Определение № 589 от 25.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2594/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. И. М. от [населено място], приподписана от адв. Г. Г. от АК Варна, против определение № 613 от 27.10.2025 г., постановено по в. ч. т. д. № 451/2025 г. на Апелативен съд - Варна. С обжалваното определение е потвърдено определение № 1101 от 29.07.2025 г. по т. д. 472/2025 г. на Окръжен съд - Варна, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото, образувано по подадена от Д. И. М. искова молба. В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове. Поддържа се оплакване, че въззивният съд не е обсъдил изложените в исковата молба твърдения за нищожност на вписването на „Зора 2023“ ООД поради непредставяне на изискуеми от закона документи, включително декларация по чл. 13, ал. 3 ЗТРРЮЛНЦ, а формално е посочил, че съобразява разрешенията в Тълкувателно решение № 1/2002 г. на ОСТК на ВКС при преценката за отсъствие на твърдения, относими към хипотезата на нищожно вписване. Изразява се несъгласие с извода в определението за липса на правен интерес от предявяването на евентуалния иск за недопустимост на вписването и се излагат съображения за съществуването на правен интерес. Навежда се и оплакване, че определението не съдържа мотиви по отношение на твърденията в исковата молба за вписване в Търговския регистър на несъществуващо обстоятелство (дружество с ограничена отговорност „Зора 2023“). В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване като значим за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е посочен следният въпрос: „Длъжен ли съдът да обсъди всички доводи и твърдения на страната, както и да обсъди всички приложени доказателства и обстоятелства, относими към тях, и да изложи ясни и изрични мотиви защо приема доводите за неоснователни“. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на IV г. о., решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г., решение № 40/04.02.2015г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г.о. и решение № 44/10.07.2020г. по гр. д.№ 1963/2019 г. на II г.о. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК на изводите на въззивния съд, с които е мотивирана липсата на правен интерес от предявяване на евентуалния иск за недопустимост на вписването. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по т. д. № 472/25 г. е образувано пред Окръжен съд - Варна по повод на подадена от Д. И. М. искова молба, с която са предявени евентуално съединени искове срещу „Зора 2023“ ООД за установяване, че извършеното в Търговския регистър вписване на „Зора 2023“ ООД под № 20230426112536 по заявление А4 № 20230425122909 е нищожно, евентуално - че вписването е недопустимо, евентуално - че е вписано несъществуващо обстоятелство (дружество с ограничена отговорност „Зора 2023“). Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ и след преценка на твърденията, на които е основан всеки един от трите иска, е приел, че същите са недопустими, поради което е приложил разпоредбата на чл. 130 ГПК и е прекратил производството по делото. Сезиран с частна жалба от Д. М., Апелативен съд - Варна е постановил обжалваното с частната касационна жаба определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото. За да се произнесе по частната жалба, въззивният съд е съобразил твърденията в исковата молба, че вписването е извършено по подадено заявление от адвокат, упълномощен от управителите на „Зора 23“ ООД да представлява дружеството пред АВ - ТР, като всички приложени към заявлението за вписване документи - протокол с решение за учредяване на дружеството, дружествен договор, декларации, доказателства за внесен капитал, се отнасят до вписване на „Зора 23“ ООД, а не до „Зора 2023“ ООД. Изхождайки от постановките в Тълкувателно решение № 1/2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е преценил, че така изложените твърдения не могат да бъдат отнесени към хипотезата на „нищожно вписване“, доколкото не касаят неподлежащо на вписване обстоятелство или допускане на вписване с акт на длъжностното лице по регистрация, който не отговаря на изискванията за валидност. Относно твърденията, че вписването е извършено по заявление на адвокат, който не се е легитимирал като пълномощник на управителите на новоучреденото „Зора 2023“ ООД, а е действал с пълномощно от управителите на „Зора 23“ ООД, въззивният съд е приел, че основаният на тези твърдения евентуален иск за установяване недопустимост на вписването е принципно допустим, но е счел, че за ищеца липсва правен интерес от търсената с него защита. Въззивният съд не е възприел аргументите в исковата молба, че правният интерес произтича от факта, че „Зора 2023“ ООД е съсобственик на ищеца с 5 кв. м. ид. части от недвижим имот и че заличаването на дружеството от Търговския регистър в резултат на успешното провеждане на иска за недопустимост на вписването ще доведе до редуциране броя на съсобствениците, а съответно и до участие на по-малък брой съсобственици във висящо делбено производство за имота. Изложил е мотиви, че при евентуално уважаване на иска действието на решението ще бъде занапред, но ако се установи порок на вписването при учредяване на дружеството, по аналогия следва да се приложи чл. 70, ал. 3 ТЗ и не би могло да се извърши заличаване на дружеството без неговото прекратяване и провеждане на производство по ликвидация; Дружеството ще остане правосубектно до приключване на производството по ликвидация със заличаването му и наличният актив - идеална част от съсобствения недвижим имот, следва да бъде осребрен, съответно да стане притежание на нов съсобственик; Промяната в дружеството няма да рефлектира върху правното положение на ищеца в съсобствеността и в делбеното производство, което изключва наличието на правен интерес от евентуалния иск. Третият поддържан като евентуален иск - за установяване, че е вписано несъществуващо обстоятелство учредяване на „Зора 2023“ ООД, също е преценен като недопустим по причина, че с него се атакува валидното възникване на дружеството, което е възможно единствено по предвидения в чл. 70, ал. 2 ТЗ ред - чрез предявяване на иск за обявяване недействителност на дружеството в указания от закона срок. Въззивният съд се е произнесъл, че формиращите основанието на иска твърдения за извършване на вписването въз основа на документи, относими към друго търговско дружество - „Зора 23“ ООД, а не към заявеното за вписване „Зора 2023“ ООД, попадат в хипотезите на чл. 70, ал. 1, т. 1, т. 5 и т. 6 ТЗ, а предвидената в чл.70 ТЗ специална искова защита изключва общия исков ред за установяване несъществуването на вписано обстоятелство, касаещо учредяването на търговското дружество. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на постановеното от Апелативен съд - Варна определение до касационно обжалване. Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване, е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и казуална. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил и обсъдил всички твърдения в исковата молба, на които са основани предявените искове за установяване нищожност на извършено в Търговския регистър вписване, евентуално - за установяване недопустимост на вписването, евентуално - за установяване вписването на несъществуващо обстоятелство, и след тяхната преценка е формирал решаващите си изводи за недопустимост на всеки от исковете. При произнасянето по допустимостта на исковете въззивният съд е изходил от постановките в Тълкувателно решение № 1/2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСТК на ВКС, в което са разяснени подробно хипотезите на порочни вписвания в Търговския регистър - нищожно вписване, недопустимо вписване и вписване на несъществуващо обстоятелство, защитата срещу които се осъществява чрез искове по чл. 431 ГПК (отм.), а след приемането на ЗТР, сега ЗТРРЮЛНЦ - чрез уредените в чл.29 ЗТРРЮЛНЦ установителни искове. Прекратяването на производството по предявените в условията на евентуално съединяване искове с правно основание чл. 29, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗТРРЮЛНЦ не е обусловено от необсъждане на твърдения, доводи и доказателства, а е резултат от преценката на съда, че твърденията, на които са основани исковете за нищожност на вписването и за несъществуване на вписано обстоятелство, не могат да бъдат отнесени към хипотезите на нищожно вписване, съответно на вписване на несъществуващо обстоятелство, със съдържанието, изяснено от ОСТК на ВКС в тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2002 г. Изходът на производството по другия евентуален иск - за установяване недопустимост на вписването, е обусловен от преценката на въззивния съд за липса на правен интерес от търсената с иска защита по причина, че установяването на недопустимостта на вписването няма да рефлектира върху правната сфера на ищеца, в частност - върху положението й на съсобственик и на страна във висящото производство за съдебна делба. Правилността на изводите на въззивния съд, с които е мотивирана недопустимостта на предявените искове, не подлежи на проверка в стадия за селекция на частната касационна жалба, поради което развитите в тази насока доводи в изложението не могат да предпоставят допускане на обжалваното определение до касационен контрол. По отношение на обжалваното определение не е налице и второто поддържано в изложението основание - очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение/определение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението/определението ще е явно необосновано, когато съдът е формирал изводите си във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде констатирана от Върховния касационен съд само при разглеждане на касационната жалба по същество, ако въззивният акт бъде допуснат до касационно обжалване. В случая очевидната неправилност е обоснована с довод, че изводът на въззивния съд за липса на правен интерес от провеждане на иска за установяване недопустимост на вписването противоречи пряко на правна норма - чл. 33 ЗС. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд не е обсъждал приложимостта на разпоредбата на чл. 33 ЗС и не е преценявал правния интерес от гледна точка на уреденото в чл. 33 ЗС право на изкупуване. Отричането на правния интерес е мотивирано с действието във времето на решението, с което се уважава иска по чл. 29, ал. 1, предл. 3 ЗТРРЮЛНЦ, и с отсъствието на правна възможност като пряка последица от решението да бъде извършено заличаване на вписаното търговско дружество от Търговския регистър, без провеждане на производство по ликвидация. Въз основа на мотивите настоящият състав на Върховен касационен съд не преценява въззивното определение като очевидно неправилно, поради което намира, че не са налице предпоставки за допускането му до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 613 от 27.10.2025 г., постановено по в. ч. т. д. № 451/2025 г. на Апелативен съд - Варна. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,