Определение № 2344 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 306/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Българска железопътна компания“ ЕАД, [населено място] /наричана по-долу за краткост „БЖК“ ЕАД/, срещу определение № 3238 от 16.12.2024 г. по ч.гр.д. № 3281/2024 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7-ми въззивен граждански състав. С атакуваното определение е оставена без уважение частна жалба от „БЖК“ ЕАД срещу определение от 14.10.2024 г. по т.д. № 2276/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-15 състав, в частта му, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта му за разноските. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост. Излага се, че въззивният съд не е разбрал правилно искането на „БЖК“ ЕАД за спиране на производството с оглед на факта, че е било направено искане за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на частното производство, а не на първоинстанционното дело на Софийски градски съд - до произнасянето на съда по адм.д. № 10173/2024 г. на Върховния административен съд, Четвърто отделение. В тази връзка като довод се излага, че ако с решението на Върховния административен съд бъде уважена жалбата на „БЖК“ ЕАД, ще бъде доказано, че „БЖК“ ЕАД не е дължало плащане по нищожни клаузи от договор и че е искало да плаща разсрочено, а Държавно предприятие „Национална компания Железопътна инфраструктура“ /ДП „НКЖИ“/ му е отказало в нарушение на правилата за конкуренцията и съответно - че „БЖК“ ЕАД не е дало повод за започването на производството по т.д. № 2276/2020 г. на Софийски градски съд, с оглед на което ДП „НКЖИ“ би следвало да носи отговорност за разноските по делото в пълен размер. С оглед на гореизложеното се твърди, че е налице хипотезата по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК с оглед наличието на друго производство пред съд, от което зависи правилното решаване на настоящото дело. На следващо място се твърди, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, а не на чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед на което „БЖК“ ЕАД като ответник има право да му бъдат присъдени разноските в пълен размер, защото всички искове са отхвърлени изцяло. Поддържа се, че в настоящия случай не е налице и хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, защото няма признание на иска - „БЖК“ ЕАД никога не е признавало, че дължи сумите, които са предмет на исковите претенции по настоящото дело. Допълва се, че извършването на плащания досега от „БЖК“ ЕАД по двата договора в никакъв случай не означава признаване на съответните клаузи от договорите и на основанието за плащане, с оглед на факта, че се твърди нищожността на договорите в съответните части поради противоречие на чл. 21, т. 3 от ЗЗК, а това плащане по-скоро представлява единственият начин „БЖК“ ЕАД да продължава да осъществява търговската си дейност, за която е регистриран в Република България. Според изложеното според жалбоподателя нищожните клаузи в договорите не пораждат правен ефект, поради което заплатените по тях суми подлежат на връщане. Поддържа се, че договорите са нищожни в частта, в която за „БЖК“ ЕАД се определят по-високи такси или такси, каквито не се плащат от другите предприятия, ползващи железопътната инфраструктура - например от „БДЖ ТП“ ЕООД, за които твърдения са налице безспорни доказателства. В тази връзка се твърди, че въззивният съд не е взел предвид, че ако горецитираното дело на Върховния административен съд приключи с решение, което установява нарушение на ЗЗК, то това ще представлява доказателство, че договорите, сключени с „БЖК“ ЕАД имат нищожни клаузи на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради противоречие със закона, каквито са твърденията на жалбоподателя в исковото производство. На следващо място се изтъква, че и двете предходни съдебни инстанции не са взели предвид, че почти половината от сумите, за които са предявени исковете, са били платени преди предявяването на исковата молба и за тези части от предявените искове „БЖК“ ЕАД не може да носи отговорност за разноските по делото - факт, който е категорично основание за изменение на решението на Софийски градски съд в частта за разноските. Твърди се, че „БЖК“ ЕАД не е дало и никакъв повод за предявяването на иска по чл. 45 ЗЗД, като по този иск по делото не са и били представени никакви доказателства, подкрепящи твърденията на ищеца. Като последица от това се изтъква, че неоснователни са и исковете за лихвите, доколкото не се дължат сумите по главните искове. С оглед на това жалбоподателят достига до извода, че не само не дължи никакви разноски в настоящото производство, но и ищецът следва да бъде осъден да заплати всички разноски, направени от него в качеството на ответник. Жалбоподателят твърди, че апелативният съд изобщо не е обсъдил нито едно от посочените от него твърдения и аргументи, поради което счита обжалваното определение за немотивирано и подлежащо на отмяна. В допълнение на гореизложените аргументи, „БЖК“ ЕАД се позовава на нарушени права по КЗПЧОС и протоколите към нея, като нарушение на правото на справедлив съдебен процес, на правото на достъп до съд, на правото на справедливо правораздаване, на изискването за пълен съдебен контрол и т.н., поради необсъждане от страна на въззивния съд на всички изложени твърдения и оплаквания в частната жалба, с която е бил сезиран. Иска се спирането на производството до приключването с окончателен съдебен акт на пр. № КЗК/109/2021 г. на КЗК и на адм.д. № 10173/2024 г. по описа на ВАС, Четвърто отделение, което е образувано по касационна жалба на „БЖК“ ЕАД срещу решение на АССО, постановено по жалба на същото лице /настоящият жалбоподател/, след което – възобновяване на производството, отмяната на обжалваното въззивно определение и постановяването на друго такова, с което да се измени решението на Софийски градски съд в частта за разноските, като се постанови, че „БЖК“ ЕАД не дължи на ДП „НКЖИ“никакви разноски в настоящото производство. Претендира се и осъждането на противната страна – ищеца в производството ДП „НКЖИ“, да заплати на жалбоподателя направените от него разноски по делото в пълен размер. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 от ГПК на въпроси по чл. 280, ал. 1 от с.з. жалбоподателят формулира десет въпроса, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда. Процесуалноправни: 1/ „Допустимо ли е въззивно определение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?“ 2/ „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона?“ 3/ „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да мотивира своите решения?“ 4/ „Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?“ По отношение на поставените въпроси № 1 - № 4 жалбоподателят визира хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Твърди се противоречие със следната задължителна практика на ВС и ВКС: т. 7 и 8 от Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС; т. 1 и 2 от Постановление № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на ВС; т. 1 от Постановление № 2 от 30.11.1967 г. на Пленума на ВС; т. 1 и 2 от Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС; т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС; т. 3 и 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС; т. 2 и 5 от Тълкувателно Решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС; разрешението, посочено в ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г., ОСГТК на ВКС; решение № 50061 от 11.05.2023 г. на ВКС по гр.д. № 1543/2022 г., III г.о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г., ТК, II ТО на ВКС; решение № 65 от 30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 137 от 19.07.2019 г. по гр.д. № 3037/2018 г. на ВКС, ГК, III ГО; решение № 22 от 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, ТК, I ТО; решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр.д. № 2332/2018 г. на ВКС, ГК, II ГО; решение № 65 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 2589/2017 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 35 от 23.05.2019 г. по гр.д. № 1499/2018 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 288 от 15.01.2018 г. по гр.д .№ 59/2017 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 93 от 27.10.2016 г. по т.д. № 1882/2015 г., ТК, I ТО на ВКС; решение № 289 от 01.10.2013 г. по гр.д. № 1331/2012 г., ГК, IV ГО на ВКС; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, ТК, I ТО; решение № 77 от 6.08.2019 г. по гр.д. № 2151/2018 г. на ВКС, ГК, I ГО; решение № 209 от 9.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 480/2023 г., I т.о., ТК. Излагат се аргументи в защита на тезата, че обжалваното въззивно определение е немотивирано, тъй като съдът не се е произнесъл по оплакванията на жалбоподателя в частната жалба, което обуславя и приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Като материалноправни жалбоподателят поставя следните въпроси: 5/ „Нищожни ли са клаузи от договори, подписани между управителя на железопътната инфраструктура и някои превозвачи на товарни железопътни превози, ако други превозвачи на товарни железопътни превози работят по други договори с по-благоприятни условия и поради това са в нарушение на чл. 21, т. 3 от ЗЗК и на чл. 102, б. „в“ от ДФЕС?“ 6/ „Има ли право да й бъдат присъдени разноските по делото страна, която е предявила иск в нарушение на императивни правни норми (чл. 21, т. 3 от ЗЗК и на чл. 102, б. „в“ от ДФЕС)?“ 7/ „Дал ли е повод за завеждането на делото ответникът, искът срещу когото е предявен в нарушение на императивна правна норма, ако същият този ответник е платил, но не е признал предявените искове и в преводните нареждания е посочил, че плащането се извършва без признаване на исковете и след това е постановено решение, с което исковете са отхвърлени?“ С оглед на въпроси № 5-№ 7 се сочи като основание за допускане на касационното обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК- от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. 8/ „Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор?“ Като основания за допускане на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, с оглед противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2020 г., ОСГТК. По този въпрос се твърди и противоречие със следната практика на СЕС: Решение на общия съд (шести разширен състав) от 1 юли 2010 г. по дело Т-321/05 AstraZeneka АВ и AstraZeneka pic срещу Европейската комисия; т. 27 от решение от 27.04.2018 г. по дело С-525/16, EU: С: 2018: 270; решение от 15 март 2007 г., British Airways/Комисия, С-95/04 Р, EU: С: 2007: 166, т. 145; Решение на Съда на ЕО от 29 март 1979 година по дело 85/76 (Хофман-ла Рош и Ко. срещу Комисията на европейските общности), което според жалбоподателя попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. 9/ „Ответник, който не е дал повод за завеждането на исковете, дължи ли разноски на ищеца, ако исковете са отхвърлени в пълен размер и той не е извършил признание на исковете? В този случай ответникът има ли право на него да му бъдат присъдени всички направени разноски за защитата по делото? По този въпрос се твърди като основание за допускане на касационното обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, с оглед противоречие с решение № 201 от 3.12.2024 г. на ВКС по т.д. № 2263/2022 г., II т.о., ТК; решение № 209 от 9.12.2024 г. на ВКС по т.д. № 480/2023 г., I т.о., ТК; решение № 150 от 10.10.2024 г. на ВКС по т.д. № 103/2024 г., II т.о., ТК. 10/ „Има ли право ответникът да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, ако той е заплатил възнаграждението и по делото е представен списък на разноските с приложени договор за правна защита и съдействие, фактури и извлечения от банкова сметка?“ Сочи се приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, като се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Насрещната страна по делото в писмено становище оспорва подадената частна касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т .1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е взел предвид, че с решение № 260148 от 19.08.2024 г. на Софийски градски съд са били отхвърлени предявените от ДП „НКЖИ“ срещу „БЖК“ ЕАД осъдителни искове за вземания по чл. 35, ал. 1 ЗЖТ и чл. 49 ЗЗД, както и искове за лихви върху главниците до датата на исковата молба, като ответникът е „БЖК“ ЕАД е бил осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в производството. Въззивният съд е подчертал, че исковите претенции са били отхвърлени поради погасяването им изцяло чрез плащане след подаване на исковата молба и депозиране от ответника на отговора му на същата. С оглед на това въззивният съд е счел, че ответникът е дал повод за образуване на делото и следва да носи отговорност за разноски, като е допълнил, че на него не се дължат такива. По отношение на направеното искане за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК Софийски апелативен съд е приел, че не следва да се произнася, тъй като е компетентен в производството по обжалване на определението в частта му относно искането по чл. 248 ГПК, а определението, с което е отказано спиране от първоинстанционния съд не подлежи на обжалване, тъй като не прегражда по нататъшното развитие на делото. В тази връзка Софийски апелативен съд е добавил, че не е въззивна инстанция по съществото на спора, за да разглежда искане за спиране на делото. Като се е аргументирал така, въззивният съд е направил извод, че частната жалба, с която е бил сезиран, е неоснователна и следва да се остави без уважение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК или на чл. 280, ал. 2 ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т. 1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на обжалвания съдебен акт, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането му до касационен контрол. В случая, при извършена служебна справка се установява, че адм.д. № 10173/2024 г. по описа на ВАС, Четвърто отделение, което е образувано по касационна жалба на „БЖК“ АД срещу решение на АССО /делото пред който е образувано по жалба срещу акт на КЗК/, и би било единствената възможна причина за спиране на производството на претендираното от жалбоподателя основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, е приключило с окончателно решение, с което жалбата, по която е образувано, е отхвърлена. Обжалваното въззивно определение не е нито недопустимо, нито очевидно неправилно. Недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; при наличието на основание за спиране на производството до приключване на друго такова, решението по което решението по което има значение за правилното решаване на спора; по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. Нито една от изложените хипотези, разглеждана в контекста на частното производство, в което е постановено обжалваното определение, не е налице по делото. Наличието на условия за задължително спиране на същото си остава правно твърдение на ответника, несподелено от инстанциите по същество, а въззивният съд освен това и изрично е посочил, че в частта му, с която първоинстанционния съд е отказал исканото от ответника спиране, първоинстанционното определение не е предмет на въззивното частно производство, приключващо с обжалваното въззивно определение, поради което касационното обжалване на последното не следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. По-натам, в практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Актът на съда ще е явно необоснован, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая пространните твърдения на жалбоподателя в обосноваване претендираната от него очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, са относими изцяло не към евентуалната негова очевидна неправилност, както същата е разяснена по-горе, а към правилността му, схващана като основание за касирането му, която обаче може да бъде проверявана само след евентуалното допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство с предмет проверка само наличието или не на основания за такова допускане, поради което касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. По претендираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК: За да се преценява въобще наличието на законоустановените в същите разпоредби, допълнителни критерии за селектиране на жалбата му, жалбоподателят следва да е формулирал правен въпрос, съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и в случая първият, и тези от петия до десетия въпроси на частния касационен жалбоподател не съставляват такова основание. По начина, по който са формулирани и обосновани, първият въпрос и тези от пети до осми са извън предметния обхват на настоящото частно производство. По отношение на първия въпрос, въззивният съд нарочно е изложил, че същият не е предмет на частната жалба, с която е сезиран и че в частта му, с която от първоинстанционният съд е отказано спирането на делото при условията на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, първоинстанционното определение не подлежи на обжалване. Липсата на вероятна недопустимост на постановеното въззивно решение е обоснована по-горе в настоящите мотиви в частта им по основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. Петият, шестият и осмият въпроси на жалбоподателя също са извън предмета на спора в частта му, с която същият е пренесен по частна жалба на ответника и пред въззивната инстанция, и който предмет обхваща само преценка законосъобразността на постановеното от първоинстанционния съд определение по молба на ответника за изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските в производство по чл. 248 от ГПК, докато така поставени въпросите са относими към правилността на първоинстанционното решение по съществото на спора, в която му част същото е влязло в сила. Седмият и деветият въпроси са относими изцяло към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, доколкото отговорите им зависят от конкретните обстоятелства по делото, поради което и не могат да бъдат преценявани на настоящия етап от производството по селектиране на частната касационна жалба с предмет проверка само относно наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Десетият въпрос е изцяло неотносим към изводите на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите на обжалваното определение, съобразно които правото на ответника на разноски е отречено не поради изложените от жалбоподателя във въпроса и обосноваването му обстоятелства, а по съвсем други причини – изхода на делото, процесуалното и предшестващото го извънпроцесуално поведение на ответника. Вторият, третият и четвъртият от въпросите на жалбоподателя са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови приключващия производството акт въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към същия, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на същите въпроси не е налице поддържаният от жалбоподателя допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задълженията на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото, относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в акта си, и да изложи мотиви към същия, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора. В конкретният процесен случай, с оглед на също конкретния и ограничен предмет на въззивното частно производство, образувано по частна жалба на ответника срещу първоинстанционното определение, постановено по реда на по чл. 248 от ГПК и приключило с обжалваното в настоящото производство въззивно определение, въззивният съдебен състав е съобразил произнасянето си по въпросите, с разрешаването на които е сезиран, в достатъчна за изложените по-горе и установени в практиката на ВКС цели. По отношение оплакването на жалбоподателя, че инстанциите по същество /включително въззивната/, не са обсъдили твърденията му, че част от процесните суми са били заплатени от него преди депозирането на исковата молба, в каквато точно връзка конкретен въпрос няма формулиран, а в изложения смисъл са само общите от втори до четвърти въпроси, видно е от възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд, че както това е приел и първоинстанционният такъв, крайните изводи на съда, обусловили изхода на делото и във въззивната инстанция, са основани на ясното приемане, че всички процесни суми са заплатени от ответника след завеждането на иска и дори след депозирането на отговора на исковата молба. Проверка на правилността на същите изводи на инстанциите по същество е извън възможния предмет на настоящото производство само по селектиране на частната касационна жалба, като присъща на същинския касационен контрол, осъществяван едва след допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение