен установителен иск за несъществуване на вземането на банката ответник към ищците, за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист и въз основа на последния е образувано изпълнително дело. При формулирането на въпроса се изхожда от качеството на документа, предмет на иска по чл. 212 вр. чл. 124, ал. 4 ГПК, на основание по чл. 417, т. 2 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение, съответно въпросът касае доказателствената сила на документа в заповедното производство. Освен това, дори и да се приеме, че поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, то по отношение на същия не е обосновано допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на чл. 179 и сл. ГПК, както и досежно правната характеристика на извлечението от счетоводните книги е формирана богата и непротиворечива практика на ВКС. В нея се приема, че извлечението от счетоводните книги има същността на частен свидетелстващ документ / ТР № 39-2/1954 г. ОСГК, решение № 2 от 20. 01. 2011 г. по гр. д. № 478/2010 г., III г. о., решение № 187 от 24. 01. 2013 г. по т. д. № 436/2012 г. II т. о./, както и че в исковото производство за установяване съществуването на вземането на банката – заявител извлечението от счетоводните й книги не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила /решение № 50011 от 26. 09. 2022 г. по т. д. № 1964/2020 г. на ВКС, І т. о./. Именно от така изяснената в трайноустановена практика на ВКС характеристика на извлечението от счетоводните книги е изхождал въззивният съд при формиране на изводите си в обжалваното определение, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнася до задължението на въззивния съд в производството по чл. 274 ГПК да обсъди изложените в частната жалба доводите за неправилност на атакувания акт и съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този релевантен въпрос, доколкото по него е налице постоянната практика на ВКС, съобразно която въззивната инстанция при произнасянето си по законосъобразността на атакувания първоинстанционен акт следва да обсъди доводите, съдържащи се в частната жалба, и въззивното определение напълно съответства на тази практика. С оглед доводите на частните жалбоподатели, във връзка с които е поставен въпросът, следва да бъде отбелязано, че определението на въззивния съд обективира мотивираната преценка на съда за неоснователност на тезата им, че законът по изключение е придал на извлечението от счетоводните книги на банката материална доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност представлява основание за допускане на касационно обжалване, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното определение не е засегнато от тези пороци. Частните касационни жалбоподатели не мотивират съществуването на нито една от изяснените възможни проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК извън поставените въпроси, по които вече бяха изложени съображения. С оглед изложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение