Определение № 60867 от 07.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2396/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. О., със съдебен адрес - [населено място], подадена от пълномощника му адвокат К. Г., срещу решение №260053 от 02.04.2021 г. по гр. дело №531/2020 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение №260615 от 12.10.2020 г. по гр. дело № 1680/2019 г. на Варненския окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора срещу Д. К. Д. частични искове за заплащане на суми, претендирани като дължими по договори за заем и мораторни лихви. Ответникът Д. К. Д., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Т. Т., оспорва касационната жалба. Претендира деловодни разноски. Въззивният съд е приел, че са предявени частични искове за заплащане на суми, претендирани като дължими по договор за заем на 64 500 евро от 20.01.2016г., а именно: 10 000 (десет хиляди) евро, част от главница по договора за заем, цялата в размер на 64 500 евро; 640 (шестстотин и четиридесет) евро, част от 1 719.83 евро, сбор от уговорени възнаградителни лихви върху три вноски от по 20 000 евро в периоди от сключването на договора, както следва: 345.33 евро до 15.06.2016г.; 525.00 евро до 31.08.2016г.; 667.33 евро до 31.10.2016г. и върху четвъртата вноска в размер 4 500 евро: 182.17 евро до 31.12.2016г., на основание чл.240 ЗЗД; 640 (шестстотин и четиридесет) евро, част от 19 644.81 евро, сбор от обезщетения за забава при връщане главницата - върху сумата 20 000 евро от 16.06.2016г. до 04.09.2019г. - 6 538.98 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.09.2016г. до 04.09.2019г. - 6 111.11 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.11.2016г. до 04.09.2019г. – 5 772.22 евро и за сумата 4 500 евро от 01.01.2017г. до 04.09.2019г. – 1 222.50 евро, на основание чл.86 ЗЗД и 515.41 евро (петстотин и петнадесет евро и 41 евроцента), част в размер 10 % от 1 719.83 евро, представляваща сбор от обезщетения за забава при плащане на възнаградителните лихви, както следва: за сумата 345.33 евро от 16.06.2016г. до 04.09.2019г. – 112.90 евро; за сумата 525.00 евро от 01.09.2016г. до 04.09.2019г. – 160.42 евро; за сумата 667.33 евро от 01.11.2016г. до 04.09.2019г. – 192.60 евро и за сумата 182.17 евро от 01.01.2017г. до 04.09.2019г. – 49.49 евро, на основание чл.86 ЗЗД и частични искове за заплащане на суми, претендирани като дължими по договор за заем на 100 000 евро от 20.01.2016г., както следва: 20 000 (двадесет хиляди) евро, част от главница по договора за заем, цялата в размер 100 000 евро; 1 (едно) евро, част от 6 451.65 евро, сбор от уговорени възнаградителни лихви върху върху пет вноски от по 20 000 евро в периоди от сключването на договора, както следва: 1 019.66 евро до 31.03.2017г.; 1 162.00 евро до 31.05.2017г.; 1 304.33 евро до 31.07.2017г.; 1 446.66 евро до 30.09.2017г.; 1519.00 евро до 31.10.2017г., на основание чл. 240 ЗЗД; 1 (едно) евро, част от 21 444.44 евро, представляваща сбор от обезщетения за забава при връщане главниците: върху сумата 20 000 евро от 01.04.2017г. до 04.09.2019г. – 4 933.33 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.06.2017г. до 04.09.2019г. – 4 594.44 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.08.2017г. до 04.09.2019г. – 4 255.56 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.10.2017г. до 04.09.2019г. – 3 916.67 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.11.2017г. до 04.09.2019г. – 3 744.44 евро и 1 (едно) евро, част в размер 10% от 1363.70 евро, представляваща сбор от обезщетения за забава при плащане на възнаградителните лихви, както следва: за сумата 1 019.66 евро от 01.04.2017г. до 04.09.2019г. – 251.53 евро; за сумата 1 162.00 евро от 01.06.2017г. до 04.09.2019г. – 266.94 евро; за сумата 1 304.33 евро от 01.08.2017г. до 04.09.2019г. – 277.54 евро; за сумата 1 446.66 евро от 01.10.2017г. до 04.09.2019г. – 283.30 евро; за сумата 1 519.00 евро от 01.11.2017г. до 04.09.2019г. – 284.39 евро, на основание чл. 86 ЗЗД, ведно със законната лихва само върху претендираните главници и възнаградителни лихви по двата договора от датата на завеждане иска в съда - 04.09.2019г. до окончателното им изплащане, на основание чл.86 ЗЗД. Страните са сключили писмени договори с вписана в тях дата 20.01.2016г., с които ищецът, в качеството му на заемодател се е задължил да предостави на ответника по иска, в качеството му на заемател сумата от 64 500 евро по първия договор, съответно 100 000 евро по втория срещу задължението на заемателя да върне получените суми в срок до 31.12.2016г., респ. 31.10.2017г. Съгласно чл.2 на договорите, заетата сума следва да се предостави в 1-седмичен срок от подписване на съответния договор в брой, срещу разписка или по допълнително посочена в писмен вид от заемателя банкова сметка. Между страните не е спорно, че независимо от обективираното в две разписки, реално предаване на парични средства не е имало, както на 20.01.2016г., така и в срока по чл.2 от договорите за заем. Липсва към настоящия момент спор и относно установеното от приетото удостоверение на МВР, сектор "Миграции", че на вписаната в договорите и разписките дата - 20.01.2016г. ищецът не е бил в Република България. Същият е влязъл в страната на 23.01.2016г. и я е напуснал на 28.01.2016г. От представените и от двете страни нотариални актове, пълномощни и разменена кореспонденция, както и от ангажираните гласни доказателства се установява, че още от 2012г. между страните по делото са възниквали множество мандатни правоотношения, при които ответникът е извършвал по възлагане от ищеца сделки по придобиване, продажба, ремонт и управление на недвижими имоти. През 2015г. ответникът, в качеството на пълномощник на ищеца е участвал в сключването на пет договора за продажба на собствени на представлявания недвижими имоти. От неоспореното заключение на ССЕ и приобщеното към доказателствения материал извлечение от банковите сметки на ищеца в УниКредит Булбанк /еврова и левова/ се установява, че сумите по вписаните в нот.актове продажни цени по тези сделки, в т.ч. заплатено преди това капаро са постъпили в полза на ищеца чрез извършени директно от купувачите преводи. След постъпването им от двете банкови сметки са извършвани тегления от Д., въз основа на предоставеното му от преди това пълномощно. В периода след постъпване на първата сума по тези сделки до 25.01.2016г. изтеглените от ответника суми от двете банкови сметки са в общ размер на 432 619.85 лева. Така изтеглената сума възлиза на 221 195 евро. Твърдения за конкретната причина /основание/ за извършените тегления, респ. доказателства по делото липсват. В същия период по тези сметки Д. е направил вноски на каса в размер на 29 041.60 евро. Установено е от доказателствата по делото, че в този период ищецът е получил от ответника въз основа на преводи чрез Уестърн Юнион и сумата от 7 942 щатски долара, която сума погрешно е посочена от вещото лице като 7 942 евро. Плащания чрез Уестърн Юнион са извършвани и след посочената дата на сключване на процесните договори за заем, които експертизата е отнесла като погашения по тях. Представени са и доказателства за извършени в този период до сключване на договорите за заем от Д. преводи по сметка на въззиваемия в руска банка в размер на 25 000 евро /превод от 18.09.2015г./, както и на суми в общ размер на 30 000 евро по преводи, направени на 14.01.2016г., 19.01.2016г., 20.01.2016г. и 25.01.2016г., като за тези от 2016г. твърденията на О. са, че 25 000 евро са за погашение на сключен между страните договор за заем от 05.01.2015г. за сумата от 25 000 евро и с падеж 31.12.2015г. Във връзка с твърденията на Д. и за извършени по отчет на дейността му плащания в брой е приета и изготвена от О. таблица от 26.01.2016г. - "Сверка с Димой от 26.01.16.xlsx", изпратена от последния на ел. поща на Д.. Същата не е оспорена от ищовата страна /изявление в с.з. от 14.08.2020г./, поради което тя обективира признание за получени от ищеца и съпругата му в брой суми, в периода 26.08.2015г. - 29.10.2015г. и вр. посочените в справката продадени имоти. Предявените искови претенции са за заплащане на суми, претендирани като дължими по сключени между страните два договора за заем с дата от 20.01.2016г. Авторството на подписите по тези договори не е спорно, т.е. налице е постигнато съгласие за поемане на обективираните в тях задължения. С оглед характера на сключените договори за заем между страните не е спорно, че реално предаване на заетите парични средства не е имало, като въведените в предмета на спора твърдения на ищцовата страна са, че с поетите задължения е подновено съществуващо към 20.01.2016г. задължение на Д. по изтеглени и неотчетени от него, в качеството му на пълномощник на О. подробно посочени в молба от 14.05.2015г. суми от банковите сметки на представлявания в УниКредит Булбанк. По своята същност новацията по чл.107 ЗЗД е съглашение между длъжник и кредитор, по силата на което същите приемат едно съществуващо задължение на длъжника да бъде погасено чрез възникване на друго, различно по основание или предмет задължение. Фактическият състав на този правен институт включва съгласие между страните относно съществуването на едно задължение, възникване на ново задължение с различен предмет или основание и намерение за новиране, т.е. старото задължение да бъде погасено чрез поемането на новия дълг. Намерението за новиране следва да е изрично и недвусмислено изразено от страните, същото не може да се предполага или да се извежда по тълкувателен път. За да има новация необходимо условие е съществуването на валидно задължение, което да бъде погасено. Но дали това задължение действително съществува не е част от фактическия състав на съглашението за новиране, а основание за валидното му възникване, т.е. относимо към валидността на новацията /теорията и практиката приемат, че при липса на валидно старо задължение новацията е лишена от кауза, т.е. нищожна поради липса на основание/. В тежест на оспорващия е да докаже, че такова старо задължение не е съществувало - поради това, че въобще не е възникнало, респ. е недействително поради порок или поради това, че е било вече погасено. В настоящия процес не е доказано, че сключените договори за заем са с оглед постигнато между страните съгласие за погасяване на твърдените от ищеца задължения на ответника чрез новирането им в заемни правоотношения. На първо място в процесните договори за заем липсват каквито и да било клаузи, сочещи на извод, че сключването им е във връзка със съществуващи задължения на заемателя за връщане на неотчетени от него суми или на неоснователно изтеглени от него суми. Липсват изявления в такава насока и в подписаните от двете страни разписки за предаване на заетите суми. От разменените между страните по ел.път писма от 26.03.2016г. и 14-15.06.2016г. също не могат да се направят изводи за намерение за новиране. Действително в едното от писмата Д. е направил признание, че ползва негови пари и че скоро ще се изясни кога ще може да му ги връща, а във второто, че до 15.06. /датата на първата вноска по единия договор за заем/ е посочил, че няма как да му върне парите. Тези изявления могат да се разглеждат единствено като признания за съществуващи задължения, основанията на които могат да са множеството мандатни правоотношения между страните, тегленето на суми от банковите сметки въз основа на предоставена представителна власт, за които тегления не са ангажирани доказателства за извършен отчет и поради което не изключват извода за задължение за връщането им, независимо от установения размер на заплатените от него в полза на въззиваемия суми в периода след тегленето им до 26.01.2016г. или евентуално процесните договори за заем, но не и като признания, че последните са сключени с оглед погасяване на съществуващи предишни задължения. Волята на страните за сключване на новацията следва да е установена по несъмнен начин, дори и доказването да е основано само на косвени доказателства, а от коментираните писма, ценени и с останалия доказателствен материал не може да се направи безспорен извод за наличието на такова съглашение. По делото не е доказано, че с процесните договори за заем е подновено старо задължение на ответника, което да обоснове задължението му за връщане на посочените в тях суми, ведно с уговорената възнаградителна лихва и обезщетения за забава. Това обосновава и крайния извод за неоснователност на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, е поставен следния въпрос в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Ползва ли се с обвързваща съда материална доказателствена сила частният документ, който удостоверява неизгодни за представилата го страна в процеса, ако страната не е негов автор. Твърди се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, което е постановено при явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №260053 от 02.04.2021 г. по гр. дело №531/2020 г. на Варненския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението въпроси. По този въпрос има задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Според нея частният свидетелствуващ документ се ползва с формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство. При оспорване верността на отразените в него обстоятелства не се открива производство по установяване на истинността му по смисъла на чл. 193, ал.1 ГПК, тъй като преценката на съда за верността на съдържащите се в него изявления се основава на всички доказателства по делото. Разписката, издадена от заемодателя за връщане на получената от заемателя сума, е частен свидетелстващ документ. Тя се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнение на задължението съгласно чл. 77, ал.1 ЗЗД. В нея издателят на документа удостоверява неизгодни за него факти, поради което има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Издателят на разписката може да оспори формалната и доказателствена сила чрез възражение, че документът (подписът и/или съдържанието му) не са автентични, т.е. подправени са; може да оспори валидността на волеизявлението си поради пороци на волята (грешка, насилие, измама) или да опровергае съдържанието на разписката като докаже, че направеното в нея изявление е симулативно. Когато издателят на разписката не оспорва автентичността и, не твърди симулация или че е направил изявлението при порок на волята, съдът следва да зачете доказателствената сила на документа като извънсъдебно признание за връщане на получената заемна сума, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото. В този смисъл решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 5002/2008 г. на ІV г.о. ВКС; решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр.д. № 354/2012 г. на ІV г.о. ВКС; решение № 74 от 13.05.2015 г. по гр.д. № 4426/2014 г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр.д. № 4880/2017 г. ІV г.о. ВКС. Предвид наличието на задължителна практика по въпроса, се изключва приложното поле на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 600 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.