Определение № 212 от 06.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1585/2015 г.

Производството е с правно основание чл.274 ал.2 изр.1, във вр. с ал.1 т.2 от ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна жалба от Г. Х. М. от [населено място], чрез процесуалните представители адвокати Й. и Г. против определение № 55 от 17.02.2015г. по в.гр.д.№ 47 по описа за 2015г. на Силистренски окръжен съд в частта, с която е прекратено производството по заявеното за първи път пред въззивния съд искане с правно основание чл.57 ал.2 от СК за заплащане на наем в размер на 160лв. месечно за ползване на семейното жилище, находящо се в [населено място], считано от влизане в сила на решението до настъпване на основание за изменение или прекратяване поради недопустимост. Счита така постановения акт за неправилен, поради което желае да бъде отменен, а делото върнато на въззивния съд с указания за уважаване на искането. Срещу подадената частна жалба не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените в частната жалба доводи и данните по делото, я намира за неоснователна поради следното: Г. Х. М. е подал въззивна жалба срещу постановеното решение № 55 от 17.02.2015г., касаеща частта му относно ползването на семейното жилище и определената издръжка. В жалбата си алтернативно е посочил, че ако тя не бъде уважена в частта досежно семейното жилище, претендира заплащане на наем. В определението си по чл.267 от ГПК въззивният съд е преценил така направеното искане за недопустимо и е прекратил производството по делото с мотива, че с оглед изявленията на страните е безспорно, че жилището не се ползва от никоя от страните, поради което „не са налице основания да се претендира наем на този етап от производството”. Не е възприел аналогията, на която се е позовал жалбоподателя, направена в определение, постановено по чл.274 ал.2 от ГПК № 196 от 7.04.2014г. по ч.гр.д.№ 1568/2014г. на І г.о. от ВКС с нормата на чл.344 ал.2 от ГПК. Според съда неправилно е прието в цитирания акт, че бившият съпруг може да заяви искане по чл.57 ал.2 от СК „във всеки момент до отпадане на основанието за ползване на семейното жилище”,включително „до приключване на делото за развод пред въззивната инстанция”. Настоящият съдебен състав намира постановения акт за правилен, а направеното за първи път пред въззивния съд възражение на жалбоподателя за недопустимо поради следните съображения: По силата на изричната разпоредба на чл.133 от ГПК, във вр.с чл.131 ал.2 т.5 от ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността на ответника да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. За жалбоподателя не е съществувала пречка да направи идентично искане пред първата инстанция. Няма основание на което да му се предоставя възможност пред въззивната инстанция да поправя пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснал в първата. Настоящият състав не споделя виждането, изразено в определение № 196 от 7.04.2014г./ което е без задължителен характер/ за приложимост по аналогия на нормата на чл.344 ал.2 от ГПК. Последната урежда конкретно правомощие на съда във връзка със специалното производство по делба, изразяващо се в определяне на сумата, която ползващият делбеният имот сънаследник дължи на другите наследници като обезщетение за лишаването им от ползването, всеки месец до прекратяване на собствеността. Хипотезата освен, че е различна по предмет, характер и последици, още е и с различна продължителност. В единия случай е до приключване на делбата, а в другия е в зависимост от конкретно приложимата норма на чл.57 ал.2-4 от СК /т.е. продължителността, до която съпругът ще ползва семейното жилище, собственост на другия съпруг, не може да бъде определена предварително/. Освен гореизложеното, от значение е и обстоятелството, че ако се допусне искане за определяне на наем да се прави за първи път пред въззивния съд, това би довело до лишаване на страните от една съдебна инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение