Определение № 50525 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 641/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Чичо Чарли“ ЕООД, [населено място], срещу решение №105/20.12.2021г. по в.гр.д. № 576/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри граждански състав. С него след отмяна на решение №21053/02.08.2021г. по гр.д. №18/2020г. на Смоленски окръжен съд са отхвърлени предявените от „Чичо Чарли“ ЕООД срещу А. П. А. и Я. С. К. иск с правно основание чл.135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца на договор от 05.10.2017г., обективиран в нотариален акт №95, том II, рег. №3015, дело №192/2017г., по силата на който А. П. А. е продал на Я. С. К. по ½ ид.ч. от следните недвижими имоти, придобити в режим на СИО: 1/самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67653.925.172.1.6, с адрес на имота [населено място], [улица], ет.5, който самостоятелен обект се намира в сграда №1, разположена в ПИ с идентификатор 67653.925.172, с предназначение на обекта – жилище, апартамент с площ по документ 150 кв.м., на 1 ниво, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, както и 2/ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67653.925.172.1.3, на същия адрес и в същия имот, с предназначение – постройка на допълващо застрояване. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е очевидно неправилно, назаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е обсъдил твърдения, които не са въведени в исковата молба. Твърди, че събраните доказателства безспорно установяват, че продажната цена е заплатена фиктивно/симулативно. Изразява несъгласие с извода на съда, че по делото не са представени доказателства за твърдените приятелски отношения между ответниците, като поддържа, че са налице гласни доказателства, установяващи противното. Изразява несъгласие и с извода, че знанието на третото лице за увреждането не е доказано, като твърди, че са налице последващи сделки и доказателства, които косвено го установяват. Твърди още, че въззивният съд не е обсъдил представени писмени доказателства. Поддържа наличието на допуснато от съда нарушение на чл.6, ал.2 и чл.269 от ГПК. Твърди, че изводите по съществото на спора са основани на произволно избрани от съда доказателства, като останалите са игнорирани и не са обсъдени. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1/ При иск по чл.135 от ЗЗД следва ли да се доказва привидност на сделката при въведеното твърдение, че цената не е платена реално от купувача /тъй като продавачът е предал парите в брой на купувача, който му ги е превел по нарочно разкрита за това банкова сметка/?; 2/ Събраните гласни и писмени доказателства, доказващи движението на паричните потоци и твърдението, че купувачът не е заплатил реално продажната цена /цената не е платена реално от купувача, тъй като продавачът е предал парите в брой на купувача, който му ги е превел по нарочно разкрита за това банкова сметка/, води ли до симулативност на сделката или води до фиктивност на извършеното плащане и това обстоятелство индиция ли е, респ. косвено доказателство за знание за увреждането на третото лице?; 3/ Симулирането от страна на продавача и купувача на плащане на продажна цена чрез предаване в брой от страна на продавача на купувача на продажната цена и съответното й превеждане от купувача на продавача води ли до симулативност на сделката или води до фиктивност на извършеното плащане и това обстоятелство индиция ли е, респ. косвено доказателство за знание за увреждането на третото лице?; 4/ Допустимо ли е при въведени твърдения, че купувачът не е заплатил реално продажната цена и доказване на това обстоятелство с гласни и писмени доказателства, въззивният съд да изведе довод, че твърдяната сделка е нищожна, при положение че не е предявен иск за разкриване на симулация и прогласяване на недействителност на сделката, а иск по чл.135 от ЗЗД, а изложените твърдения са във връзка със знанието на третото лице за наличието на увреждащата сделка?; 5/ Приравнява ли се твърдението за фиктивно плащане на продажната цена на нищожност на сделката при предявен иск по чл.135 от ЗЗД?; 6/ Какви други косвени доказателства, освен гласни и писмени, може да ангажира и представи страната – кредитор при предявен иск по чл.135 от ЗЗД за доказване знанието за увреждане от страна на третото лице, освен симулативното движение по банкови сметки на страните по сделката на продажната цена, установена с писмени доказателства, гласни доказателства за близки приятелски отношения между продавач и купувач, липсата на деклариране на имота като свой от страна на купувача, владеенето на имота от страна на продавача и след сключване на увреждащата сделка?; 7/ Обективното движение на суми в едни и същи размери по банковите сметки на продавач и купувач, респ. доказването на симулативното движение по банкови сметки на страните по сделката на продажната цена, установена с писмени доказателства, събрани гласни доказателства за близки приятелски отношения между продавач и купувач, липсата на деклариране на имота като свой от страна на купувача, владеенето на имота от страна на продавача и след сключване на увреждащата сделка, водят ли до косвен извод за знание за увреждане от страна на третото лице?; 8/ Какви други допустими доказателства, освен гласни, може да ангажира и представи страната – кредитор при предявен иск по чл.135 от ЗЗД за доказване на приятелски отношения между продавач и купувач, при извод на съда, че не са представени доказателства за твърдените приятелски отношения?; 9/Ирелевантно ли е по иск с правно основание чл.135 от ЗЗД обстоятелството, че продавачът и купувачът са в близки отношения, и това обстоятелство не е ли индиция, респ. косвено доказателство за знание за увреждането на третото лице?; 10/ Индиция за знание за увреждане от страна на третото лице ли е /при доказано твърдение, че продавачът и купувачът са близки приятели/ разпореждането с голяма част от имуществото със същото и със свързани с него лица?; 11/ Обективното движение на суми в едни и същи размери по банковите сметки на продавач и купувач, респ. предаването на пари в брой от страна на продавача на купувача на продажната цена, откриването на нарочна банкова сметка от страна на купувача и превеждането на предадената му в брой парична сума на продавача, индиция за знание за увреждане от страна на третото лице ли е, респ. косвено доказателство за знание за увреждане на третото лице?; 12/Системата от косвени доказателства, установяващи знанието за увреждане от третото лице, а именно симулативното движение по банкови сметки на страните по сделката на продажната цена, установена с писмени доказателства, събрани гласни доказателства за близки приятелски отношения между продавач и купувач, липсата на деклариране на имота като свой от страна на купувача, владеенето на имота от страна на продавача и след сключване на увреждащата сделка, трябва ли да се обсъдят от въззивния съд в тяхната взаимовръзка?; 13/ При твърдение, че продажната цена не е заплатена от купувача, и доказано обстоятелство, че същата е платена симулативно/фиктивно с пари, предадени от продавача на купувача в брой, и при събрани доказателства за това – гласни и писмени – ССЕ, това обстоятелства извън предмета на производството ли е са, респ. на спора по иск с правно основание чл.135 от ЗЗД?; 14/ Как следва да се осъществи пълно и главно доказване чрез косвени доказателства на обстоятелството, че купувачът – трето лице е знаел за увреждането, при липса на преки доказателства за това и системата косвени доказателства установява ли главния факт на знанието на третото лице?; 15/ На система от какви косвени доказателства може да се приеме за доказано знанието на третото лице – купувач по иск с правно основание чл.135 от ЗЗД?; 16/Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани косвени доказателства в тяхната взаимовръзка относно знанието за увреждане от третото лице и допустимо ли е да изведе самостоятелен довод за всяко едно от събраните доказателства, без да ги обсъжда в тяхната взаимовръзка?; 17/ Какъв следва да е начинът и доказателствените средства, въз основа на които да се установи, че длъжникът и лицата, с които е договарял за увреждане на кредитора, като предпоставка за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД и по – специално дали знанието за увреждане следва да се установи с преки доказателства или е възможно да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено да водят до извод за наличие на знание?; 18/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, включително и сочените от ищеца – кредитор за установяване на факта на знание у третото лице за увреждащата сделка по чл.135, ал.1 от ЗЗД?; 19/Възможно ли е знанието на третото лице за увреждащата сделка да бъде доказано с косвени доказателства, т.е. поредица от установени косвени факти и обстоятелства?; 20/ Следва ли и длъжен ли е с оглед установяване на знанието за увреждане у приобретателя въззивният съд да направи преценка от фактическа страна на всички спорни обстоятелства и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка?; 21/Следва ли въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимосвързаност, съотнесено към доводите и възраженията на страните? И следва ли доказателствата да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила?; 22/ Неизпълнението на въззивния съд за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им обсъждане, представлява ли съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановения от него акт?; 23/ Допустимо ли е въззивният съд по собствен почин да въвежда нови твърдения и извежда такива от контекста на изложените твърдения?; 24/ Допустимо ли е въззивният съд, без въведени оплаквания във въззивната жалба, да извежда и въвежда нови твърдения по спора или е инстанция по същество и следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба? И допуснато ли е нарушение на съдопроизводствените правила – чл.6, ал.2 и чл.269 от ГПК, което да е съществено, и отразява ли се на правилността на въззивното решение?; 25/ Въззивният съд нарушава ли принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основава решението си на факти, които не са установени, нито са твърдени от страна в процеса и да ги прави спорни във въззивното производство?; 26/Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на въззивния съдебен акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение, и