Определение № 5881 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3493/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 74058/28.06.2024 г. на А. Б. К., подадена чрез адвокат З. М., срещу въззивно определение № 8848/07.06.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 4707/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 26.02.2024г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д. № 6254/2023г., с което е спряно производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен акт. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените брачни искове. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Посочва в изложението си шест въпроса, които са взаимосвързани и обобщено се свеждат до въпроса: „висящо производство за поставяне на едно лице под запрещение явява ли се преюдициално по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спрямо производство, образувано по предявени от същото лице иск за прекратяване на брак с развод и за предоставяне ползването на семейното жилище? Във връзка с този въпрос поддържа и наличието на основанието по чл.280 т.1 ГПК като поддържа противоречие с две определения на ВКС, постановени в производство по чл.274, ал.2 ГПК, както и с решение на ВКС по гр.д.№4922/2015г. и решение на КС по к.д.№10/2014г., посветени на правни въпроси, свързани с прилагането на чл.12 от КПХУ. В срок е подаден писмен отговор от насрещната по частната жалба страна – М. И. К., чрез адв.М.К.. Взетото становище е за липса на основание за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от А. Б. К. искове за прекратяване на брака му с М. И. К. с развод и за предоставяне ползването на семейното жилище. В насрочени две поредни заседания за изслушване съобразно чл.321, ал.2 ГПК ищецът не се явил, като е заявил на съда, че неявяването му се дължи на влошено физическо състояние, което възпрепятства явяването му пред съда. От своя страна ответницата М.И. К. е поискала спиране на производството по делото до приключване на гр.д.№6401/23г. на СГС с влязъл в сила съдебен акт. Последното е образувано по нейна молба с искане съпругът й да бъде поставен под пълно запрещение. С постановеното по това дело решение, А. Б. К. е поставен под ограничено запрещение. Решението не е влязло в сила, тъй като е обжалвано от двете страни и въззивното производство е висящо. Първоинстанционният съд е уважил молбата на ответницата и е спрял производството по брачния процес на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. За да потвърди това определение въззивният съд е приел, че производството по чл.5 от ЗЛС е преюдициално спрямо брачния процес. За да обоснове извода си е посочил, че решението по това дело е от значение за извода дали ищецът по брачния процес е дееспособен; че връзката на обусловеност е обективна предвид на двукратно му неявяване лично пред брачния съд с оглед изискването на чл.321, ал.2 ГПК и висящото производство за поставянето му под запрещение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., намира следното: Поставеният въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивната инстанция, като е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. Предвид това касационното обжалване следва да бъде допуснато. По поставения правен въпрос настоящият състав намира следното: Образувано и неприключило производство по чл.5 ЗЛС за поставяне на едно лице под запрещение не е с преюдициален характер по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спрямо производство, образувано по предявени от същото лице иск за прекратяване на брак с развод и иск за предоставяне ползването на семейното жилище. Решението, с което приключва производството по чл.5 ЗЛС има действие занапред от влизането му в сила - правните последици от поставянето под запрещение настъпват за в бъдеще. До този момент, лицето, чието запрещение е поискано, е дееспособно и може да упражнява свободно своите права. Възприемането на противното разбиране може да доведе до нарушаване правата на хората с увреждания. Както е посочено в мотивите на ТР №5/2020 по т.д.№ 5/20г. на ОСГТК на ВКС, които по разбиране на настоящия състав са приложими и в настоящия случай, с придаването на преюдициален характер на производството по чл.5 ЗЛС ще бъдат лишени от дееспособност лицата с интелектуални затруднения и психични разстройства извън реда и обхвата на специално предвидената законова процедура за това по чл.336 – чл.340 ГПК. Според чл.12, т.2 от Конвенцията за правата на хората с увреждания България е задължена да признава правоспособността и дееспособността на хората с увреждания наравно с всички останали лица във всички сфери на живота. Не може по тълкувателен път да се извеждат непредвидени изрично ограничения на дееспособността на тези хора. Всеки човек, независимо от наличието на интелектуални затруднения и психични разстройства, има право да упражнява лично правата си. Хората с увреждания не трябва да се възприемат като лица, отклоняващи се от медицинските норми, а като субекти, на които следва да се гарантира чрез комплекс от мерки, наравно с другите, възможността да упражняват лично правата си и да участват пълноценно в живота на обществото. В мотивите на решение №12 от 17.07.2014 г. по конст. дело №10/2014 г. на Конституционния съд на Република България е посочено изрично важното значение на института за поставяне под запрещение. Чрез него се осигурява, че лицата с психически увреждания ще бъдат ограничени в извършването на правни действия, доколкото поради естеството на тяхното състояние няма друг, поефективен начин за защита на техните интереси. Тези ограничения имат и друг ефект – охраняват и правата на третите лица, които също могат да бъдат засегнати от правните действия на лицата с психически увреждания, т.е. защитават сигурността на гражданския оборот. Затова и законодателят е предвидил изрично основание за спиране на висящо производство, когато е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните – чл.229 ал.1 т.3 ГПК. С оглед отговора на поставения въпрос обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени, а делото да се върне на съда за продължаване на съдопроизводствените действия. Образуваното производство по чл.5 ЗЛС не е преюдициално спрямо производството, образувано по предявените от жалбоподателя искове за развод и за предоставяне ползването на семейното жилище. Предвид това неправилно въззивният съд е приел наличие на основание по чл.229 ал.1 т.4 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, съставна III г.о.