Определение № 4967 от 16.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4193/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 2688/30.04.2025 г. по в. гр. д. 6788/2024 г. на Софийски градски съд е отменено решение № 4452 от 13.03.2024г. по гр. д. № 39670/2022г. на СРС, 67-ми състав, и е допусната делба на жилищна сграда, находяща се в [населено място], общ. Столична, ул. „Н. К.-Ч.“ № 84, със застроена площ 149,78 кв.м., състояща се от сутерен, първи и втори етаж, заедно с подпокривно пространство, която сграда е заснета с три отделни идентификатора, както следва: самостоятелен обект с идентификатор [№] с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, брой етажи: 2, площ: 119 кв.м.; самостоятелен обект с идентификатор [№] с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, брой етажи: 1, площ: 17 кв.м., и самостоятелен обект с идентификатор [№] с предназначение жилищна сграда-еднофамилна, брой етажи 1, площ: 25 кв.м., заедно с поземления имот, в който е построена сградата, представляващ поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ. Столична, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на изп.д. на АГКК, с площ от 815 кв.м., със съседи: [№], [№], [№] и [№], при следните квоти: за П. И. С. – 1/2 идеална част; за В. П. Д. – 1/2 идеална част.

Въззивният съд е приел следното:

Страните по делото са придобили чрез покупко-продажба по нот. акт № 118/25.02.2004 г. собствеността върху процесния имот и съгласно чл. 30, ал. 2 ЗС, дяловете на двамата съсобственици са равни – по 1/2 ид.ч. за всеки от тях. За периода от 2004 г. и понастоящем ищецът живее постоянно извън пределите на Република България /в К./, като страните са комуникирали помежду си по телефона, а ищецът е отсядал в имота рядко и по конкретен повод при идванията си в страната. Безспорно е установено по делото въз основа на свидетелските показания, че ищецът е отседнал в имота за последно през 2014 г. по повод сватбата на ответницата с настоящия й съпруг.

Прието е, че спорът се концентрира върху възражението на ответницата за придобиване по давност на идеалната част на ищеца. Това свое възражение ответницата е обосновала с обстоятелството, че е установила владение върху имота още при неговото закупуване през 2004 г., като е демонстрирала същото чрез извършените от нея подобрения, както и чрез заплащане на разходите относно имота.

Съдът е обсъдил подробно свидетелските показания, свързани с това възражение, както и писмените доказателства за извършени от ответницата ремонти - смяна на дограма; сключените от ответницата имуществени застраховки на имота и платените разходи за охрана чрез СОТ за периода от 26.01.2020 г. до 01.02.2024 г.

Не са обсъдени другите писмени доказателства, представени едва в третото съдебно заседание, за които съдът е приел, че не са нови: поръчки от 2004 г. ведно с квитанции към приходни касови ордери към тях от 12.05.2004 г., 09.08.2004 г., 17.09.2004 г., 11.10.2004 г. за доставка на керамични плочки и обзавеждане за баня; договор за изработка на дограма от 28.07.2004 г., договор за изработка и монтаж на дограма от 18.07.2017 г., допълнителни застрахователни полици и доказателства за плащане на охрана, както и оферта за изработка на парна инсталация от 30.07.2007 г. и доказателства за заплащане на ремонт на парно от 07.03.2022 г. и 02.06.2022 г. Прието е, че съдържанието на тези писмени доказателства няма отношение към преценката за достоверност на свидетелските показания, а те са ангажирани в подкрепа на възражението за придобивна давност - за манифестиране на владение чрез извършени подобрения и заплатени разходи през периода от 2004 г. до датата на исковата молба. Прието е, че с доклада по делото първоинстанционният съд е указал на ответницата, че носи тежестта да докаже манифестиране на владение по сочения от нея начин и доколкото с отговора на исковата молба са били направени доказателствени искания в тази насока, не са били дължими указания по реда на чл.146, ал.2 ГПК. Приемането на писмените доказателства за първи път в третото открито съдебно заседание не е било обусловено от непълнота на доклада, нито от обстоятелства по чл.147 ГПК, нито се касае за проверка на свидетелски показания, следователно по отношение на тях е била налице процесуалната преклузия, уредена в чл.146, ал. 3 ГПК.

Прието е, че в случая намира приложение разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл.79 ЗС. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.

Прието е, че в настоящия случай фактическата власт на ответницата върху процесния имот е установена въз основа на покупко-продажбата от 25.02.2004 г., с която двете страни са придобили имота в режим на обикновена съсобственост при равни дялове. Считано от датата на сделката, ответницата е обитавала и ползвала целия имот със знанието и без противопоставянето на ищеца, който не е имал нужда да го обитава, защото е живеел трайно в чужбина. Този извод се потвърждава по категоричен начин от показанията на св. Л. Г., която сочи, че ищецът П. С. е пребивавал в процесния имот при посещението си в България за сватбата на ответницата през 2014 г., като при престоя му не е повдиган въпросът за собствеността върху имота, както и от обстоятелството, че страните са комуникирали по телефона /макар и рядко/ докато ищецът е живеел в чужбина, като по делото не се твърди и не се установява между страните да е съществувал спор относно собствеността преди завеждането на настоящото дело. Прието е за показателно и обстоятелството, че ответницата не е предприела действия по позоваване на твърдяното давностно владение по исков ред или извънсъдебно чрез снабдяване с нотариален акт за собственост върху идеалната част на ищеца. Същевременно твърдението на ответницата, че нейният баща – ищецът, бил искал да остави имота изцяло в нейна собственост като компенсация за това, че я бил „изоставил“, не се установява от доказателствата по делото. Направен е извод, че основанието, на което ответницата е установила фактическата си власт

върху имота, показва съвладение, при което тя е владелец единствено на своята собствена идеална част и държател по отношение на чуждата. Уредената в чл. 69 ЗС презумпция се явява оборена и установяването на владение от страна на ответницата изисква преобръщане на държането във владение чрез манифестиране на своително намерение пред ищеца. С постановката на т. 1 от ППВС № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., е изяснено, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее вещта изключително за себе си. Основавайки се на това разрешение съдебната практика /решение № 3 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о., ГК/ приема, че се касае за действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване, когато тези действия са възприети от собственика. Обратно, действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците /за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл. 30, ал. 3 ЗС/, не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване и не може да се приемат като достатъчно доказателство за установено владение върху чуждите идеални части /в този смисъл решение № 211 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 481/2017 г., I г. о., ГК, решение № 96 от 1.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4459/2018 г., II г. о., ГК, решение № 302 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о., ГК/. Такъв е и случаят, в който единият от съсобствениците се е нанесъл да живее в общ имот със знанието и без противопоставянето на другия съсобственик и е извършил подобрения, свързани с привеждането на негодния за обитаване имот в обитаем такъв съобразно жилищните си нужди /решение № 59 от 9.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3785/2021 г., II г. о., ГК /. Прието е, че настоящата хипотеза е именно такава. След закупуването на имота през 2004 г. ответницата се е нанесла в него със знанието и без противопоставянето на ищеца, и доколкото в имота са липсвали подови и стенни покрития, интериорни врати, оборудване на санитарните възли и обзаврждане, е извършила ремонт, като впоследствие през 2013 г. е сменила и съществуващата дограма. С тези действия ответницата е приспособила имота за своето обитаване, а не е извършила значителни преустройства, надхвърлящи обикновеното ползване, които да бъдат преценени като форма на манифестиране на своително намерение по отношение на ищеца като съсобственик. Ответницата би могла да претендира припадащите й се части от разходите за извършването им, но не и да доказва завладяване на вещта чрез тях. Останалите представени с отговора на исковата молба доказателства относно сключване на имуществена застраховка и заплащане на разходи за охрана, също касаят разходи относно ползването на имота, поради което чрез тяхното извършване също не е демонстрирано намерението на ответницата да държи вещта като своя. Същевременно ответницата не твърди и не доказва да е манифестирала владението си пред ищеца по какъвто и да било друг начин, макар да е имала възможност да стори това с оглед проведените през годините разговори по телефона между страните и посещението на ищеца през 2014 г. Обстоятелството, че ищецът не е живял в имота поради пребиваването си в чужбина само по себе си не означава, че той се е отказал от правата си, нито че същите са придобити от ответницата по давност. В същия смисъл следва да се разглежда и обстоятелството, че ищецът не би могъл да ползва имота без присъствието на ответницата, предвид монтираната сигнално-охранителна техника. Не се установява този факт да има значение, надхвърлящо нуждата от опазване на имота и упражняването на основното право на неприкосновеност на жилището, гарантирано с чл. 33, ал. 1 КРБ, освен това видно от свидетелските показания, ищецът е бил допуснат в имота при посещението си. Затова възражението за придобиване на имота по давност е неоснователно, а процесният имот е съсобствен между страните при равни квоти.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от В. П. Д..

Жалбоподателката счита, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като правните изводи влизали в противоречие с фактите, установени по делото. Поддържа, че след съвместното придобиване на имота тя е завладяла частта на другия съсобственик и е установила самостоятелно владение, което е продължило повече от 10 години, като ищецът имал съзнание за това. Позовава се на свидетелските показания, които установявали, че при закупуването на имота къщата не била пригодена за живеене и тя е предприела заедно със съпруга си всички необходими действия по довършването й. Ищецът нямал никакви претенции към имота, през 2014 г. бил допуснат в него само като гост. Само тя и съпругът и живеели в целия имот, направили скъпи ремонти и промени в имота /ограждане на мястото с масивна ограда, смяна на дограмата на къщата и прокарване на отоплителна инсталация/. Счита, че извършените от нея действия демонстрират преобръщането на държането на идеалната част на ищеца във владение. Позовава се на практика на ВКС. Евентуално поддържа, че поради трайното отсъствие на ищеца от България тя не е могла да демонстрира пред него промяната в намерението си за своене.

В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Извършването на сериозни строителни дейности и ремонти, с които негодният за обитаване недвижим имот се привежда в обитаем такъв – поставянето на циментови замазки, подови настилки, довършване изграждането на санитарни помещения – бани, тоалетни, стълбища, представляват ли действия на установена фактическа власт върху целия имот, или следва да се възприемат като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците;

2. Извършването от едния съсобственик на скъпи ремонти, ново строителство и генерални промени в имота, както би го направил в свой собствен имот, следва ли да бъде прието като доказателство за установена фактическа власт върху целия имот с намерение за своене;

3. С какви действия съсобственикът следва да демонстрира намерението да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне владението на другите съсобственици върху притежаваните от тях идеални части, в случай, че е установено трайното им отсъствие от страната. Под каква форма следва да е осъществена промяната на намерението за своене;

4. Когато в хода на делото е доказано трайно отсъствие на съсобственик, който е напуснал пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, от това може ли да се приеме, че той се е отказал от правата си и същите са придобити подавност от другия сьсобственик.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с TP № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в мотивите на което се приемало, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си и в този случай той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а е техен владелец. Поддържа се и противоречие с практика на тричленни състави на ВКС: решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 491 от 30.12.2010 г. по гр. д. № 782/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; решение № 484 от 4.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г., І г. о., решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. о.; решение № 17 от 01.03.2017 г. по т. дело № 2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г.о.; ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК; определение № 455 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 625/2012 г. на ІІ-ро г. о.; определение № 776 от 24.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 371/2012 г. на I-во г. о.

Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът в производството П. И. С. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Въззивното решение съответства на TP № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и на практика на тричленни състави на ВКС по въпроса за придобивната давност между съсобственици. Същественото в тази практика е, че когато основанието, на което е установена фактическата власт върху съсобствения имот, показва съвладение, съсобственикът, който е в имота, следва да превърне с едностранни действия държането на чуждите идеални части във владение и тази промяна да стане достояние на другия съсобственик. Както се приема в тълкувателното решение, тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Приема се, че във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Както се сочи в решение № 2831 от 29.X.1979 г. по гр. д. № 1103/79 г., I г. о. и решение № 898 от 25.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2231/2008 г., IV г. о., за да се приеме, че е прекратено владението на останалите сънаследници върху наследствената вещ, е необходимо сънаследникът да е извършил такива действия, от които да се вижда, че фактическата власт на другите сънаследници е прекратена, че ако се опитат да я упражнят върху вещта, ще бъдат отблъснати. Сънаследникът е отнел владението върху вещта на останалите сънаследници, ако не ги допуска да ползват общата вещ по никакъв начин или пък ползва вещта по такъв начин, който показва, че я счита за своя. Не е достатъчно един от сънаследниците да се ползува сам от вещта, за да се приеме, че владението на останалите сънаследници е прекратено. Тази практика намира приложение при всяка съсобственост, независимо от основанието за нейното възникване. Също и в решение № 124 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6076/2007 г., I г. о., се приема, че са необходими категорични доказателства, че един от наследниците, независимо че упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, е отблъснал владението на другите наследници и има намерение да придобие техните части от имота по давност. Намерението трябва да е ясно и недвусмислено и да достигне до другите наследници. Така и в решение № 216 от 5.04.2002 г. на ВКС по гр. д. № 657/2001 г., I г. о., се приема, че за да превърне владението в самостоятелно, наследникът трябва да отблъсне владението на другите наследници, като владее за себе си и против тяхната воля, а не е достатъчно само да манифестира неопределено самостоятелността на владението. В решение № 1138 от 11.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4872/2007 г., II г. о., също се приема, че промяната в намерението и преобръщането на държането във владение не трябва да останат скрити, а трябва да намерят външна изява в предприемане на конкретни действия, които да бъдат насочени към собственика като бъде отблъснато неговото владение.

С тази практика на ВС и ВКС въззивният съд се е съобразил, като я е отнесъл към конкретния правен спор, в който не е установено отблъскване на владението на ищеца от страна на ответницата по предявения иск за делба.

Посочената в изложението към жалбата практика на ВКС не сочи на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да доведе до допускане на касационно обжалване. Онази част от мотивите на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, която препраща към ППВС № 6/27.12.1974 г., сочи на възможността чрез извършване на подобрения в съсобствения имот да се демонстрира преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение. Това съображение е развито по принцип, като е пояснено, че от съществено значение при всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение, или има един единствен владелец на целия съсобствен имот. Следователно по всяко конкретно дело следва да се извършва самостоятелна преценка по този въпрос. В случая въззивният съд е извършил такава преценка и се е позовал на относима към настоящия спор практика на ВКС. Случаят, разгледан в решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І-во г. о., е различен от настоящия и не сочи на противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като там съсобственикът е построил в общия имот няколко нови сгради и е извършилл пристрояване и надстрояване на съществуващата жилищна сграда, а същевременно другите съсобственици са живели в съседен имот и не са се противопоставили на това строителство. По настоящото дело не е доказано нито такова мащабно строителство, нито промените в имота след 2014 г. да са станали достояние на ищеца по настоящото дело. Също и приетото в решение № 484 от 4.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г., І г. о., не може да се приложи към настоящия спор, тъй като там владеещият съсобственик е изградил втория етаж на общата сграда и това е станало известно на другия съсобственик, който живее в съседната къща-близнак и е бил наясно с промените, които се извършват в имота. Решение № 491 от 30.12.2010 г. по гр. д. № 782/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., разглежда съвсем различна хипотеза – когато съсобствениците по взаимно съгласие са установили владение върху различни реални части от общия имот и в този случай всеки от тях е могъл да придобие по давност владяната реална част. Тази хипотеза е неотносима към настоящото дело.

Обжалваното въззивно решение съответства и на практиката на ВКС, според която не се изисква отблъскване на владението на съсобственика, когато това е обективно невъзможно. Както се приема в посоченото от жалбоподателката решение № 17 от 01.03.2017 г. по т. дело № 2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. Настоящият случай не е такъв – съсобствениците са баща и дъщеря и не са изгубили връзката помежду си, макар бащата да е живеел в К.. Близките роднински отношения между двамата изключват вариант дъщерята да придобие по давност иделната част на баща си, само защото тя живее в имота и прави подобрения, които основно са свързани с ползването и опазването му, а бащата постоянно живее в чужда държава. По делото няма доказателства бащата да е знаел за тези подобрения или най-малкото – да е разбрал, че с тях дъщерята му демонстрира намерението си да придобие неговата идеална част по давност. Акцентът в другото решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. о., е върху обективната невъзможност за демонстриране на отблъскването на владението на съсобственика, който е извън имота. В решението е пояснено, че има хипотези, в които не е необходимо отблъскване на владението, а е достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, така, че всяко лице да може да го възприеме, но само при две кумулативни предпоставки – първо - невладеещият съсобственик да е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот и второ - ако това състояние не се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее. В настоящия случай не е налице първата предпоставка, тъй като ответницата по предявения иск за делба е имала телефонна връзка с ищеца и е могла да доведе до знанието му намерението си да владее целия имот само за себе си. Освен това - съгласието на бащата в общия имот да живее само дъщеря му не може да се тълкува като дезинтересиране от негова страна от самия имот.

И на последно място - ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, няма никакво отношение към въпроса за придобиване по давност на идеална част от съсобствен имот, а определение № 455 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 625/2012 г. на ІІ-ро г. о. и определение № 776 от 24.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 371/2012 г. на I-во г. о. са постановени в производство по чл.288 ГПК и не представляват практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, още повече, че в случая не съдържат разсъждения, които да са в подкрепа на тезата на жалбоподателката.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Очевидна неправилност е основание за допускане на касационно обжалване, въведено с разпоредбата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК /ДВ, бр.86/2017 г./.За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели страна до постановяване на неправилен съдебен акт. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само от прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото и извършените от страните и от съда процесуални действия.

В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като от прочита му не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

При този изход на делото на ответника П. С. следва да се присъдят разноските за касационното производство – 2500 лв. /1278,23 евро/ по договор за правна защита и съдействие от 01.10.2025 г. Не следва да се присъждат разноските по договор за правна защита и съдействие от 25.06.2024 г., тъй като те са направени за въззивното производство и не са предявени в срока по чл.248 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,