Определение № 150 от 13.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 494/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 11226/17.08.2020 г. на Ц. С. К., чрез адв. Т. Б., срещу въззивно определение № 1677/27.07.2020 г. постановено по възз.ч.гр.д. № 2365/2020 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 19.12.2019 г. по гр.д. № 4674/2019 г. на Софийския градски съд в обжалваната му част, с която е прекратено производството по делото спрямо ответниците З. Н. К., А. Н. Н., Г. С. К. и Н. С. С.. В жалбата се сочи, че определението e неправилно и се иска неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторката се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните (уточнени от състава на ВКС) въпроси: може ли съдът да внася промени в предмета на делото, прекратявайки производството срещу ответници, конституирани като задължителни необходими другари и посочени от ищеца в изпълнение на дадени от съда указания; когато съдът констатира, че искът срещу допълнително конституираните ответници е различен по основание и петитум, следва ли да постанови разделяне на производството по този иск в отделно дело. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК се поддържа в контекста на оплакването, че след като въззивният съд е приел, че срещу допълнително конституираните ответници има предявен различен по основание и петитум иск, той е следвало да отмени първоинстанционното определение за прекратяване на производството срещу тях, а не да го потвърждава. Ответникът по жалбата - Д. Х. И., чрез адв.А. В., в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационния контрол. Останалите ответници - И. С. К., З. Н. К., А. Н. Н., Г. С. К. и Н. С. С. - не са изразили становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че в продължение на повече от 12 години след образуването (през 2008 г.) на делото, заведено от Ц. С. К., то е преминало през различни съдилища и множество съдебни състави на СРС и СГС, които извън всякакви разумни срокове не са предприели действия за разглеждането му по същество, а всеки следващ съдебен състав е давал различни (и в голямата си част – ненужни) указания за изправяне на нередовности на исковата молба откъм предмет и страни. Тази констатация се споделя напълно от настоящия състав на ВКС. Недопустимо е в такъв период от време, първоинстанционният съд да не пристъпи към същинските процесуални действия за разрешаването на един несложен правен спор. Хронологията на делото е описана подробно във въззивното определение и не се налага да бъде повтаряна. Конкретно с оглед предмета на настоящото касационно производство, от значение е възприетото от въззивния съд, за да потвърди определението на първата инстанция в частта, с която производството е прекратено по отношение на ответниците - З. Н. К., А. Н. Н., Г. С. К. и Н. С. С.. Последните, както и ищцата, са наследници на съпруга й - Н. З. К., починал на 22.02.2003 г., и са допълнително конституирани от съда (по негови указания) като ответни страни - задължителни необходими другари, наред с първоначалните ответници - И. С. К. и Д. Х. И.. По делото Ц. К. е твърдяла, че през 2008 г. на адреса на жилището й пристигнала покана за доброволно изпълнение до първия ответник - И. К. за въвод във владение в имота на втория ответник – Д. И.. При проверка установила, че с договор за продажба на недвижим имот по нот.акт №25, т. 1, рег. № 1741 по нот.д. № 20/11.02.2003 г., представилата се за неин и на съпруга й пълномощник – адв.Е. Б. е продала на ответника И. К. (внук на прехвърлителя Н.К.) процесното жилище - апартамент в [населено място], с площ 60 кв.м., придобит от съпрузите през 1989 г. по време на брака им, при запазено за продавачите - заедно и поотделно - пожизнено право на ползване върху имота. Прехвърлителят Н. К. е починал на 22.02.2003 г. – 11 дни след датата на сделката. Установено е, че през 2005г. имотът е бил ипотекиран от ответника И. К., а през 2007 г. в резултат на насочено принудително изпълнение е извършена публичната му продан и с постановление от 10.07.2008 г. е възложен на купувача Д. И.. Ищцата сочи, че нито тя, нито съпругът й са извършвали продажба семейното си жилище, не са упълномощавали и друго лице да го прави; както и че в последните дни от живота си Н.К. бил в изключително тежко състояние, със замъглено съзнание заради прием на силни обезболяващи медикаменти, поради което не е съзнавал и разбирал действията си и не е могъл да ги ръководи. След многобройни указания на съда за уточняване на исковата молба, включително и указания за необходимост от конституиране на наследниците на Н. К. като допълнителни ответници и необходими задължителни другари по исковете за недействителност, са последвали и съответните уточнения на исковата молба. С последната от уточнителните молби (от 22.04.2019 г.) ищцата е посочила, че: 1) желае прогласяване недействителността на договора за продажба, поради това, че е сключен от пълномощник без учредена от продавачите представителна власт; 2) евентуално – да се унищожи посочения договор, поради невъзможност на продавача Н. К. да разбира свойството и значението на постъпките си – чл.31 ЗЗД; 3) че срещу наследниците на Н.К. предявява в условията на евентуалност иск за установяване на правото й на ползване върху имота, учредено с договора за продажба; и 4) срещу ответника Д. И. предявява установителен иск за собственост за 4/6 ид.части от имота, тъй като от недействителността на договора за продажба следва, че публичната продан и постановлението за възлагане не са произвели вещно-транслативен ефект в полза на купувача. При тези данни, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че дадените предходни указания на съда (на 01.10.2009 г.) за необходимостта наследниците на починалия прехвърлител да бъдат конституирани като ответници са неправилни, тъй като по никой от предявените искове за недействителност на договора за продажба и по установителния иск за собственост, те не са задължителни необходими другари нито на ищцата, а още по-малко на някой от първоначалните ответници. Съвместната процесуална легитимация е процесуална предпоставка за допустимост на иска само ако законът изрично го предвижда, а в случая такова изискване не е налице. Прието е, че тази група ответници са ненадлежни страни по спора и правилно производството по отношение на тях е прекратено. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол намира, че въпросите в изложението нямат претендираното значение и не обуславят селектирането на жалбата. Съгласно установената съдебна практика (напр. - реш. по гр.д. № 2060/2016 г., ІV г.о. и реш. по гр.д. № 1626/2011 г., ІV г.о.) - предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като съгласно чл. 8, ал. 2 ГПК те посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях. При разглеждането на спора съдът е обвързан от определения от страните предмет на делото, като по силата на чл. 7, ал. 1, чл. 8, ал. 3, чл. 10, чл. 101, чл.129 ГПК съдът служебно извършва необходимите съдопроизводствени действия по движението и приключването на делото и следи за редовността, допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните във всяко положение на производството, като им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Съдът е обвързан от посочените от страните факти, твърдения и правни доводи и трябва да се произнесе само в очертаните от тях рамки. В случая, правилно въззивният съд е посочил, че в резултат на неправилно дадени указания от първата инстанция, че наследниците на прехвърлителя Н. К. са задължителни необходими другари по предявените искове за недействителност на договора за продажба (и при заявения от ищцата петитум, че желае прогласяване в цялост нищожността на сключения договор), в производството са конституирани като ответници З. Н. К., А. Н. Н., Г. С. К. и Н. С. С. – преки и по заместване правоприемници на Н.К.. С последната молба от 22.04.2019 г. ищцата е уточнила претенцията си спрямо тези страни и е поискала в условията на евентуалност (ако се уважат исковете й за недействителност) да бъде установено по отношение на тази група ответници, че е носител на правото на ползване върху имота. Правният си интерес е обосновала с това, че при уважаване на исковете за обявяване на недействителност на договора за продажба срещу първоначалните ответници, резултатът ще е - възникване на съсобственост между нея и наследниците на съпруга й за неговата наследена Ѕ ид.ч. от имота. При тези уточнения, крайният резултат постановен с обжалваното определение е правилен, но не изцяло по изложените от въззивната инстанция мотиви. На първо място, в изпълнение на задължението си да следи за редовността на производството, съдът е следвало да съобрази, че спрямо тази група ответници за ищцата (към момента и по това дело) липсва въобще правен интерес от предявяване както на исковете за недействителност, установителен иск за собственост, така и на евентуален иск, с който да се установи съществуването на запазено право на ползване върху процесния имот, т.е. и върху „наследените“ от тези ответници идеални части. Това е така, защото ищцата е легитимирана и може да оспори валидността на договора за продажба (респ. и на упълномощителната сделка) само до размера на притежаваната от нея на лично основание и като наследник на съпруга си идеална част, но не е легитимирана да предяви исковете за недействителност на разпореждането за целия имот. По делото не е спорно, че жилището е придобито от съпрузите в СИО, прекратена през 2003 г. със смъртта на съпруга Н.К., като наследници на неговата Ѕ ид.част са съпругата и децата му (респ. – техните наследници). В тази връзка, константно в практиката на ВКС е приемано, че съсобственикът (респ. наследникът) може да оспорва с иск недействителността на сделка само до размера на притежаваната от него част, но не е активно легитимиран да предявява такъв иск за дела на друг съсобственик (или сънаследник). Съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. За ищеца, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот е налице правен интерес и той е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия имот. Когато обаче самият ищец твърди и представя доказателства, че не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предмет на договора (както е и в случая), предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е. той може да предяви иска за прогласяване нищожността на договора само относно идеалната част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да предявят иск за нищожност на останалата част от договора и признат от закона правен интерес имат (чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2 ГПК) единствено останалите съсобственици или наследници на имота. Поради това, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск е недопустим в частта, с която нищожността се претендира относно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари на ищеца в процеса. Недопустимо е образуваното исково производство, както и бъдещо съдебно решение в частта, с която искът е разгледан по същество (уважен или отхвърлен) относно идеалните части на съсобствениците на ищеца, които не са предявили установителен иск (вж. – реш. № 213/ 25.02.2014 г. по гр.д. № 48/2013 г., III г. о., реш. № 140/17.11.2020 г. по гр.д. № 4530/ 2019 г., III г. о., реш. № 205/05.11.2013 г. по гр.д. № 1415/2012 г., ІІІ г.о., реш. № 397/03.10.2012 г. по гр. д. № 1604/2011 г., ІV г. о. на ВКС и др.). На второ място, за допустимостта да се оспорва в цялост действителността на договора за продажба, сключен от ищцата и съпруга й чрез пълномощник, следва да се отчете и разрешението, дадено по т. 6 от ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че в случая при липса на потвърждение, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът, или неговите универсални правоприемници. Процесуално легитимиран да предяви иска за оспорване на сключения чрез представител договор (чл.42, ал.2 ЗЗД) е упълномощителят (в неговата правна сфера се претендира да са възникнали последиците от договора), респ. правоприемниците му до размера на наследствената си част, а процесуално легитимиран като ответник по този иск е третото лице, което е договаряло с пълномощника (последиците на договора засягат и неговата правна сфера). Както субективното преобразуващо материално право на мнимо представлявания да потвърди и по този начин да валидира с обратно действие във времето висящо недействителния договор, така и неговото субективно материално право да се позове на тази недействителност, респективно и процесуалното му право на иск, са наследими (освен в случаите, когато недействителният договор има за предмет незаместими престации, свързани с неговата личност) и могат да бъдат упражнени от всеки от наследниците му, но съразмерно на дела му от наследството. Освен това, трябва да се има предвид също, че по иска за оспорване на сключения чрез представител договор съдът във всички случаи задължително се произнася и по унищожението на овластителната сделка. Без значение е дали съдът ще се произнесе по унищожението в мотивите на решението, предвид неговата преюдициалност (когато няма предявен самостоятелен иск), или в диспозитива на решението в случаите, когато е предявен и приет за разглеждане отделен обективно съединен иск за обявяване недействителността на упълномощаването (вж. - т.2 от ТР №5/12.12.2016 г. по тълк. д. №5/2014 г. ОСГТК; реш. №75/15.06.2017 г. по гр.д. № 2750/ 2016 г., ІV г.о., реш. № 337/14.10.2014 г. по гр. д. № 3598/2014 г., IV г.о., реш. № 113/31.05.2012 г. по гр. д. № 1677/2010 г., IV г.о. на ВКС и др.). От изложеното дотук следва, че производството по отношение на ответниците З. Н. К., А. Н. Н., Г. С. К. и Н. С. С. - наследници на прехвърлителя Н. К., правилно е прекратено. Тези лица биха могли да бъдат само ищци (обикновени другари) по исковете за недействителност на сделката и то до размера на наследствената си част, но не и ответници в това производство. Същевременно и уточнената с молбата от 22.04.2019 г. евентуална претенция за установяване съществуването на пожизнено право на ползване върху имота, ищцата няма правен интерес да я предяви срещу наследниците на Н.К. и последните не са пасивно легитимирани да отговарят по нея, защото при евентуално уважаване на исковете за недействителност в допустимата им за разглеждане част, ищцата би била съсобственик на имота с ответника Д. И., а не с наследниците на съпруга си. Съсобственост с тях би възникнала в бъдеще, ако и те от своя страна атакуват с иск действителността на отчуждителната сделка и нищожността бъде установена с влязло в сила съдебно решение за техните идеални части от имота. Само в този случай ищцата би имала правен интерес да претендира и срещу тях, че е носител на правото на ползване върху целия имот. Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. При връщането на делото на първоинстанционният съд, за да не се допуска последващо неоправдано забавяне на производството, СГС следва да има предвид приетото в мотивите на настоящото определение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение