Определение № 502 от 23.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 2911/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците „Лион инвест груп“ АД, „Бене консулт“ ЕООД, Д. М. и А. М. срещу решение на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от „УниКредит Булбанк“ АД по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване на парични вземания по договор за банков кредит, с изложени оплаквания за недопустимост и неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответникът „УниКредит Булбанк“ АД и привлеченото на негова страна трето лице – помагач „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД оспорват жалбата.

1. Касационно обжалване се обосновава на първо място с оплакване за недопустимост на въззивното решение поради различен предмет на заповедта за изпълнение и предявения иск. Поддържа се, че в заповедта за изпълнение спорните вземания са индивидуализирани като произтичащи от договор от 08.06.2013 г., докато искът има за предмет вземания, произтичащи от договор от 08.06.2012 г.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – соченото от жалбоподателите несъвпадане между посочената в заповедта за изпълнение, от една страна, и заявлението, съответно исковата молба, от друга страна, на датата на сключване на договора, представлява допусната от заповедния съд очевидна фактическа грешка, която не е от естество да обоснове извод за разлика в предмета на заповедното, респ. исковото производство, с последица недопустимост на последното.

2. Като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се въвежда довод за произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение № 3/17.05.1994 г. по к. д. № 1/1994 г. на Конституционния съд.

Поддържа се, че като не е обсъдил изтъкнатите във въззивната жалба доводи и възражения, съставляващи защитната теза на жалбоподателите, въззивният съд е ограничил и възпрепятствал приложението на конституционно гарантираното право на защита и така е нарушил чл. 56 от Конституцията.

Не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е формулиран правен въпрос съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, а е изложено единствено оплакване за допуснато при постановяване на решението процесуално нарушение. Това обаче е въпрос по правилността на решението, извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Независимо от това, не се установява и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото посоченото от жалбоподателите решение на КС има за предмет тълкуване на чл. 56 от Конституцията в контекста на въпроса за обжалваемостта на актове на Висшия съдебен съвет. От тази гледна точка това решение се явява изцяло неотносимо към настоящия спор.

3. Като основание по 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с това, че въззивният съд не обсъдил въпроса за законосъобразността на заповедта за изпълнение, а изводът му за липса на новация на задълженията противоречи на действителното съдържание на анекса, с който се твърди да е била извършена новация.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с необсъждане на доводи на жалбоподателите и с неправилна оценка на доказателствата, което обаче предполага проверка на правилността на решението с преценка на доказателствата, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

4. За обосноваване на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд, в противоречие с практика на ВКС, се е произнесъл по въпросите

1) следва ли въззивният съд да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба възражения и доводи за неправилност на първоинстанционното решение,

2) следва ли въззивният съд да обсъди прието по делото заключение на вещо лице в съвкупност с останалите доказателства, както и задължен ли е да изложи мотиви, дори и в случаите, когато не възприема в решението си констатациите на съдебната експертиза,

3) следва ли въззивният съд служебно да изложи мотиви и да се произнесе за законосъобразността на заповедта за изпълнение, вземането по която е предмет на установяване по предявен по делото установителен иск по чл. 422 ГПК, при положение, че първоинстанционният съд не се е произнесъл, независимо че въззивният съд не е сезиран с възражение в тази връзка във въззивната жалба,

4) следва ли въззивният съд служебно да извърши проверка и да изложи мотиви относно обстоятелството отговаря ли на изискванията по чл. 410, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, при положение, че първоинстанционният съд не се е произнесъл, независимо че въззивният съд не е сезиран с възражение в тази връзка във въззивната жалба,

5) редовна ли е исковата молба, когато заявлението по чл. 417 ГПК, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК не е редовно/не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК,

6) към кой момент се преценява нищожността на договорна клауза като накърняваща добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и съставлява ли критерий при извършване преценката за нищожност, досежно накърняване на добрите нрави, поведението на заемополучателя през срока на действие на договора, в смисъл дали същият редовно обслужва кредита си.

Значението на първия и втория въпрос се обосновава с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил изобщо допълнителното заключение на счетоводната експертиза и не е обсъдил в цялост основното заключение. С оглед на това се поддържа, че въззивният съд не е съобразил липсата на счетоводно отразяване в счетоводството на третото лице – помагач на процесните задължения след сключването в хода на производството на договора за цесията им (предмет на допълнителното заключение), а и не било доказано (с основното заключение), че процесният кредит е заведен в счетоводството на ищеца от датата на сключване на договора, доколкото било установено, че същият се води с дата от сключването на анекса от 23.10.2013 г.

Въззивният съд не обсъдил и възраженията на жалбоподателите за липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост в смисъл, че цитираните в нотариалната покана за обявяване на изискуемостта бил посочен анекс, различен от действителния, както и че нотариалната покана не е била отправена от надлежно овластени представители на банката.

Така формулирани, въпросите не отговарят на изискването за правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а съставляват оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при постановяване на решението. Оплаквания от този вид обаче представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане във фазата по допускане на касационното обжалване.

Третият, четвъртият и петият въпрос, отнасящи се до проверка на редовността на заявлението по чл. 417 ГПК и на издадената въз основа на него заповед, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по такива въпроси (самите те предпоставящи липса на оплакване във въззивната жалба) съдът не се е произнасял.

По шестия въпрос относно релевантния за преценката за действителност на клауза за неустойка момент въззивният съд е приел, че нищожност не е налице, доколкото при просрочие съответният кредит се превръща в рисков и се налагат допълнителни разноски за събирането му, което изключва неоснователното облагодетелстване на кредитора. Тези съображения на въззивния съд съответстват на постановките на ТР № 1/2009 на ВКС-ОСТК относно момента, към който се преценява действителността на клаузата за неустойка, доколкото съдът не е съобразил действителното неизпълнение на задълженията по конкретния кредит, а е основал мотивите си на предвидените в договора предпоставки на неустойката, т. е. действителността на клаузата е преценявана не съобразно действително настъпилите вреди, а съобразно очакваните към момента на сключване на договора, което точно съответства на указанията по тълкувателното решение. Поради това по отношение на този въпрос не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

5. Основания по чл. 2 80, ал. 1, т. 1 и т. 3 се обосновават и с въпроса „В заповедното производство, във фазата преди да е била връчена на длъжника заповедта за изпълнение, ограничено ли е приложението на чл. 250 ГПК досежно приложението на разпоредбата на ал. 2 за съобщаване на насрещната страна (длъжника) за постъпилото искане за допълване на заповедта от заявителя?“ с оглед извършеното от заповедния съд допълване на заповедта и по отношение на жалбоподателите „Бене консулт“ ЕООД и Д. М..

Значението на въпроса се обосновава с довода, че в противоречие с т. 7 от ТР № 4/2013 г. въззивният съд е приел, че длъжниците не следва да бъдат уведомявани за молбата по чл. 250 ГПК.

Не е налице специалната предпоставка по чл. 250, ал. 1, т. 1 ГПК. Този извод на въззивния съд не противоречи на указанията по т. 7 от ТР № 4/2013, доколкото тълкувателното решение не разглежда въпроса за връчването на препис от искането по чл. 250 ГПК в заповедното производство.

По същия въпрос не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, единствено общо е заявено, че произнасянето по този въпрос ще допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона съобразно принципа на чл. 5 ГПК, за избягване на неточното му тълкуване и прилагане и за развитие на правото, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

6. Последно основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се обосновават и с въпроса задължен ли е въззивният съд служебно да приложи указанията, дадени в тълкувателно решение на ВКС, съществуващо към датата на обявяване на делото за решаване във въззивното производство, но постановено, след като е депозирана въззивната жалба и в нея няма формулирани относими в тази връзка възражения за неговото прилагане.

Значението на въпроса се обосновава с това, че въззивният съд не е съобразил указанията по ТР № 3/2017 на ВКС-ОСГТК, постановено след подаване на въззивната жалба, но преди постановяване на въззивното решение.

Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото същият е поставен общо, а не с оглед конкретни правни изводи на въззивния съд. Съобразно изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК за конкретност релевантен може да бъде само въпрос, обоснован с противоречие на конкретни правни изводи на въззивния съд с конкретни задължителни указания от тълкувателната практика на ВКС (според предмета на съответното дело), но не и теоретичният въпрос за задължителната сила на тълкувателните решения.

По горните съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

С тези мотиви съдът