въззивният съд произнесъл ли се е по цялото искане /твърдения/ на страна/ищеца?; 27/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, съобразно изискванията на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК?; 28/ Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на съдебния акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение, и въззивният съд произнесъл ли се е по същество на спора съобразно събраните доказателства?; 29/ Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал, и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическа връзка между обективираните в тях данни, и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?; 30/ Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал, и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни, и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по въпроси от №1 до №13 включително се позовава на решение №218/11.10.2013г. по гр.д. №1778/2013г. на ВКС, III г.о., решение №226/12.07.2011г. по гр.д. №921/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №61/01.03.2016г. по гр.д. №4578/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №139/06.08.2018г. по гр.д. №2508/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №141/04.01.2021г. по гр.д. №478/2020г. на ВКС, I г.о., решение №31/09.03.2012г. по гр.д. №502/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 841/19.01.2010г. по гр.д. №3530/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 72/25.06.2018г. по гр.д. №1934/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №197/10.05.2011г. по гр.д. №430/2010г. на ВКС, I г.о., решение №162/01.07.2014г. по гр.д. №7320/2013г. на ВКС, III г.о., решение №134/05.08.2019г. по гр.д. №3482/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №27/10.04.2019г. по гр.д. №2339/2018г. на ВКС, III г.о. и решение №189/17.01.2018г. по т.д. №2646/2016г. на ВКС, II т.о.; по въпроси №14 и №15 – на решение №162/01.07.2014г. по гр.д. №7320/2013г. на ВКС, III г.о.; по въпроси №16 и №17 – на решение №218/11.10.2013г. по гр.д. №1778/2013г. на ВКС, III г.о., решение №226/12.07.2011г. по гр.д. №921/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №61/01.03.2016г. по гр.д. №4578/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №139/06.08.2018г. по гр.д. №2508/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №141/04.01.2021г. по гр.д. №478/2020г. на ВКС, I г.о., решение №31/09.03.2012г. по гр.д. №502/2011г. на ВКС, III г.о., решение №841/19.01.2010г. по гр.д. №3530/2008г. на ВКС, IV г.о., решение №72/25.06.2018г. по гр.д. №1934/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №162/01.07.2014г. по гр.д. №7320/2013г. на ВКС, III г.о., решение №134/05.08.2019г. по гр.д. №3482/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №27/10.04.2019г. по гр.д. №2339/2018г. на ВКС, III г.о. и решение №189/17.01.2018г. по т.д. №2646/2016г. на ВКС, II т.о.; по въпроси №18 и №19 – на решение №27/10.04.2019г. по гр.д. № 2339/2018г. на ВКС, III г.о., решение №218/11.10.2013г. по гр.д. №1778/2013г. на ВКС, III г.о., решение №61/01.03.2016г. по гр.д. №4578/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение №189/17.01.2018г. по т.д. № 2646/2016г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 20 – решение №108/25.06.2020г. по гр.д. №1538/2019г. на ВКС, IV г.о., решение №8/06.04.2020г. по гр.д. №1618/2019г. на ВКС, IV г.о., решение №250/21.12.2015г. по гр.д. №3897/2015г. на ВКС, I г.о., решение №154/24.08.2016г. по гр.д. №3848/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №146/13.11.2015г. по т.д. №2687/2014г. на ВКС, II т.о., решение №231/01.11.2016г. по гр.д. №1614/2016г. на ВКС, III г.о., решение №23/02.02.2018г. по гр.д. №920/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №17/03.04.2018г. по гр.д. №836/2017г. на ВКС, II г.о. и решение №205/02.11.2016г. по гр.д. № 1499/2016г. на ВКС, I г.о.; по въпрос №21 – на решение №162/01.07.2014г. по гр.д. №7320/2013г. на ВКС, III г.о., решение №24/28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение №58/13.02.2012г. по гр.д. №408/2010г. на ВКС, I г.о., решение №24/07.03.2014г. по т.д. №1040/2012г. на ВКС, I т.о., решение №98/21.03.2011г. по гр.д. №952/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение №134/05.08.2019г. по гр.д. № 3482/2018г. на ВКС, IV г.о.; по въпрос №22 – на решение № 98/28.01.2020г. по т.д. № 2897/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 210/09.02.2018г. по т.д. № 1115/2017г. на ВКС, I т.о. и решение №338/27.03.2018г. по гр.д. № 706/2017г. на ВКС, IV г.о.; по въпроси №23 и № 24 – на решение №18/28.01.2019г. по гр.д. № 978/2018г. на ВКС, I г.о.; по въпрос №25 – на решение № 23/02.02.2016г. по гр.д. № 4553/2015г. на ВКС, IV г.о.; по въпрос №26 – на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос №27 – на ППВС №1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение №17/23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г. на ВКС, II т.о., решение №111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о., решение №136/06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на ВКС, II т.о., решение №180/11.01.2016г. по т.д. № 1618/2014г. на ВКС, II т.о., решение №94/13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, II т.о., решение №161/04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение №388/17.10.2011г. по гр.д. № 19755/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение №217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о.; по въпрос №28 – на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а по въпроси № 29 и № 30 – на т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение №24/28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение №63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение №73/21.08.2015г. по гр.д. № 4704/2014г. на ВКС, IV г.о. и решение №94/28.03.2014г. по гр.д. № 2623/2013г. на ВКС, IV г.о. Ответниците А. П. А. и Я. С. К. оспорват касационната жалба. Твърдят, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, поради липсата на значими за конкретното дело правни въпроси. Твърдят още, че жалбата е неоснователна по същество. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът „Чичо Чарли“ ЕООД е кредитор на ответника А. П. А. по силата на решение от 09.07.2018г. по арб.дело №6/2017г. на Арбитражен съд при БСК и изпълнителен лист №99/2018-1/26.11.2018г., издаден въз основа на разпореждане №982/24.11.2018г. по ч.гр.д. №99/2018г. на Смоленски окръжен съд. Приел е, че ответникът е знаел за увреждането при извършване на атакуваните сделки от 05.10.2017г., доколкото арбитражното дело е образувано на 06.06.2017г. Констатирал е, че в нотариален акт №95, том II, рег. №3015, дело №192/2017г. на нотариус К., с рег. №166 е записано, че продажната цена от 100 000 лв. е платена напълно по банков път преди подписване на нотариалния акт. Във връзка с предпоставката купувачът да е знаел за увреждането въззивният съд е обсъдил посочените в исковата молба обстоятелства. По отношение на първото обстоятелство – симулативност на процесните сделки, тъй като купувачът Я. С. К. не е платил цената по банков път, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че ако процесните сделки са нищожни, според твърденията на ищеца, те биха могли изначално да произведат правно действие. Приел е, че липсата на правновалидна сделка води до невъзможност за нейното обявяване за относително недействителна по отношение на конкретен кредитор. Отбелязал е и липсата на представени доказателства за привидност на сделките. По отношение на второто обстоятелство – прехвърлянето от А. П. А. в полза на Я. С. К. и на други имоти, е посочил, че прехвърлянето и на други имоти не може да бъде доказателство за знание за увреждане през 2017г., тъй като е станало през 2018г. Въззивният съд е намерил, че по делото не са представени доказателства за приятелски отношения между ответниците, като е изтъкнал, че същите са ирелевантни за спора, доколкото приятелството не попада в хипотезата на чл.135, ал.2 от ЗЗД. По отношение на доводите за извършена от А. П. А. продажба на имоти в полза на управителя на „Омелия“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е Я. С. К., апелативният съд е акцентирал, че Я. С. К. и управителят на „Омелия“ ЕООД са свързани лица, но А. П. А. и управителят на „Омелия“ ЕООД не са такива лица. Отбелязал е, че А. П. А. е извършил разпоредителни сделки и по отношение на други лица. С оглед на това е приел, че въз основа на факта на извършването на сделка с управителя на „Омелия“ ЕООД не може да бъде направен извод, че Я. С. К. е знаел за увреждането. На следващо място, във връзка с извода на първоинстанционния съд за доказано знание на купувача за увреждането, направен въз основа на заключението на ССЕ, въззивният съд е изложил съображения, че обективното движение на суми в едни и същи размери по банковите сметки на различни лица не е доказателство за знанието на купувача за увреждането. Изтъкнал е, че от него може да се направи такъв извод, ако същият следва и от останалите събрани доказателства, които в конкретния случай не установяват наличието на знание за увреждането. Акцентирал е и върху липсата на твърдения в исковата молба, че знанието за увреждането се установява от факта на движение на суми по банковите сметки на ответниците. Поради това въззивният съд е намерил, че то е извън предмета на производството, макар да има възражение в този смисъл във въззивната жалба. Заключил е, че предявените искове са неоснователни, тъй като не е осъществено пълно и главно доказване на обстоятелството, че купувачът е знаел за увреждането /за дълга на продавача и за наличието на кредитор/. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите пет въпроса са поставени във връзка с оплакването в касационната жалба за неправилна преценка от страна на въззивния съд на твърдението на ищеца – касатор, че продажната цена не е заплатена реално от купувача, а е заплатена със средства, предадени му в брой от купувача. Касаторът поддържа, че този довод е въведен с цел установяване знание за увреждане от страна на купувача Я. К., а не като довод за симулативност /нищожност/ на сключения договор за продажба, а съставът на ПАС неправилно го е счел за факт извън предмета на производството. Въпреки констатацията, че не е своевременно въведено в исковата молба, въззивният съд е обсъдил твърдението на ищеца, че купувачът не е платил цената със собствени средства, а със средства предадени му от продавача, както и събраните в тази насока доказателства – заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Изложил е становище, че обстоятелството, че на 05.10.2017г. А. е изтеглил в брой сумата 100 000 лева от сметката си, а купувачът е внесъл на същата дата сумата от 100 000 лева в брой по своята сметка и след това е превел същата по банков път на продавача, само по себе си не съставлява доказателство за знанието за увреждането, а би съставлявало само косвено доказателство и може само да подкрепи извод, който следва и от останалите събрани доказателства. Като отделен аргумент въззивният съд е посочил и че доказването на твърдението за привидност на продажбата би означавало, че същата е нищожна и не би могла да бъде обявена за относително недействителна по отношение на конкретен кредитор. Следователно първите пет въпроса не съответстват на мотивите на обжалваното въззивно решение и не изпълняват общото изискване за достъп до касация. Относими към предмета на спора, но неотговарящи на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, са въпросите по т.6 до т.13 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Същите са израз на несъгласие с извода на въззивния съд, че част от въведените от касатора обстоятелства, сочещи на знание за увреждане /близки приятелски отношения между продавача и купувача/, не са доказани, а останалите не могат да обосноват извод за наличие на знание от страна на купувача. Поради това поставените въпроси са относими към правилността на въззивното решение, а не към тълкуването на приложимите към спорното правоотношение правни норми. Следва също се отбележи, че част от въпросите не съответстват на изводите на въззивния съд и предпоставят формиране на фактически констатации, които не се съдържат във въззивното решение / въпросите предполагат, че съдът е приел за доказано, че „цената е платена симулативно с пари, предадени от купувача“, „липса на деклариране на имота от страна на купувача“, „продължило владение на имота от страна на продавача“, без да са формирани такива изводи/. Наред с това по въпроси не е доказано наличието на допълнителната предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, доколкото въззивният съд не е отрекъл възможността знанието у купувача се докаже само с косвени доказателства, а е приел, че представените доказателства в своята съвкупност не създават категорично убеждение за наличието на знание за увреждане. Въпросите по т.т.14, 15, 16, 17 и 19 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК също са свързани с предмета на спора, но по отношение на тях касаторът не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Преценявайки наличието на знание у купувача Я. К. за увреждането на ищеца като кредитор на продавача, съдът е изследвал всички събрани по делото доказателства относно обстоятелствата, при които е сключен договорът за продажба, относно съществуващите отношения между купувача и продавача, относно множеството разпореждания с имоти на продавача в период близък на датата на процесната сделка, включително и в полза на лице, свързано с купувача / в полза управителя на „Омелия“ ООД, чийто едноличен собственик на капитала е купувача К./, относно движението на суми по банковите сметки на продавача и купувача в деня на сключване на сделката. Процедирайки по този начин въззивният съд е съобразил трайната практика на ВКС/ решение №189 от 17.01.2018г. по т. д. №2646/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №218 от 11.10.2013 г. по гр. д. №1778/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. №4578/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №226 от 12.07.2011г. по гр. д. №921/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №31 от 09.03.2012г. по гр. д. №502/2011г. на ВКС, ГК, III г. о.,/ съгласно която материалноправната предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД - "знание за увреждането" у ответника - приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден вещно - прехвърлителен договор ("лицето, с което длъжникът е договарял"), има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали ответникът-приобретател по възмездния вещно - прехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Примерно изброените обстоятелства (ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена) представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото (например - ответникът-прехвърлител продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател-ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр.), биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца - кредитор при сключването на процесния договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая - знанието за увреждане по чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл.12 и чл.235 от ГПК. Това знание на приобретателите на недвижимия имот за увреждане на кредитора на техния прехвърлител подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. За наличие на знание е достатъчно приобретателите по транслативните сделки да са съзнавали, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота. Обсъждайки всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, съставът на ПАС е приложил установените в практика критерии за преценка на наличието на знание за увреждане в хипотезата на чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество. Въпросите по т. т.18, 20, 21, 22, 27, 29 и 30 /последните два идентични/ от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са относими към спора, доколкото касаят правомощията на въззивния съд. По въпроса е постановено ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/13г. на ОСГТК на ВКС, като обжалваното решение съответства на дадените с него разяснения. Съгласно задължителните указания в ТР №1/09.12.2013г. непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Същевременно по силата на чл.269, предл.2 от ГПК въззивният съд е ограничен в преценката на доказателствата, като може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Поставените процесуалноправни въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са решени и в съответствие с трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора и служебно известните на съда: решение №221/08.02.2016г. по гр.д.№1453/2015г. на ВКС, I г.о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №92/16.03.2012г. по гр.д. №980/2011г.на ВКС, II г.о., решение №323/27.09.2012г. по гр.д. №408/2011г. на ВКС, I г.о., решение №480/07.11.2011г. по гр.д. №1347/2010г. на ВКС, I г.о. и др., която приема, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 от ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, предл.2 от ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 от ГПК. В цитираното от касатора решение №97/15.09.2020г. по гр.д. №2479/2019г. на ВКС, IV г.о., е прието, че въззивният съд не може да се произнася нито по отношение на ненаведени от страните факти, твърдения и възражения, нито по отношение на обстоятелствата, за които между страните не съществува спор. В случая съставът на Пловдивски апелативен съд не е допуснал отклонение от практиката на ВКС. Въпросът е поставен от касатора с оглед на доводите му, че въззивният съд не се е произнесъл по въдените твърдения и възражения на ищеца досежно фактите, че е налице симулативно движение по банковите сметки на страните по сделката на продажната цена; досежно гласните доказателства за близки приятелски отношения между продавач и купувач; досежно липсата на деклариране на придобитото право на собственост върху имота от страна на купувача; досежно владеенето на имота от страна на продавача и след сключване на увреждащата сделка. Тези доводи не съответстват на данните по делото. Въззивният съд не се е произнесъл по доводи за „липса на деклариране на имота от страна на купувача“ и за „продължило владение на имота от страна на продавача“, но в исковата молба не са въведени фактически твърдения относно такива обстоятелства, сочещи на знание от страна на купувача. Останалите фактически твърдения на ищеца – касатор и представените в подкрепа на тях доказателства са обсъдени от въззивния съд. Излагайки мотиви по тези доводи, въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, спазвайки ограниченията по чл.269 предл.2 от ГПК. Въпросите по т.23, т.24 и т.25 са обвързани с оплакването на касационния жалбоподател за допуснато от въззивния съд нарушение на принципа на диспозитивното начало, изразяващо се според касатора в това, че въззивият съд е извел твърдения за нищожност на атакуваната сделка, без такива да са въведени в исковата молба. Поставените въпроси обаче не съответстват на данните по делото и в частност на съдържанието на исковата молба, в която се съдържа твърдение, че сделката е симулативна и купувачът не е платил продажната цена в размер на 100 000 лева по банков път, както е посочено в нотариалния акт. По този довод съдът е изложил становище, че ако бе доказано сделката да е симулативна, то тя би била нищожна, съответно не би могла да бъде обявена за недействителна по реда на чл.135 от ЗЗД. Наред с това съдът е обсъдил и данните от съдебно – счетоводната експертиза, назначена по искане на ищеца, относно движението по банковите сметки на двете страни, като е приел, че движението на суми в едни и същи размери по банковите сметки на ответниците в деня на сделката, не може да бъде доказателство за знанието на купувача за увреждането. Въпросите по т.26 и т.28 в изложението относно това дали действителната воля на съда е намерила точен израз в диспозитива на съдебното решение и дали съдът се е произнесъл по същество на спора съобразно събраните доказателства не отговарят на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като отговорът им не е обусловен от тълкуването на конкретна правна норма, а от проверка на съдържанието на конкретния съдебен акт и пълнотата на неговите мотиви, която може да бъде осъществена само след евентуално допускане на касационно обжалване по релевантен за спора правен въпрос. Поради това посочените въпроси са от значение единствено за правилността на обжалваното решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая отсъстват каквито и да е доводи относно наличие на изброените по – горе пороци, като в касационната жалба е въведено единствено формално твърдение за очевидна неправилност чрез позоваване на разпоредбата на чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд