Определение № 2354 от 31.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 595/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. Б., представлявана от адв. В. А., срещу определение № 426 от 10.02.2026г. по ч.гр.д. № 2924/2025г. на Софийски апелативен съд в частта, с която потвърдено определение № 14819 от 05.08.2025г. по гр.д. № 3642/2025г. на СГС, 24 състав в частта, с която искането на Е. Д. Б. за освобождаване от държавна такса е оставено без уважение за сумата 511,29 евро.

Частната касационна жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е постановено в нарушение на процесуалния закон и е необосновано. Сочи, че според събраните по делото доказателства получава минимална работна заплата, с която погасява кредити, и е житейски нелогично човек, който има спестявания, да тегли кредити, по които заедно с главницата заплаща лихви и разноски. Твърди, че притежаваните от нея леки автомобили са нисък клас и са на повече от 20 години, поради което нямат никаква пазарна стойност. Твърди, че е недопустимо да продаде единственото си жилище, за да заплати държавна такса и да има достъп до правосъдие. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване поради постановяването му в нарушение на процесуалния закон и необоснованост, като сочи следните въпроси:

1. Законосъобразен ли е акт, постановен в нарушение на съдопроизводствените правила, и следва ли доверителката ми да продаде имуществото си, за да може да получи достъп до правосъдие?

2. Правилна ли е преценката на САС, 1-ви състав относно оценката на имущественото състояние на доверителката ми?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е приел за установено след служебна справка в Търговския регистър, че жалбоподателката няма участие в търговски дружества. Взел е предвид декларираното в графата „здравословно състояние“ в декларацията на жалбоподателката, че се възстановява от ПТП. Посочил е, че отказът на първоинстанционния съд за освобождаване от държавна такса е мотивиран с извършена през ноември 2024 г. справка - в писмо на Пощенска банка АД до СГС, Първо ГО 28 състав по гр.д. 11709/2024 г. от 21.11.2024 г. е посочено, че ищцата има няколко сметки в банката, като по една от тях наличността към 19.10.2024 г. е 23181,78 лева. Взел е предвид, че според представените пред САС доказателства наличността по същата сметка към 30.12.2024 г. е 14 315, 51 лева, а към 10.11.2025 г. е 960, 75 лева и от извлечението за периода 01.01.-31.12.2024 г. по тази сметка се вижда, че постъпленията в нея са от работна заплата и един превод от 23 000 лева на 10.07.2024 г. Посочил е, че тези средства са изчерпани в рамките на 2024 г. и периода 01-11.2025 г. Отбелязал е, че наред с това, ищцата има два кредита към „Пощенска банка“ АД, видно от експозиция на клиент от 10.11.2025 г. и съобразно декларацията по чл.83, ал.2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че в случая държавната такса от 4 % върху претенцията от 100 000 лева е 2 045,17 евро (4000 лева) и е намерил, че е непосилна за ищцата. При съпоставка на дължимата държавна такса, доказания размер на дохода и липсата на други източници на доходи, притежаването на жилищен имот в [населено място] и два леки автомобила въззивният съд е счел, че ищцата следва да бъде частично освободена от заплащане на държавна такса и разноски, като дължима е държавна такса от 511,29 (петстотин и единадесет, 0,29) евро. Поради това е отменил частично обжалваното първоинстанционно определение относно отказа за освобождаване от дължимата държавна такса за разликата от 511,29 евро до 4000 лева и го е потвърдил за дължима държавна такса от 511,29 евро.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставените от частния жалбоподател въпроси по начина, по който са формулирани, по същество представляват оплакване за неправилност на въззивното определение, по които касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Дори и да се приеме, че е поставен процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.83, ал.2 ГПК и извършването на преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски, по този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.83, ал.2 ГПК е налице задължителна съдебна практика - определение № 603 от 02.10.2014г. по ч.т.д. № 2139/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 573 от 12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 612 от 12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 496 от 10.07.2013г. по ч.т.д. № 2492/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 305 от 15.06.2009г. по ч.гр.д. № 335/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и много други. Съгласно тази практика при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, и след изясняване на общото материално състояние на страната, е длъжен да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й.

При разрешаване на процесуалноправния въпрос, свързан с наличие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК, противно на изложените в частната касационна жалба твърдения, въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е извел крайния си извод въз основа на обстоятелства, относими към посочените критерии, при съобразяване на които следва да бъде извършена преценката за наличие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от заплащане от държавна такса и разноски. При произнасянето си въззивният съд е съобразил възрастта, здравословното състояние, дохода на ищцата, декларираното от нея и служебно установеното имущество и наличието на два кредита – размер на дохода /1200 лева чисто/, липсата на други източници на доходи, притежаването на жилищен имот в [населено място] и два леки автомобила /BMW – 2010г. и Ауди – 2000г/, извършил е съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това е освободил ищцата от задължение за заплащане на държавна такса за разликата над 511,29 евро до 2 045,17 евро.

Частната жалбоподателка поддържа, че са налице специалните предпоставки за допускане на касационен контрол, но не ги е обосновала. Следва да се посочи, че наличието на формирана по релевантния процесуалноправен въпрос постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, изключва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира искането за допускане на касационен контрол на въззивното определение за неоснователно.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение