Определение № 60376 от 21.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2497/2021 г.
ВКСII гражданско отделение21.10.2021 г.докладчик Гергана Никова
Диспозитив
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № Р-50 от 02.04.2021 г. по в.гр.д.№ 374/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново. ОСЪЖДА Н. Д. Б. ДА ЗАПЛАТИ на Р. М. Д. сумата 350 (триста и петдесет) лева – разноски за защита пред ВКС. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 1001481 от 11.05.2021 г., подадена от Н. Д. Б., чрез адвокат К. С. от АК – Велико Т., срещу въззивно Решение № Р-50 от 02.04.2021 г. по в.гр.д.№ 374/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което (в резултат от потвърждаването на Решение № 215 от 14.02.2020 г. по гр.д.№ 577/2019 г. на Районен съд - Велико Търново) е възстановена запазената част на Р. М. Д. от наследството на Д. И. Ц., починала на 05.02.2018 г., в размер на 1/3 ид.ч., като с 1/3 ид.ч. са намалени завещателните разпореждания, извършени в полза на Н. Д. Б. чрез саморъчно универсално завещание, регистрирано като акт № 110, т. І, рег.№ 1481/2018 г. на нотариус Д. Д., вписано в АВ с вх.№ 3267, акт 45, том ІV от 25.04.2018 г., от Д. И. Ц., починала на 05.02.2018 г. Подаден е писмен отговор на касационната жалба от Р. М. Д., чрез адвокат И. Б. от АК – Велико Т.. Изразено е становище, че касационната жалба е неоснователна, въззивното решение е правилно и липсват основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Въззивният съд е приел, че страните по делото са брат и сестра – единствени наследници по закон на починалата на 05.02.2018 г. Д. И. Ц.. Приживе тя е съставила саморъчно универсално завещание, посредством което е назначила за свой единствен наследник сина си – настоящият касатор. Така съставеното завещание накърнява запазената част на ищцата Р. М. Д., поради което подлежи на намаляване с 1/3 идеална част съобразно правилото на чл. 29, ал. 1 ЗН. Отразено е, че ответникът не е подал отговор на исковата молба. В първото по делото заседание, проведено пред районния съд, не само е взел становище по иска, но е въвел и защитни твърдения, приравнени впоследствие на твърдения за извършено дарение от наследодателката в полза на ищцата. Въззивният съд е посочил, че тези твърдения се основават на факти, които са съществували и са били известни на Н. Д. Б. към момента на изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба, поради което и с оглед чл. 131 и чл. 133 ГПК се явяват преклудирани. Независимо от това, дори да са били заявени своевременно, тези твърдения се явяват недоказани и не обосновават резултат, различен от постановения от първата инстанция. Последният извод е формиран въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, включително показанията на посочените от двете страни свидетели. В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 338 от 20.10.2013 г. по гр.д.№ 1269/2012 г. на ВКС, ІV г.о. по въпроси, касаещи обсъждането от съда на свидетелските показания, включително как се преценяват показанията на свидетел, който е заинтересован в полза или вреда на някоя от страните (чл.172 ГПК) и как страната следва да проведе пълно доказване относно релевантен за спора факт. Всички питания са поставени в контекста на оплакванията в касационната жалба, че решението е неправилно, тъй като почива на извод, формиран в противоречие с доводите и доказателствата, ангажирани от страните, че ищцата не е получила от майка си дарение на 61 000 лева във връзка със закупуване, ремонт и обзавеждане на имот, придобит от ищцата и съпруга й на 30.03.1994 г. Формулираните от касатора питания в изложението към касационната жалба не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не представляват основание за допускане до касационен контрол. По принцип проблемите относно обсъждането на доводите на страните и преценката на събраните по делото доказателства имат важимост при разглеждането на всеки гражданско-правен спор. В настоящият случай обаче процесуалното поведение на самия касатор е лишило тези въпроси от относимост към крайния изход на делото. Както е отбелязал и въззивният съд, Н. Д. Б. не е подал отговор на исковата молба, респ. – не е въвел по реда, допустим съгласно процесуалните правила (чл. 131 и чл. 133 ГПК) в предмета на обсъждане по делото твърдението за извършено в полза на ищцата дарение от наследодателката Д. И. Ц.. Предвид настъпилата по силата на чл. 133 ГПК във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК преклузия на това защитно средство, въззивният съд е бил длъжен да не обсъжда доказателствата, ангажирани от страните във връзка с това твърдение. По тази причина резултатът от извършения от въззивния съд анализ на тези доказателства няма значението на обуславящ изхода на спора. Съответно - въпросите, насочени към извършването на проверка за съответствие между процесуалните правила и извършените процесуални действия при постановяване на решението, са неотносими от гледна точка разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Тъй като те не удовлетворяват изискванията към общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се обсъждат доводите на касатора за наличие на допълнителния критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В резултат от служебната проверка не се констатира вероятна нищожност или недопустимост. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. С оглед изхода на настоящото производство, касаторът дължи на ответницата по касация разноските й за защита пред ВКС – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат в размер на 350 лева (л. 18). Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение