Определение № 1260 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3371/2025 г.

Производството е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ от Г. Н. С., чрез адвокат Р. И., срещу въззивното решение № 536/08.05.2025 г. на Окръжен съд – Пловдив по в. гр. д. № 158/2024 г. в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане разликата над 2 000лв. до претендираните 25 000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато му обвинение, което било прекратено, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.05.2024г. до окончателното ѝ плащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. 2/ от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор И. И., срещу въззивното решение № 536/08.05.2025 г. на Окръжен съд – Пловдив по в. гр. д. № 158/2024 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Г. Н. С. сумата от 2 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато му обвинение, което било прекратено, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.05.2024г. до окончателното ѝ плащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът Г. Н. С., редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Пловдив, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. Н. С. сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания претърпени от незаконно повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343б ал. 3 от НК, по прекратено ДП № 399/ 2022 г. по описа на Шесто РУ на МВР-Пловдив, пр. пр. №9509/ 2022 г. на РП Пловдив, ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска – 14.05.2024 г., до окончателно ѝ изплащане, като отхвърлил иска до пълния му предявен размер от 25 000лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.05.2024г. до пълното плащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че не е налице спор между страните и от приложената по делото прокурорска преписка № 9509/2022г. се установява, че на 24.08.2022 г. около 23.25 часа в [населено място], [улица]до №.., Г. Н. С. управлявал лек автомобил „Р... Л..“, рег. [рег.номер на МПС], собственост на трето лице, когато бил спрян за проверка от служител на Шесто РУ на МВР-Пловдив и след направен тест уредът отчел положителна проба за амфетамин. Същият бил задържан по реда на ЗМВР; бил му издаден талон за медицинско изследване и дал кръвна проба; съставен му бил акт за установяване на административно нарушение, като му било иззето свидетелството за управление на моторно превозно средство. Съдът установил, че срещу ищеца било образувано ДП № 399/ 2022 г. по описа на Шесто РУ на МВР-Пловдив, пр. пр. № 9509/ 2022 г. на РП-Пловдив. Констатирал, че с Постановление от 25.01.2023г. наказателното производство срещу Г. С. било прекратено. Въз основа на изложеното въззивният съд направил извод за приложимост на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, независимо, че на ищеца не било повдигнато обвинение. Развил съображения, че и в този случай същият е търпял вреди вследствие на осъществената спрямо него принуда във връзка с бъдещо повдигане на обвинение, която била незаконосъобразно упражнена. Заключил, че са налице предвидените в закона основания за ангажиране отговорността на Държавата за дейността на правозащитните органи. При определяне размера на следващото се на пострадалото лице обезщетение, въззивният съд съобразил следните обстоятелства: непродължителния период на досъдебното производство, образувано на 25.08.2022г. и прекратено на 25.01.2023г.; липса на взета мярка за неотклонение по отношение на нарушителя; ищецът Г. С. бил задържан за 24 часа по реда на ЗМВР и разпитван единствено в качеството му на свидетел; разпитът му не бил извършен на датата на задържането му, тъй като същият бил в неадекватно състояние, което обстоятелство било отразено в докладната записка от 25.08.2022г.; Г. С. не бил привлечен като обвиняем, съответно не му било повдигано и предявявано обвинение. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели П. К. и М. Д., от които приел за установено, че след освобождаването му ищецът получил обаждане от сестра си, от която разбрал, че майка му поискала да си събере вещите в найлонови чували и да се изнесе, но въпреки заканата той продължил да живее с нея. Отнемането на шофьорската му книжка го принудило да използва велосипед, за да се придвижва до обекта, на който работил в [населено място]. Изпитвал притеснения от случилото се, но към момента на провеждане на разпита бил преодолял тревожността си и отново бил комуникативен както преди инцидента. Съдът приел за установено и обстоятелството, че задържането на ищеца породило проблеми между него и бившата му съпруга, която го заплашила, че няма да вижда детето си, докато официално не се разбере дали е употребявал наркотици. По време на производството ищецът бил притеснен, напрегнат, замислен и не можел да спи. Въз основа на така установеното съдът заключил, че изпитаните от ищеца негативни преживявания били в кратък период от време и с не висока интензивност, чийто последствия понастоящем били преодолени. В заключение, съдът направил извод, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в процесния период възлиза на 2 000лв., до който размер намерил предявения иск за основателен. Присъдил същото ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска до окончателното плащане. Направил извод за неоснователност на иска за разликата до пълния предявен размер от 25 000лв., ведно със законната лихва върху сумата до окончателното й плащане. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ за дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ при наличие на причинна връзка между незаконния акт и вредите; 2/ за наличие на предпоставките за отговорност на държавата в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, когато образуваното наказателно производство е било прекратено и ищецът не е бил привлечен като обвиняем. Твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №50047/10.03.2023г. по гр.д.№3092/2022г. на IV г.о. Касаторът Г. Н. С. обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди причинени от действията на Прокуратурата и ОДМВР – Пловдив; 2/ Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; 3/ Длъжен ли е съдът да отчете като критерии, имащи значение за правилното приложение на принципа на справедливост: данните за личността на ищеца; професионалната му и трудова заетост; психологическото и личностното отношение към последствията от задържането му, оставането му без превозно средство, моралните оценки на близките и обществото към личността му, след действията на прокуратурата и МВР – Пловдив; 4/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната практика – ППВС №4/1968г., като в решението няма нито един посочен критерий, а формално е посочена нормата на чл.52 от ЗЗД; 5/ Длъжен ли е съдът да намери „справедлив еквивалент“ на търпените неимуществени вреди, като за това отчете всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС №4/1968г.; 6/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС №4/1968г. По тези въпроси твърди противоречие с ППВС №4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №3/2005г. на ОСГК на ВКС; т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 281/30.11.2018г. по гр.д.№582/2018г. на ВКС, IV г.о.; решение №233/13.01.2020г. по гр.д.№1482/2019г. на ВКС, III г.о.; решение №50077/16.05.2023г. по гр.д.№937/2022г. на ВКС, III г.о.; решение №150/20.12.2018г. по гр.д.№871/2018г. на ВКС, III г.о. Поставил е и въпросите: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба. Твърди, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение №17/23.07.2014г. по т.д.№811/2021г. на II т.о.; решение №180/11.01.2016г. по т.д.№ 1618/2014г. на II т.о.; решение № 186/14.01.2016г. по гр.д.№5980/2014г. на I г.о.; решение №136/06.11.2015г. по т.д.№ 2483/2014г. на II т.о.; решение №354/30.10.2015г. по гр.д.№ 1398/2015г. на II г.о.; решение №37/29.03.2012г. по гр.д.№24/2011г. на I г.о.; и 2/ Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви на въззивното решение, предвид факта, че е инстанция по същество и длъжна ли е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Навел е довод, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №120/04.04.2013г. по гр.д.№964/2012г. на IV г.о.; решение №34/26.02.2015г. по гр.д. №6256/2014г. на II г.о. Настоящият състав на ВКС констатира, че с разпореждане от 14.04.2025г. на Председателя на ВКС е образувано Тълкувателно дело №2/2025 г. на ОСГК на ВКС по правния въпрос: „Налице ли са предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на причинени вреди, когато прекратеното наказателно производство е било образувано срещу неизвестен извършител и ищецът не е имал процесуалното качество на обвиняем?“ С оглед предметните предели на настоящото производство съдът намира, че отговорът на поставения за тълкуване въпрос е обуславящ изхода на спора, който изисква преценка за наличието или липсата на основание за ангажиране отговорността на държавата при образувано и прекратено наказателно производство, по което на ищеца не е било повдигнато обвинение за извършено престъпление. Налице са предвидените в разпоредбата на чл.229, ал.1, т.7 вр. чл.292 от ГПК предпоставки за спиране на производството до приемане на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение